Мисъл на седмицата

Мисъл на седмицата

Според проведено скоро проучване жената била най-щастлива на 33 години. Затова мисля следващите неопределено колко години да съм на 33!

октомври 19, 2009

Как да (не) получиш работата на мечтите си

Има една особена порода безработни и "активно" търсещи работа индивиди, които успяват изключително умело, трябва да им се признае, да не си намират поприще в живота. Това са хора обикновено образовани, разбирай висшисти (учили са за директори), владеят два - три западни езика (по техни собствени думи), на възраст между 20 и 30 години, най-често живеят с родителите си. За самите тях е под достойнството им да работят за някакви си 400 лева, но нямат нищо против да седят вкъщи без тях. Освен това не биха стартирали като стажанти или на по-ниска в йерархията позиция. То не е ли мениджър със заплата минимум 1000 лева, не ги търсете. Тези хора могат да говорят с часове и с патос за стагнацията на пазара на труда, за ширещата се безработица в страната и за това как всичко в тази държава става с връзки. Ето още не сме излезли от прехода и вече имаме финансова криза. Конфликтът идва от това, че те впрочем не желаят да емигрират в друга държава, защото то и там най-вероятно е същото. Въпросните екземпляри обожават да говорят за това, че си търсят работа, но проблемът е именно в това, че говорят, а не го правят реално. Понякога те всъщност работят, разбира се работа, която не ги удовлетворява нито финансово, нито емоционално.
Ако ти, който четеш тази статия, се разпознаваш като един от тях, то недей да четеш по-надолу, ти вече си овладял изкуството на "Как да (не) получа работата на мечтите си". Всички останали, моля следвайте дори само отчасти следващите правила в търсенето на работа и никога, ама наистина никога няма да си намерите мястото в живота.

1. Обявите за работа

Първо и много важно условие в търсенето на работа е никога да не четете обявите за работа. В никакъв случай и за нищо на света. Така де, и без това си знаете какво пише там. Няма нищо интересно.

Само за информация, която не претендира да е изчерпателна, днес, 19.09.2009 на един от водещите български сайтове с обяви за работа са публикувани съответно от всички нива и категории 40 обяви за Варна, за Пловдив - 68, Бургас - 29, Русе - 36, Стара Загора - 16, велико Търново, Благоевград, Плевен и други - средно между 8 и 14. И последно за София (нали в крайна сметка всичко живо натам се е запътило) - 423. И това все пак е само единият от методите за търсене на работа. Има още местна преса, форуми, социални мрежи, корпоративни сайтове и т.н.
Идеята тук е проста, който търси - намира, който не иска - не намира.

2. Подготовка на документите

Ако решите да кандидатствате за дадена позиция (просто защото ви харесва как звучи, например), то неизбежно трябва да минете през този етап. Но не си давайте много зор. Обикновено искат CV, но и една проста автобиография от типа "Роден съм в ...Баща ми е..." ще свърши работа. Мотивационното писмо е пълна мъгла за повечето хора, а и без това не се чете, правете се, че не сте го видели в изискванията. Друг вариант е да си свалите едно от хилядите, налични в интернет и да го засилите без елементарна редакция. Ключови думи, които задължително трябва да присъстват са "Интересувам се от позицията, тъй като е в областта, в която искам да се развивам."

Ако се иска снимка, тук вече можете да се развихрите. Човек все пак трябва да се отличи от останалите. Сещайте се какво да правите.

3. Изпращане на документите

Вече имате комплект документи за кандидатсване и е време да започнете да го изпращате. Търсят се инженери, а вие сте завършили икономика - нищо. Пращайте. Искат свободно владеене на английски писмено и говоримо, а вие знаете колкото да си изпросите боя - едва ли ще забележат. Кандидатствайте. Важно е участието, а не победата на всяка цена. Скоро ще усетите колко заразително и еуфорично ви действа кандидатстването за работа.

Можете да си направите специален имейл адрес от сорта на sladuranka_83 или goshko_moshko.
Не пишете нищо в самия имейл, нито в относното - да се оправят сами.

4. Интервюто

Въпреки минималния шанс да ви поканят на интервю, тази вероятност съществува реално. Чудеса (и грешки) стават всеки ден. На интервюто трябва да се явите неподготвени и да импровизирате - така правят успешните хора, нали? Забравили сте за каква позиция кандидатсвате или пък името на компанията? Бели кахъри. Те ще ви оценят и без това.

