Разбрах, че е крайно време да прочета нещо от Айн Ранд, когато първо попаднах на биографичен филм за нея по телевизията, а след това в много кратък срок прочетох рецензия на „Изворът” в списание. Пишеше нещо от рода, че това е книгата, която стои на бюрото на всеки архитект. Не се интересувам от архитектура чак толкова, но просто нещо ме грабна в заглавието, в корицата, във внушителния обем от над 800 страници.
Това е от книгите, чието съдържание не можеш да предадеш с две думи. Ако някой ме попита за какво се разказва, сигурно бих отговорила: за всичко. За любовта, за страстта към работата, за призванието, за принципите, за мотивацията, за живота, такъв, какъвто го познаваме. Съжалявам, че не съм я прочела по-рано, и едновременно съжалявам, че вече съм я прочела и няма да имам повторна възможност да преживея книгата пръв път.
Преди години сигурно бих се влюбила безнадеждно в рижавия Хауърд Роурк, гениалният архитект, надрастнал своето време, който не живее според правилата на другите. Той е „най-мълчаливият” персонаж в целия роман и въпреки това образът му е жив и правдоподобен. Образът на Хауърд представлява съвършеният егоцентрик, който знае какво иска, и не прави компромиси с разбиранията си дори заради жената, която обича. В едно общество, където властва безличността и всичко, включително душата, се купува и продава в името на престижа, Хауърд показва, че може да се живее и по друг начин. Така е било през 1954, когато е писана книгата, така е и днес.
Съдържанието е разделено на 4 части с имената на четирима от главните герои, чиито пътища постоянно се преплитат и животът им се променя от действието или бездействието на другите.
Градът е петият главен участник, съпътстващ неизменно останалите, в унисон с техните чувства и преживявания. Той е ту студен и безчувствен с остри ръбове, локви и сиви цветове, ту красив и приласкаващ с нежни, меки тонове. Той е в спомените на Хауърд, Питър, Гейл и Елсуърт, той е зад прозорците на домовете им, той е в мислите им.
Да си призная очаквах най-лошото за финал. Не Хауърд да се „пречупи” или промени, а масата да надделее над Аз-а и да го накаже, като не му остави друг избор освен смъртта. Изненада ме, ако мога да го нарека „happy end” –а, който в никакъв случай не е сладникав и не размива съдържанието на книгата.
Знам, че с времето впечатлението ще избледнява и ще забравям детайлите, но със сигурност някои от посланията ще ми останат завинаги.
Задължително влиза в моите топ 50 на книги, които да прочета преди да умра.
януари 11, 2011
януари 08, 2011
"и преди всичко да не вредя"
Това, ако не греша, е част от Хипократовата клетва, която полагат всички лекари. А тази статия е провокирана от един репортаж във вечерната емисия новини на една от националните ТВ на 06.01.2011 г. относно това, че няма контрол или санкции за лекарските грешки.
И преди съм се питала дали има медици, дипломирали се например със „Среден 3”, и дали те имат право да практикуват.
Сега искам да разкажа един конкретен случай, без да влизам в подробности или да си правя генерални изводи. Просто един пример. По празниците синът ми ни стресна с много висока температура, която не спадна с лекарствата, които имаме у дома за такива случаи. Беше отпаднал, с кашлица и отказваше да се храни. След няколко часа потърсихме спешна помощ. Заведохме го на лекар в спешен център във Варна, където след поглеждане на гърлото и няколко слушания със слушалка, докторката му постави диагноза „спастичен бронхит”, като изкоментира че дробовете са „в тотален спазъм”. Започна да ни разпитва за минали заболявания, алергии и предложи лечение с инжекции гентамицин. Точната дума наистина е „предложи”, защото не изглеждаше никак уверена. Може би моето и на мъжа ми недоверие и шокирани изражения да са спомогнали, но в крайна сметка ни препоръча и преглед при още един лекар за второ мнение. На моя въпрос: „А вие какво ще ни посъветвате?”, тя отговори: „Ами не знам вие си решавате. Според мен е за инжекции.”
То че ние като родители имаме последната дума дали ще се съобразим с лечението, съм съгласна, но след като сме отишли на лекар очаквам някакво компетентно и аргументирано мнение. Какво значи това „според мен”, то да не е прогноза за времето, все пак става въпрос за здравето на едно дете. С мъжа ми като удавници за сламка се хванахме за второто мнение, взехме си направлението и избягахме оттам.
