Un amore grande

Италия!
Пастата, виното, пицата, любовта! И още: пролетният дъжд, шарените чадъри, Пинокио, кафето, стилът на италианките, сладоледът, ухажването на италианците, църковните камбани, шумът, непрестанното говорене, червените покриви, романтиката, носталгията, кроасаните, ризотото, глъчката ...
И още: само в две думи...

Ех, тези италианци!

Преследване на щастието

Преди много години няколко умни мъже са записали в т.нар. Декларация за независимостта, че всички хора имат някои изконни, неотменими права, а именно: живот, свобода и стремеж към щастието. Красиви думи, останали в историята, а до мен лично достигнали чрез филма "Преследване на щастието", който е страхотен, освен това по истински случай, но сега няма да става въпрос за него.
А за Щастието. С главна буква.
Харесва ми превода на "pursuit" като "преследване", по-силно звучи, сякаш става въпрос за нещо неуловимо, трудно постижимо.
Преди много години на кандидатстудентския изпит ми се падна да пиша есе на тема "Щастието". Какво ли не бих дала сега да прочета мислите и разсъжденията си по темата. Явно са били оценени подобаващо, защото ме приеха, но не това е най-важното. Интересно ми е различно ли разсъждавам сега? Променила ли се е представата ми за щастие през годините. Защото щастието не е някакво моментно състояние, не е кратка радост, не е бурна емоция. Щастието е пълнота, завършеност, съвършенство.
През втората или третата година следване, не помня точно, не се сещам и по коя дисциплина точно, но обсъждахме класацията на хора, помолени да градират ценностите си. Ние, млади и самонадеяни, започнахме да изброяваме "пари", "любов" и т.н. Никой не се сети за първото, най-важното, а именно здравето. Веднага след него се нареждаше щастието.
А какво са влагали хората в това понятие - знаят само те. Какво влагам аз или някой друг? И на какво сме способни в името на преследването на собственото щастие.
Според мен на всичко. Всичко, което е оправдано морално, не нарушава закона и не пречи на щастието на другите.
Ето това вече е трудно постижимо. Но си заслужава да се стремиш към него.

Поредната Кари Брадшоу

Напоследък се чудя такава ли съм и аз - самоанализираща се до припадък, вечно търсеща, незнаеща какво иска, неуверена и лутаща се в крайности? А да не забравя и маниачка на тема обувки. Точно от това има нужда светът - поредната Кари Брадшоу.
За пореден път по някоя от телевизиите върви сериалът "Сексът и градът" и тези жени продължават да говорят за същите неща, да обсъждат мъжете на безкрайни закуски и обеди, да пият "Космополитън", докато животът минава покрай тях. И той винаги се върти около някой мъж, поредният мъж.
Била съм на около двайсет, когато за пръв път започнах да гледам сериите, и тогава голяма част от нещата, случващи се там, ми бяха непознати и някак забавни. След толкова години вече няма нищо изненадващо или шокиращо. Но за съжаление и не съм и поумняла кой знае колко. Явно щом се отнася до любовта, си оставаме същите невръстни и неопитни създания, като в десети клас.
Само накрая да не ни останат единствено обувките...

TGIF

Ето една полезна вещ за всеки дом и офис.

P.S. съкращението в заглавието научих от един бивш шеф американец - Thank God It's Friday!

Интервю за работа с детектор на лъжата

Първата година

Една година на настоящата ми работа. Навършва се точно днес. Една година си е много време на фона на човешкия живот откъдето и да го погледнеш. Средно за около година децата обикновено прохождат. За изминалата година аз пък определено се научих "да ходя" на новата си (вече не) работа, без "да настъпвам" някого. Случайно или нарочно.
Не знам защо за хората е толкова важно нещата да са измерими. Мерим времето в години, месеци и дни. В празници, годишнини и всевъзможни бройки. Регистрираме и отчитаме живота си от рожден ден до рожден ден или от Нова година до следващата. И правим равносметки, за което вече съм писала някога. Но сега не съм им много голям фен.
За себе си съм приела, не помня кога точно, че около година е периода, в който опознаваш един човек напълно. Годината е моят ориентир. Няколко месеца са малко. Повече от година е вече много.
След една година на нова работа вече не си новобранец, вече си част от екипа.
Сещам се и за други важни ориентири като например "първите седем години" от живота на всеки човек, за които се смята, че са определящи за това какъв възрастен ще стане.
Първата годишнина от семейния живот се отбелязва като "Памучна сватба" и хората казват, че оттам насетне празникът преминава в делник и започва семейното ежедневие.
Фредерик Бегбеде пък има цяла книга, озаглавена "Любовта трае три години", с която изначално не бях съгласна като концепция, но вече съм забравила сюжета. Мисля, че имаше happy end, както най-харесвам.
И така... една година, а колко напред, ще видим ...

Първият път

Днес чух една мисъл, която ме провокира да се замисля. Малко тавтология се получи в първото изречение, но нищо. Замислих се за първия път, за първите пъти и нещата, които правим за първи път в живота си. Винаги има първи път на нещо и той обикновено не се забравя.

Кога беше последния път, когато направи нещо за първи път?

Лесно е да се сетим за големите събития: първата целувка, първия ден на нова работа, първото дете... но с това ли се изчерпва всичко ново, различно и интересно. Едва ли.
Случвало ми се е да вървя по една от улиците на града, в който съм прекарала целия си живот, и изведнъж да вдигна поглед и да установя, че за ПЪРВИ ПЪТ виждам точно тази гледка от тази страна. Понякога може би е въпрос само на промяна на перспективата и на гледната точка.
За първи и последен път, например, днес съм се събудила на 2 април 2012 година. Този миг никога повече няма да се повтори. Това може да направи изключителните моменти в живота безкрайно много. Защото всеки един е единствен и неповторим. Първи път.
Сещам се, когато например съм прочела много хубава книга. Мога да я препрочитам, колкото пъти искам след това, но впечатлението, оставено от първия път, ще е уникално и неповторимо. Добре, че има толкова много книги за четене!
Миналата седмица се изкачих за пръв път на билото над Мадарския конник.
Преди броени дни за пръв път гледах първия пролетен концерт на детето си, което пя песен и рецитира стихотворение. Дали ще го забравя някога? Никакъв шанс!
Запознанството с нови хора е винаги един пръв път, който може да ни отведе на много различни места. Защото има хора, които променят живота ни завинаги. И за пръв път.

Понякога първите пъти са извор на страх и неувереност. От непознатото, неизвестното, чуждото. Но според мен по-плашещи от това са рутината и навиците, които ни пречат да се изумяваме от света и да оценяваме миговете на щастие.
В това отношение децата са невероятни. Как подхождат с въодушевление към най-простите ежедневни неща. Не знам кога точно децата престават да бъдат деца, стават сериозни и спират да се наслаждават на дребните радости. Затова може би е толкова хубаво да бъдеш родител, защото заедно с децата си и през техните очи имаш шанса да правиш и преживяваш за първи път всички онези неща.

За първи път, разбира се, ни се случват и лоши неща. И както се оказва обикновено за тях сме също толкова неподготвени, колкото и за хубавите. Няма как. Без едните едва ли бихме оценили по достойнство другите. И обратното - взели поука от предизвикателствата.

А ти? Кога за последно направи нещо за първи път?