Закъснейте порядъчно, като зает човек. Прекъсвайте интервюиращия, за да задавате своите въпроси и отговаряйте максимално уклончиво.

Винаги можете да решите просто да не ходите на уговорената среща. За целта не е необходимо да се обаждате. Те сами ще се сетят. Ако не са достатъчно досетливи, просто не отговаряйте на обажданията им.

5. Предложението за работа

Според теорията на вероятностите това се случва веднъж на милион случаи. Никой не е застрахован, затова се подгответе и за този момент. Обяснете, че всъщност от самото начало не се интересувате особено от мястото. Поискайте нереално висока заплата и придобивки.

В крайна сметка приемете неохотно работата пък да става каквото ще! Ако този варинат не ви устройва, върнете се към точка първа.



октомври 08, 2009

БожеНствен дар или за уникалното чувство да си майка

Аз все още не съм майка. Но само след около седем месеца ще разбера какво е усещането да имаш дете. Винаги съм мислила, че деветте месеца на бременността ще са времето, през което ще имам възможност да осмисля, да свикна и да се подготвя за тази промяна в живота ми. Сега осъзнавам заблудата си. Няма начин да се почувствам готова да бъда майка, просто един ден ще стана такава и едва тогава ще започна да се уча. И да греша.
Към момента чувствата ми се колебаят между вълнението и желанието да се похваля на целия свят: „Ще имам бебе!”, през притеснението от отговорността и промяната, които ме очакват, и най-големия ми страх: „Ще бъда ли добра майка?”. По принцип не вярвам в тезата, че всяка жена по рождение носи в себе си знанието как да бъде майка. Това очевидно е идея, разпространявана от мъжете (не че те могат да знаят). Да, аз няма да съм нито първата, нито последната, която ще роди дете, но за мен това събитие си остава уникално и неповторимо. И целият опит на жените по света няма да ми помогне да се справя с това чувство. Точно в този момент от живота си, мисля че всяка жена може да си позволи малко егоизъм.
Впрочем като стана въпрос за мъжете, татковците сякаш остават в сянка и неведение относно повечето бременни и майчини преживявания на половинките си. Те, типично по мъжки, предпочитат да изживяват емоциите си скришно и самостоятелно. И все пак родителството се случва и на тях, като изключим чисто физическата страна на бременността. На мен лично ми се иска да говорим за чувството да си родител, да имаш дете, без значение дали си мъж или жена. Може да изживяваме нещата различно, но в никакъв случай по-слабо.
Попитайте някоя бременна или наскоро родила жена за чувствата й. Неизменно ще чуете клишираните и изрецитирани гордо фрази, че това е най-хубавото нещо, което може да се случи на една жена, че такава любов досега не са изпитвали и т.н. Не че не им вярвам. Напротив, убедена съм, че го мислят. И все пак доста едностранчива трактовка на единодушно приетото за най-голямото събитие в живота на човек. Очакваш да чуеш повече нюанси, по-сложни емоции.
Откъде всъщност черпим информация за най-важните етапи от житейския си път. Имам сериозното основание да смятам, че от „надеждни” източници като телевизионни сериали, риалити шоута и рекламите помежду им. Оттам идва и наложения стереотип какво е да си майка. А то е много повече.
Дори нашите майки не могат да ни научат как да бъдем майки. Все пак и те не винаги са били майки, но ние свикваме да ги възприемаме само като такива. Нашите майки са даденост, но когато дойде ред ние да ставаме майки... Мисълта ми е, че в това начинание сме сами. Няма пример, няма коректив, няма идеална майка.
Моя приятелка, която вече има дете, ми е споделяла и то не без притеснение за най-ранните си чувства към него. Когато й дали бебето за пръв път, тя не изпитала нищо от гореописаното, и това я накарало да се мисли за ненормална. А веднъж на един детски рожден ден, на който присъствах в качестсвото си на леля, друго момиче сподели, че й е трудно да определи какви са били чувствата й към новороденото й дете, но в никакъв случай обич. Впоследствие с времето и грижите, полагани за него, се привързала и започнала да осъзнава любовта си. Тогава и други майки признаха, че и при тях е било така, но са се срамували да говорят за това, защото са мислили, че е нещо нередно, случващо се само на тях. За такива неща обикновено не се говори и затова е нямало кой да им каже, че това не е нещо противоестесвено и те не са лоши майки. Просто майчинството, както впрочем и всяко друго нещо на света, не е само черно или бяло.
Другата позиция по отношение на майчинството, която често чуваме и която откровено ме плаши, е мъченическата. Изведнъж жените започват да се идентифицират само с ролята си на майки, понасяйки сами и горди трудностите, и да повтарят безспир, колко е тежко и уморително, и да се канят на нас останалите, които все още нямаме деца „Ще видите вие!”. Момент сега, как така изведнъж майчинството се превърна в бреме, къде остана радостта от чудото да сътвориш живот и да го отгледаш?
Това са моите пред-майчински тревоги. Каква майка ще бъда? Дълбоко в себе си тая опасението, че няма да се справя, въпреки че това не е изпит, който да издържиш или да те скъсат. И все пак ми се иска, предполагам както и на всяка друга жена, да съм изключителна. Някой ден децата ми да вярват, че имат най-добрата майка на света.
Когато наблюдавам другите майки си мисля, че знам каква искам да бъда, и каква ще се старая да бъда: спокойна, уверена в себе си, без да търся одобрението и мнението на другите, щастлива в ролята си на майка. Да имам дете за мен е едновременно най-естественото, но и най-божественото и неописуемо чувство.
Още няколко месеца търпение в най-сладкото очакване и ще позная този дар, колкото желан, толкова и плашещ с неизвестността си. Ще почувствам най-прекрасното и най-объркващо чувство. И ако трябва да опиша с една дума многото проявления и уникалността на чувството да си майка, то тя ще е – влюбване. Това ми се струва единственото достатъчно голямо нещо, което да е съпоставимо с майчинството. Има смях и сълзи, има гордост и разочарование, има трепети и страхове, има безсънни нощи, има го цялото многообразие на живота.
А когато бебчето най-после се появи на бял свят, всичко, което си мислиш, че знаеш, се обръща с главата надолу.