Следващият преглед показа сериозно възпаление на гърлото, което се нуждаеше от лечение с антибиотици, и чисти дробове, без съмнения за бронхити, пневмонии и тем подобни. Тъй като аз, стресната от предишната диагноза, попитах дали не е добре да направим снимка, лекарката спокойно ми обясни: „Нали разбирате, че с неговите симптоми, които са от няколко часа, няма как да е пневмония. Такова заболяване не се развива в рамките на един ден.”
И така, тръгнахме си, след няколко дни отидохме на контролен преглед и всичко беше наред. Това е просто един малък пример. Можехме да послушаме и първата докторка, можеше и нейното лечение да помогне, без да навреди.
Познавам родители, които с лекота боравят с медицинската терминология, решават сами дали да поставят определени ваксини на децата си и т.н. Аз лично не се чувствам никак подготвена по темата, а и не мисля че трябва да бъда. Не бих могла да нося отговорността как да лекувам детето си, да му предписвам лекарства и да смятам, че тези неща се научават по форумите от другите майки. Затова има лекари, нали?!
Остава ни изборът да си намерим личен лекар, на който да имаме пълно доверие, и да го слушаме за всичко. Или... не знам, може би всички да следваме медицина?
И преди съм се питала дали има медици, дипломирали се например със „Среден 3”, и дали те имат право да практикуват.
Сега искам да разкажа един конкретен случай, без да влизам в подробности или да си правя генерални изводи. Просто един пример. По празниците синът ми ни стресна с много висока температура, която не спадна с лекарствата, които имаме у дома за такива случаи. Беше отпаднал, с кашлица и отказваше да се храни. След няколко часа потърсихме спешна помощ. Заведохме го на лекар в спешен център във Варна, където след поглеждане на гърлото и няколко слушания със слушалка, докторката му постави диагноза „спастичен бронхит”, като изкоментира че дробовете са „в тотален спазъм”. Започна да ни разпитва за минали заболявания, алергии и предложи лечение с инжекции гентамицин. Точната дума наистина е „предложи”, защото не изглеждаше никак уверена. Може би моето и на мъжа ми недоверие и шокирани изражения да са спомогнали, но в крайна сметка ни препоръча и преглед при още един лекар за второ мнение. На моя въпрос: „А вие какво ще ни посъветвате?”, тя отговори: „Ами не знам вие си решавате. Според мен е за инжекции.”
То че ние като родители имаме последната дума дали ще се съобразим с лечението, съм съгласна, но след като сме отишли на лекар очаквам някакво компетентно и аргументирано мнение. Какво значи това „според мен”, то да не е прогноза за времето, все пак става въпрос за здравето на едно дете. С мъжа ми като удавници за сламка се хванахме за второто мнение, взехме си направлението и избягахме оттам.
Следващият преглед показа сериозно възпаление на гърлото, което се нуждаеше от лечение с антибиотици, и чисти дробове, без съмнения за бронхити, пневмонии и тем подобни. Тъй като аз, стресната от предишната диагноза, попитах дали не е добре да направим снимка, лекарката спокойно ми обясни: „Нали разбирате, че с неговите симптоми, които са от няколко часа, няма как да е пневмония. Такова заболяване не се развива в рамките на един ден.”
И така, тръгнахме си, след няколко дни отидохме на контролен преглед и всичко беше наред. Това е просто един малък пример. Можехме да послушаме и първата докторка, можеше и нейното лечение да помогне, без да навреди.
Познавам родители, които с лекота боравят с медицинската терминология, решават сами дали да поставят определени ваксини на децата си и т.н. Аз лично не се чувствам никак подготвена по темата, а и не мисля че трябва да бъда. Не бих могла да нося отговорността как да лекувам детето си, да му предписвам лекарства и да смятам, че тези неща се научават по форумите от другите майки. Затова има лекари, нали?!
Остава ни изборът да си намерим личен лекар, на който да имаме пълно доверие, и да го слушаме за всичко. Или... не знам, може би всички да следваме медицина?
януари 05, 2011
Stairway to heaven
Малко носталгия по лятото...стълба към рая или за... никъде. Но кой ли знае, така и не проверих крие ли се нещо зад смокиновите листа. Някои неща е по-добре да останат неразкрити.
А това изображение е от любимия Созопол.
януари 01, 2011
Новогодишно
Колкото и да обичам коледните празници, понякога е голямо облекчение, че свършват. С цялото това пазаруване и ядене. Е, не отричам, че ми е малко мъчно, когато развалям украсата и вече нямам извинение да ходя по пижама до 11 ч. и да пия вино на обяд.
