Мисъл на седмицата

Мисъл на седмицата

Според проведено скоро проучване жената била най-щастлива на 33 години. Затова мисля следващите неопределено колко години да съм на 33!

септември 26, 2010

Последно сбогом

За колко неща в живота си можем със сигурност да кажем, че са за последно. Често се заричаме, че правим или казваме нещо за последен път, но колко пъти го спазваме в действителност. Всъщност всеки миг е последен. Всеки ден от живота ни е последен и неповторим. Всеки живот трябва да се изживее като за последно. Както прави Ранди Пауш и както ни учи в последната си лекция.
Преди повече от година прочетох рецензия за книгата "Последната лекция" в списание "Капитал лайт". Заинтригува ме, купих книгата и я зачетох. Оказа се, че най-важното ми бе убягнало. Бях се настроила да чета роман, а пред мен беше истинската историята на един човек - преподавател, мечтател, съпруг и баща, който умира от рак. И веднага искам да добавя, че това е едно от най-позитивните, вдъхновяващи, жизнеутвърждаващи четива, написани някога. Звучи парадоксално. Препоръчвала съм и съм давала книгата на много приятели (дори в момента не помня къде точно се подвизава) в тежки за тях моменти. Първо, като чуят за какво става въпрос, се дърпат, но аз настоявам.
Истината е, че самата книга, ако не беше по истински случай едва ли би притежавала същата сила. Поне за мен. Стилът е малко телеграфен, езикът - обикновен. Илюстрирана е със снимки на автора и семейството му. Четем дневника от последните месеци живот на един умиращ. Силното за мен беше посланието, каквото аз го усетих, духът на Ранди, споменът за един щастлив и пълноценно изживян живот. Има разбира се и тъга, и сълзи, и негодувание за това колко несправедлив е животът, но финалът определено е положителен.
За мен "Последната лекция" винаги ще бъде добър пример за родителство. Четейки я си мислех: Такъв родител искам да бъда, така искам да възпитавам децата си.
Истината е, че ние всички ще умрем един ден, а през повечето време живеем, сякаш не го знаем, сякаш някога ще имаме втори шанс.
По-долу е официалният сайт на книгата, както и видео на самата лекция, изнесена от Ранди Пауш. И за нея се оказах неподготвена, когато я гледах за пръв път, въпреки че вече бях прочела книгата. Да гледаш и слушаш Ранди на живо е преживяване, което си заслужава времето от 1 час и 20 минути от живота на всеки.