Това писание е от участието ми (не толкова успешно) в друг конкурс

Денят след Големия ден

Имам много истории, които бих могла да разкажа, от сватбения ни ден. Както сигурно и всяка жена, която е била булка. Жените си имаме сватбени истории, мъжете – казармени. Диапазонът на моите емоции покрай така наречения Голям ден е доста широк, от неизразимо щастие до пълно отрицание и желание за бягство.
Но историята, която искам да разкажа, не е от сватбата, а от деня след това. Когато големите емоции вече отшумяват и оставят след себе си празнота и лека тъга, че този толкова чакан и старателно организиран ден е вече минало. Когато единственото, което изпитваш, е безкрайна умора.
Първата вечер след първата ни брачна нощ, най-после сами след цялата суматоха, двамата със съпруга ми бяхме на ръба на силите си. Вече бяхме разгледали снимките от празника, сякаш не се случило на нас само преди броени часове. Той разопаковаше подаръците, а аз отварях пликовете и четях на глас пожеланията. Изненада ме един плик, адресиран от възрастното семейсто, което живее в съседство с фамилната ни къща на село. Беше неочаквано, защото не сме толкова близки, въпреки че те ме познават от десет годишна и с присъщата си чистосърдечност, винаги са приемали мен и сестра ми като свои деца. В плика имаше три чисто нови банкноти от пет лева. Това беше най-трогателното нещо. Милите ми те! Стана ми толкова мило и толкова мъчно едновременно. На фона на всички останали големи и скъпи подаръци този скромен жест ме разчувства така, че не можах да се сдържа и всички емоции, цялото напрежение от изминалите месеци се изляха в сълзи. Плаках много. И бях много щастлива. И досега като се сетя за този момент в гърлото ми засяда буца и трябва да преглъщам и мигам честичко, за да не заплача.
След като се успокоих седнах в краката на мъжа ми и той започна да разресва косата ми преди да я измия. Тя беше цялата заплетена и сплъстена от стилизиращите продукти, с остатъци от лепилото, което държеше розичките в прическата ми. Той много търпеливо и внимателно, за да не ме скубе, вчесваше оплетените ми кичури и това беше най-романтичното преживяване от цялата сватбена еуфория.
Същата нощ двамата си припомнихме защо в крайна сметка беше цялото това събитие, защото в лудостта на последните седмици, същественото сякаш остана на заден план. А то е, че вече сме семейство, защото се обичаме и защото искаме да прекараме живота си заедно. Всичко останало е без значение.



С този кратък разказ участвах в един конкурс за сватбени емоции. Там останах на четвърто място, но на вас може повече да ви хареса.