HR език за търсещите работа

Или какви са значенията скрити зад думите в обявите за работа

„Конкурентна заплата” – оставаме конкурентно способни като плащаме по-малко от конкуренцията.
„Присъединете се към нашата бързо развиваща се компания” – нямаме никакво време да ви обучаваме.
„Няма официален дрескод” – не плащаме достатъчно, за да очакваме да се издокарвате.
„Стриктно спазване на крайните срокове” - ще бъдете 6 месеца назад по план още от първия си работен ден.
„Гъвкаво работно време” - ще работите овъртайм всяка вечер и отвреме навреме през уикенда.
„Разнообразни задължения” - всеки в офиса може да ти се прави на шеф.
„С внимание към детайлите” – нямаме контрол на качеството.
„Ориентираност към кариерата” – кандидатите от женски пол да нямат деца (включително и занапред).
„Кандидатури се приемат на място” – ако сте стар, дебел или грозен, ще ви отговорят, че мястото е вече заето.
„Не се предоставя допълнителна информация по телефона” – вече сме избрали човек, обявата е просто юридическа формалност.
„Търсим хора с разностранен опит” – ще трябва да вършите работата на тримата, които скоро напуснаха.
„Умения за решаване на проблеми” – влизате в компания, в която цари хаос.
„Качества на лидер” – ще имате задълженията на мениджър, но без заплатата и уважението.
„Добри комуникативни умения” – ръководството казва, ти слушаш, опитваш се да разбереш какво в действителност искат и действаш.


Оригинален източник

Безкрайните светове на детето

Кен Робинсън започва книгата си "Елементът" със следното изречение: "Казват, че за да се отгледа едно дете, е необходимо цяло село". Няма да разсъждавам върху темата в града, с работата, воденете на детска градина, вземането от там и т.н. За мен е важно с пълна сила. И за "Елементът" ще пиша друг път, сега само малка извадка от книгата. Автор на тези стихове е Лорис Малагуци, основател на училищата, използващи метода "Реджо", където се отделя сериозно внимание и време на изкуствата.

Детето
е една стотица.
Детето има
сто езика,
сто ръце,
сто мисли,
сто начина на мислене,
на игра, на говорене.
Сто - винаги сто
начина на слушане,
на удивляване, на обичане.
Сто радости
за възпяване и разбиране.
Сто свята
за откриване,
сто свята
за измисляне,
сто свята,
за които да мечтае.
Детето има
сто езика
(и сто стотици още),
но му открадват деветдесет и девет.
Училището и културата
отделят главата от тялото.
Те казват на детето:
да мисли без ръце,
да прави нещата, без да използва главата си,
да слуша и да не говори,
да разбира без удоволствие,
да обича и да се удивлява
само по Великден и по Коледа.
Те казват на детето:
да открие света, който вече е тук,
и от стотицата
те открадват деветдесет и девет.
Те казват на детето:
че работата и играта,
реалността и фантазията,
науката и въображението,
небето и земята,
разумът и мечтите
са неща,
които нямат нищо общо помежду си.

И така те казват на детето,
че стотицата не е тук.
А детето казва:
Няма начин. Стотицата е тук.

Работни неволи

За усмихнато начало на седмицата и за всички, които си мислят, че имат проблеми в работата. Помислете си отново...

ВИЦ

Лети самолет. Ненадейно, от кабината излиза командирът на полета, с парашут на гърба и с тъжен вид тръгва по пътеката между седалките. Пътниците питат разтревожено:

- Какво става, случило ли се е нещо?

А командирът само въздиша тежко в отговор. Стига до опашката на самолета и отваря люка. Пътниците крещят ужасени:

- Човече, за Бога, кажете, какво става?!

Командирът мрачно отронва

- Имам си проблеми в работата...

Бебешки дневник

Пети месец
Как лети времето...