http://www.thelastlecture.com

http://www.youtube.com/watch?v=ji5_MqicxSo

септември 11, 2010

Back to school

Дойде време за връщането на училище или както е в случая за нас по-старичките - на работа. След безметежните летни дни не е лесно, но е наложително и в края на краищата неизбежно. Аз лично винаги съм поддържала тезата, че ако не работехме, нямаше пълноценно да оценяваме почивките и отпуските си. Хубавите неща затова са хубави, защото имат край. Представяте ли си вечно да сте във ваканция, да се излежавате и мотаете безгрижно, да не чувате звънене на телефони, да не четете мейли и шефът да не ви тормози. Каква досада би било!
Време е да се върнем към работната рутина и служебните навици и задължения. Това ме подсеща и искам да споделя моите нека ги наречем Office basics, или всички онези дребни наглед неща, които съм научила в работата, или някой друг ми е показал, и определено правят живота ми в офиса по-поносим. Тези малки правила дотолкова са се превърнали в част от служебното ми Аз, та не се замислям как ги повтарям и изпълнявам като ритуал всеки ден.
Ще започна със ставането от леглото сутрин. Ставам рано, много рано според някои, а според други съм направо луда. Истината е, че ми е необходим поне час и половина от ставането до излизането от вкъщи. Какво правя през цялото това време ли? Пия кафе задължително - бавно и спокойно. Къпя се, което води след себе си множество други процедури като мазане с кремове, сушене на косата, гримиране. Гладя си дрехите - за съжаление така и не се научих да си ги приготвям от вечерта или поне да решавам какво да облека. Последното често се превръща в проблем, когато стрелките на часовника неумолимо напредват, а аз стоя необлечена пред гардероба с вечната дилема "Нямам какво да облека!". Сигурна съм все пак, че ранното ставаме ми е спасило много нервни клетки.
1. Първото нещо, което правя още с влизането в офиса, е да преместя прозорчето на календара на днешната дата. След това отварям прозореца, за да проветря и да влезе чист въздух. (Или поне правех така, докато не смених работата и сега не ми се налага да работя в сумрачно, малко помещение под земята, разбирайте и без прозорци. Който също е в това положение, толкова по-зле за него). След това си пускам компютъра, проверявам служебната поща и гледам дали няма нещо спешно за вършене. Пиенето на кафе и приказката с колегите може да почака.
2. Винаги държа тефтер/бележник/нещо за писане пред себе си, като всеки ден вписвам актуалната дата. И наистина записвам всичко, което имам да върша. Записвам си и когато говоря с някого по телефона. Така ми е по-лесно и ако се наложи да търся някаква информация назад. Убеждавала съм се многократно в полезността на бележника, когато например видя вътре задача, за която тотално съм забравила. Да, ползвам и напомнянията на служебната поща и лепящи листчета на монитора, но истината е, че без тефтера съм загубена.
3. Старая се винаги да поддържам бюрото си максимално подредено и разчистено от документи. Не вярвам в творческия хаос, както го наричат други и твърдят, че не могат иначе. Никой, ама абсолютно никой не може да ме убеди, че знае какво точно е заринато под камарата документи на бюрото му. И не, така човек не изглежда по-важен и зает, а просто неорганизиран и неспособен да се справи със задълженията си. Разбирам, че тук нещата много зависят от типа работа. Гледам винаги да следвам принципа веднага да решавам какво да правя с даден документ - изхвърлям го, архивирам го или го оставям пред себе си, ако още ще го ползвам. Не винаги е възможно в работната лудница, но гледам в края на всеки ден да разчистя бюрото си. Така и следващият ден започва по-леко, без усещането, че си затрупан с работа.
4. Златното правило - винаги свършвам гадните неща първо. Човек има склонност да отлага във времето нещата,които са му неприятни, трудни или просто досадни. На английски има един прекрасен термин за това PROCRASTINATE, което означава именно да отлагаш нещо извън всякакви срокове, до момента след последния момент. Е, искам да ви кажа: Don't do it! Отмятайки въпросните задачки в началото на деня, определено ще даде положителна посока и тласък на останалата ви работа.
5. Имейлът - необходимото зло. Обичам служебната поща - честно. Спомням си времето, когато фирмите комуникираха чрез факсове, телекси и други подобни съоръжения и то въобще не ми липсва. Само няколко насоки - винаги първо набирам текста на мейла, прилагам документите, ако има такива, и чак тогава слагам адресатите и натискам send. Необходими ли са пояснения? Едва ли, случвало се е и ще се случва и на най-добрите. Друго, което се старая да спазвам е да не пиша на латиница (освен, когато пиша на английски, разбира се :)). Не съм смятала колко време ми спестява или губи въпросното, но все си мисля, че и времето на обратната страна е също толкова ценно.
6. Работното време - казах вече за ранното си ставане. Друга причина за него е, че не обичам да закъснявам. Спазвам работното време, почивките и гледам да се обаждам, ако закъснявам, или ми се налага да изляза от офиса. Шефовете имат склонността да забелязват избирателно, т.е. може всеки ден да оставате след работно време и да се трудите неуморно, без това да направи впечатление, но ако пристигате системно с 10 минути по-късно, то винаги се набива на очи.
7. Усмихвам се, когато говоря по телефона. Така гласът звучи по-приветливо - стара и изпробвана истина. Усмивката има магическото свойство на смекчава собствения гняв, както и да действа облагородяващо на отсрещната страна. Малко лицемерие на никого не е навредило, а в офиса то е неизбежно в комуникацията с определени субекти.
8. Внимавайте какво, как и пред кого казвате - винаги. Това за съжаление обикновено се научава по трудния начин, след като човек се опари. Но не всички хора са толкова дискретни, лоялни и заслужаващи доверие, колкото ни се иска, затова - едно наум.

Мисля, че това е достатъчно, като за начало на учебната година, сезона, сесията и т.н. Да се връщаме на работа. А и нали знаете, че всичко е въпрос на гледна точка, работата може да бъде просто времето между две отпуски.

септември 07, 2010

Созопол през септември

Не бях идвала в Созопол от години, но това което видях и усетих, не ме разочарова ни най-малко. Дали защото е краят на лятото, по време на Аполония и от летния театър се чува как някой репетира за вечерния концерт. Или заради неповторимия вкус на рибената чорба на терасата на Арт хотел "При художниците". Не знам. Може би най-вече заради спиращата дъха гледка на разбиващите се в скалите вълни. Винаги ме е влечало повече на юг. Морето тук сякаш е по-синьо, а нощите - по-дълги, топли и изпълнени с обещания.
Има нещо в Созопол, което ме кара да се чувствам особено и да искам да се върна отново. Например едно анонимно любовно обяснение, написано на дървена колона.
Надявам се авторът му да няма нищо против, че го споделям тук. Прекалено красиво е, за да остане само там. А и той все пак вече го е направил достояние на мнозина. Стига думи...