Тази година, за да избегна следпразничната депресия, реших да не се задълбочавам много в равносметката за изминалата година, а да насоча поглед напред, в бъдещето, в пожеланията за новата година и по-точно в ... баницата с късметите! Има нещо много вълнуващо в този ритуал и всеки път затаявам дъх, избирайки парчето си и трескаво четейки късметчето. По принцип не съм суеверна, но има няколко неща, в които съм дълбоко убедена, като това че трябва да си изядеш баницата, за да се сбъдне пожеланието, както и в това, че късметчето трябва да се съхранява през цялата година и в никакъв случай да не се изхвърля, за да не би да те подмине.
Ето и всичко, което ми се падна от баницата (многото баници) тази година. Дано да се сбъдне!
ПАРАТА! - на Бъдни вечер у дома. Жалко, че не играя на лотария и не очаквам да наследя голяма сума, така че или трябда да се надявам на годишен бонус или просто да си изработя късмета сама.
Щастието - на гости на една приятелка. Супер, любимият ми късмет. Все пак това е крайната цел на всичко, нали?
"Забравил всякакъв комплекс, ше мислиш ти само за секс" - на работа. Неуместно, на работа имам предвид, иначе ме зарадва, има си хас да е друго!
"Ветропоказателят" си мисли, че показва на вятъра на къде да духа... Бъди "вятър"! - сервираха ми го с кафето в мола. Много дълбокомислено. Кой ли го е казал?
"А това е изненада, сам ще откриеш какво ти се пада" - мое лично творение в новогодишната баница. А и баницата се получи, което е най-важното.
"Ще си намериш ново хоби" - отново в празничната нощ (добре де, изядох две парчета). Всъщност нямам нужда от ново хоби, а просто от повече време за книги, писане и спорт.
"Силна воля и късмет ще те водят все напред" - при роднините. Хубав късмет. Пожелавам го на всички.
А на теб какво ти се падна от баницата?
септември 26, 2010
Последно сбогом
За колко неща в живота си можем със сигурност да кажем, че са за последно. Често се заричаме, че правим или казваме нещо за последен път, но колко пъти го спазваме в действителност. Всъщност всеки миг е последен. Всеки ден от живота ни е последен и неповторим. Всеки живот трябва да се изживее като за последно. Както прави Ранди Пауш и както ни учи в последната си лекция.
Преди повече от година прочетох рецензия за книгата "Последната лекция" в списание "Капитал лайт". Заинтригува ме, купих книгата и я зачетох. Оказа се, че най-важното ми бе убягнало. Бях се настроила да чета роман, а пред мен беше истинската историята на един човек - преподавател, мечтател, съпруг и баща, който умира от рак. И веднага искам да добавя, че това е едно от най-позитивните, вдъхновяващи, жизнеутвърждаващи четива, написани някога. Звучи парадоксално. Препоръчвала съм и съм давала книгата на много приятели (дори в момента не помня къде точно се подвизава) в тежки за тях моменти. Първо, като чуят за какво става въпрос, се дърпат, но аз настоявам.
Истината е, че самата книга, ако не беше по истински случай едва ли би притежавала същата сила. Поне за мен. Стилът е малко телеграфен, езикът - обикновен. Илюстрирана е със снимки на автора и семейството му. Четем дневника от последните месеци живот на един умиращ. Силното за мен беше посланието, каквото аз го усетих, духът на Ранди, споменът за един щастлив и пълноценно изживян живот. Има разбира се и тъга, и сълзи, и негодувание за това колко несправедлив е животът, но финалът определено е положителен.
За мен "Последната лекция" винаги ще бъде добър пример за родителство. Четейки я си мислех: Такъв родител искам да бъда, така искам да възпитавам децата си.
Истината е, че ние всички ще умрем един ден, а през повечето време живеем, сякаш не го знаем, сякаш някога ще имаме втори шанс.
По-долу е официалният сайт на книгата, както и видео на самата лекция, изнесена от Ранди Пауш. И за нея се оказах неподготвена, когато я гледах за пръв път, въпреки че вече бях прочела книгата. Да гледаш и слушаш Ранди на живо е преживяване, което си заслужава времето от 1 час и 20 минути от живота на всеки.
http://www.thelastlecture.com
http://www.youtube.com/watch?v=ji5_MqicxSo
Преди повече от година прочетох рецензия за книгата "Последната лекция" в списание "Капитал лайт". Заинтригува ме, купих книгата и я зачетох. Оказа се, че най-важното ми бе убягнало. Бях се настроила да чета роман, а пред мен беше истинската историята на един човек - преподавател, мечтател, съпруг и баща, който умира от рак. И веднага искам да добавя, че това е едно от най-позитивните, вдъхновяващи, жизнеутвърждаващи четива, написани някога. Звучи парадоксално. Препоръчвала съм и съм давала книгата на много приятели (дори в момента не помня къде точно се подвизава) в тежки за тях моменти. Първо, като чуят за какво става въпрос, се дърпат, но аз настоявам.