Някъде по това време съм започнала да водя график на храненията – колко пъти и по колко. Някъде тук се появиха и първите ми сблъсъци с ужасът на всяка майка, кошмарът наречен ЗАХРАНВАНЕ. Но за това по-нататък.
В началото на петия месец живеех все още в блажено неведение какво ще ме сполети, какъв необхватен обем от информация, въпроси, дискусии и спорове може да причини нещо на пръв поглед толкова елементарно като захранването на детето.
По това време бебето е вече безкрайно любопитно, гледа, разглежда и не може да се насити. На разходките не само спи, а иска и да си играе и да го поносваме на ръце. Много ме радва, че винаги се буди с усмивка. Сутрин явно се буди преди мен, защото когато отворя очи го чувам от другата стая как си бърбори нещо. Обикновено го намирам с вирнати крака и с двете ръце в устата. Щом ме види, грейва целият и започва да „пърха“. Ще ми се да мисля, че е от радост да ме види, но подозирам, че повече се вълнува, че ще яде. Лигави се като едно от онези малки, не особено симпатични породи кученца. Има цели два нови номера:
- Когато е доволен, си плези езичето, пуска балончета и вика „Бу-у“.
- Когато се сърди, стиска очите, издува устнички и отново вика „Бу-у“, но явно влага друг смисъл.
Трудно е да се опише и е безумно смешно. Всеки ден се радваме на смеха на нашето дете, вече с глас. А да, има гъдел на крачетата и по телцето, от което се възползваме, за да го караме още да се смее.

Часът на Сръдльото – така наричаме времето от 19:30 нататък. Явно вече преуморен, започва да хленчи и да не иска нищо. И така всеки ден.
Приспивната песничка – сам си я пее, звучи като тихичко скимтене, мъркане, когато му се доспи много.
Жабчо – викаме му така, когато издава силни крякащи звуци. Това е, когато е доволен или заинтригуван от нещо.
Лукчо – ами просро по прическата много прилича на него.

А сега както обещах ще се върна на захранването. Толкова се страхувах от него, че се чудех докога мога да го отложа и дали е възможно да го пропусна изобщо. За щастие притесненията ми се оказаха неоснователни, защото имах късмета да храня непретенциозно и ящно дете. Но докато още не знаех, въпросът „Зеленчуково пюре или оризова каша“ добиваше за мен Хамлетовско значение и тегнеше в ума ми денонощно. Едновременно се наслушах на майки, баби, сестри, педиатри и се начетох на сайтове, блогове и статии по въпроса. Търсех един правилен отговор, а него го нямаше. И сега осъзнавам, че няма как да го има, защото няма две еднакви деца. Има някои основни принципи, които бих спазвала. Постепенно мнението ми по въпроса се оформи и дойде Големият ден, в който с внимателно подбрана и стерилизирана лъжичка, с доволно скъпо миниатюрно бурканче пюре от моркови и въоръжена с огромен лигав, аз дадох първата хапка на моето дете.

Ретро усещане

Прекарах един уикенд, изпълнен с както по-късно ги определих, ретро усещания. Ретро не в смисъла на старомодно и скучно, а приятно, носталгично и детско. Ретро като звученето на песен на Крийдънс...
Започвам директно с първия ретро избор, а именно избора да прекарам уикенда на село, в семейната къща, вместо на брега на морето, съгласно изискванията на сезона. На село, където децата прекарват ваканцията при баба и дядо. Но този уикенд и аз бях в ролята на детето. Заедно с моето собствено дете. И въпреки множеството промени, това е същата къща, в която преди повече от 20 години съм правила прически на куклата си Барби. Сега нямам кукли, но все още имам фантазии и големи планове за бъдещето, както тогава.
И закуската беше ретро, любимата ми откакто се помня, пържени филийки и питки. Нищо, че в ежедневието хапвам полезни мюсли и нискомаслени млека. За два дни ми беше позволено.
Поиграхме и на "Не се сърди човече", не на компютъра подчертавам, а добрата стара игра със зарче и пионки. И аз отново се сърдих, както винаги.
Ретро беше да чета два дни книга, напълно погълната от историята. Както правех едно време. Без грижа за чистене, пране и други присъщи на възрастните дейности през почивните дни. Само четене за удоволствие, четене заради самото четене.
И за да е пълно ретро усещането на връщане покарах малко с отворен прозорец. Не ми е хрумвало от години, че може и така да се кара. Въпреки климатика. Да влезе малко въздух, да разроши косата ми, да чувам профучаването на колите. Оказа се, че няма нищо страшно. Просто е ретро.