Време за мечти

Искам да не се страхувам от нищо. Да бъда смела дори пред неизвестното и непознатото. Да не се прекланям. Но и да знам кога не си заслужава и трябва да се откажа.
Искам вътре в мен да няма колебания и съмнения, и недоверие, а само хармония, увереност и спокойствие. Да бъда търпелива и постоянна. Но не на инат.
Искам да мога да спра за миг и да се насладя на настоящето, но и да не изпускам от поглед онова, което е пред мен.
Да съм щастлива тук и сега.
Искам да се смея. Много. С глас. А когато е необходимо, да се надсмивам над себе си.
Искам ... толкова много ли искам? Сигурно.
Искам и знам, че мога.

Откровение или дързост?

Какво да бъде?

Това със сигурност е една от любимите ми игри за компания и с удоволствие бих я играла и сега, стига да има с кого. Може да се играе навсякъде, по всяко време и без никаква предварителна подготовка.
Почти съм сигурна, че е станала популярна у нас благодарение на някой американски филм. Сещам се даже за един, където шаферка каза на булката в нощта преди сватбата, че бъдещият й съпруг й е изневерил. Без коментар.

Спомням си как сме играли с часове в гимназията, забавлявайки се не рядко на чуждия гръб на хората, недоумяващи какво правим. В един определен период и особено в късните часове и след няколко питиета играта много често се ориентира към някогашната игра на бутилка и се започва с целуни този или онзи.

Хубавото в цялата работа е, че откровенията дават възможност на приятелите да научават нови неща един за друг и да се опознават повече. Играла съм в продължение на безбройни часове с двама души и така и не ни омръзваше, винаги имаше какво още да си кажем и каква щуротия да свършим. Аз предпочитах да избирам дързостта...

А това, че е игра, кара автоматично хората да свалят напрежението и бариерите и да бъдат себе си, споделяйки повече от обикновеното. Дързостите пък са си чист адреналин и отново на игра си склонен да бъдеш различен и да пробваш нещо ново.

Някои основни правила, ако решите да се пробвате, и за да няма играчка - плачка:

1. Играйте в компанията на хора, които са ви близки и с които ви е приятно да общувате.
2. Умната с откровените въпроси, има лично пространство, което не е добре да бъде прекрачвано.
3. Внимателно и с дързостите. Нищо от това, което се прави, не бива да е унизително, обидно или неприятно.
4. Забавлявайте се - това все пак е идеята!
5. Замислете се...

Е, какво да бъде?
Откровение или дързост?

Москва не вярва на сълзи

Беше хубаво след толкова изгледани американски бълвочи да видя един хубав филм. Противно на очакванията ми, сюжетът не е тежък. Напротив много е свеж, почти съвременен, въпреки че действието се развива през шейсетте години на миналия век. Идва ми наум, че напомня Сексът и градът, само дето говорят на руски.
Три приятелки в големия град в търсене на любовта и щастието. И куп неподходящи мъже (естествено!). Класика.
И най-хубавото - щастлив край.

Приказка за неволята

Има дни, в които просто не върви, както се пееше в една песен. Когато си лягах вечерта, се опитвах да се убедя, че това е просто един от тези дни. Нищо повече. Просто кофти ден, на който не трябва да се отдава повече от дължимото внимание, не трябва да се търси скрит смисъл или да се правят опити за вадене на поуки.
Всичко си вървеше привидно добре, освен може би мънички колебания в настроението, които са си съвсем в реда на нещата. Нали съм жена все пак.
После всичко се срина. Как стана ли? Ами тъкмо белех краставица, като едновременно придържах мобилния между рамото и ухото си и говорех с приятелка. Посегнах да отворя един шкаф и дръжката остана в ръката ми. Нищо особено естествено, но дразнещо.
Зарязах дръжката, довърших каквото правех и пуснах телевизора. Появи се картина, но не и звук. Опитах с усилване - не стана. Включих и изключих приемника няколко пъти, както би ме посъветвал всеки IT специалист. Пак нищо. Поразбутах кабелите - всичко си изглеждаше на мястото, но кой знае в тази джунгла от букси, изходи и всевъзможни други джаджи.
В следващия момент направих това, което всяка нормална, здравомислеща жена би направила в моята ситуация. Обадих се за мъжка помощ.
Получих следните съвети: включи/изключи, провери кабелите и т.н. Повторих малоумно всичко, което вече бях направила. Нищичко.
Бавно предъвках мисълта, че ще остана без компанията на телевизията за неизвестен период от време и ми се дорева. И тук вече си казах: СТОП! Това няма да е нещото, което ще ме накара да рева като ученичка. Справяла съм се сама с къде по-големи препятствия и неприятности. Аз съм голям човек, силна жена и мога да си завинтя дръжката на шкафа. За телевизията не съм толкова сигурна, но затова има техници, нали така.
Не знам защо подобни дреболии са способни винаги да ме извадят от равновесие. Битовите проблеми са нещо, което не заслужава моето внимание, и според мен следва да ме отминават или да са грижа на някой друг. Има толкова по-важни и интересни неща, с които да се занимавам все пак.
Странното е, че когато такива неща се случват на някой друг, ни изглеждат маловажни и забавни.
А когато ми се случват на мен лично, се чувствам наказана и онеправдана.

Un amore grande

Италия!
Пастата, виното, пицата, любовта! И още: пролетният дъжд, шарените чадъри, Пинокио, кафето, стилът на италианките, сладоледът, ухажването на италианците, църковните камбани, шумът, непрестанното говорене, червените покриви, романтиката, носталгията, кроасаните, ризотото, глъчката ...
И още: само в две думи...

Ех, тези италианци!

Преследване на щастието

Преди много години няколко умни мъже са записали в т.нар. Декларация за независимостта, че всички хора имат някои изконни, неотменими права, а именно: живот, свобода и стремеж към щастието. Красиви думи, останали в историята, а до мен лично достигнали чрез филма "Преследване на щастието", който е страхотен, освен това по истински случай, но сега няма да става въпрос за него.
А за Щастието. С главна буква.
Харесва ми превода на "pursuit" като "преследване", по-силно звучи, сякаш става въпрос за нещо неуловимо, трудно постижимо.
Преди много години на кандидатстудентския изпит ми се падна да пиша есе на тема "Щастието". Какво ли не бих дала сега да прочета мислите и разсъжденията си по темата. Явно са били оценени подобаващо, защото ме приеха, но не това е най-важното. Интересно ми е различно ли разсъждавам сега? Променила ли се е представата ми за щастие през годините. Защото щастието не е някакво моментно състояние, не е кратка радост, не е бурна емоция. Щастието е пълнота, завършеност, съвършенство.
През втората или третата година следване, не помня точно, не се сещам и по коя дисциплина точно, но обсъждахме класацията на хора, помолени да градират ценностите си. Ние, млади и самонадеяни, започнахме да изброяваме "пари", "любов" и т.н. Никой не се сети за първото, най-важното, а именно здравето. Веднага след него се нареждаше щастието.
А какво са влагали хората в това понятие - знаят само те. Какво влагам аз или някой друг? И на какво сме способни в името на преследването на собственото щастие.
Според мен на всичко. Всичко, което е оправдано морално, не нарушава закона и не пречи на щастието на другите.
Ето това вече е трудно постижимо. Но си заслужава да се стремиш към него.

Поредната Кари Брадшоу

Напоследък се чудя такава ли съм и аз - самоанализираща се до припадък, вечно търсеща, незнаеща какво иска, неуверена и лутаща се в крайности? А да не забравя и маниачка на тема обувки. Точно от това има нужда светът - поредната Кари Брадшоу.
За пореден път по някоя от телевизиите върви сериалът "Сексът и градът" и тези жени продължават да говорят за същите неща, да обсъждат мъжете на безкрайни закуски и обеди, да пият "Космополитън", докато животът минава покрай тях. И той винаги се върти около някой мъж, поредният мъж.
Била съм на около двайсет, когато за пръв път започнах да гледам сериите, и тогава голяма част от нещата, случващи се там, ми бяха непознати и някак забавни. След толкова години вече няма нищо изненадващо или шокиращо. Но за съжаление и не съм и поумняла кой знае колко. Явно щом се отнася до любовта, си оставаме същите невръстни и неопитни създания, като в десети клас.
Само накрая да не ни останат единствено обувките...