Истината е, че самата книга, ако не беше по истински случай едва ли би притежавала същата сила. Поне за мен. Стилът е малко телеграфен, езикът - обикновен. Илюстрирана е със снимки на автора и семейството му. Четем дневника от последните месеци живот на един умиращ. Силното за мен беше посланието, каквото аз го усетих, духът на Ранди, споменът за един щастлив и пълноценно изживян живот. Има разбира се и тъга, и сълзи, и негодувание за това колко несправедлив е животът, но финалът определено е положителен.
За мен "Последната лекция" винаги ще бъде добър пример за родителство. Четейки я си мислех: Такъв родител искам да бъда, така искам да възпитавам децата си.
Истината е, че ние всички ще умрем един ден, а през повечето време живеем, сякаш не го знаем, сякаш някога ще имаме втори шанс.
По-долу е официалният сайт на книгата, както и видео на самата лекция, изнесена от Ранди Пауш. И за нея се оказах неподготвена, когато я гледах за пръв път, въпреки че вече бях прочела книгата. Да гледаш и слушаш Ранди на живо е преживяване, което си заслужава времето от 1 час и 20 минути от живота на всеки.
http://www.thelastlecture.com
http://www.youtube.com/watch?v=ji5_MqicxSo
септември 11, 2010
Back to school
Дойде време за връщането на училище или както е в случая за нас по-старичките - на работа. След безметежните летни дни не е лесно, но е наложително и в края на краищата неизбежно. Аз лично винаги съм поддържала тезата, че ако не работехме, нямаше пълноценно да оценяваме почивките и отпуските си. Хубавите неща затова са хубави, защото имат край. Представяте ли си вечно да сте във ваканция, да се излежавате и мотаете безгрижно, да не чувате звънене на телефони, да не четете мейли и шефът да не ви тормози. Каква досада би било!
Време е да се върнем към работната рутина и служебните навици и задължения. Това ме подсеща и искам да споделя моите нека ги наречем Office basics, или всички онези дребни наглед неща, които съм научила в работата, или някой друг ми е показал, и определено правят живота ми в офиса по-поносим. Тези малки правила дотолкова са се превърнали в част от служебното ми Аз, та не се замислям как ги повтарям и изпълнявам като ритуал всеки ден.
Ще започна със ставането от леглото сутрин. Ставам рано, много рано според някои, а според други съм направо луда. Истината е, че ми е необходим поне час и половина от ставането до излизането от вкъщи. Какво правя през цялото това време ли? Пия кафе задължително - бавно и спокойно. Къпя се, което води след себе си множество други процедури като мазане с кремове, сушене на косата, гримиране. Гладя си дрехите - за съжаление така и не се научих да си ги приготвям от вечерта или поне да решавам какво да облека. Последното често се превръща в проблем, когато стрелките на часовника неумолимо напредват, а аз стоя необлечена пред гардероба с вечната дилема "Нямам какво да облека!". Сигурна съм все пак, че ранното ставаме ми е спасило много нервни клетки.
1. Първото нещо, което правя още с влизането в офиса, е да преместя прозорчето на календара на днешната дата. След това отварям прозореца, за да проветря и да влезе чист въздух. (Или поне правех така, докато не смених работата и сега не ми се налага да работя в сумрачно, малко помещение под земята, разбирайте и без прозорци. Който също е в това положение, толкова по-зле за него). След това си пускам компютъра, проверявам служебната поща и гледам дали няма нещо спешно за вършене. Пиенето на кафе и приказката с колегите може да почака.
2. Винаги държа тефтер/бележник/нещо за писане пред себе си, като всеки ден вписвам актуалната дата. И наистина записвам всичко, което имам да върша. Записвам си и когато говоря с някого по телефона. Така ми е по-лесно и ако се наложи да търся някаква информация назад. Убеждавала съм се многократно в полезността на бележника, когато например видя вътре задача, за която тотално съм забравила. Да, ползвам и напомнянията на служебната поща и лепящи листчета на монитора, но истината е, че без тефтера съм загубена.
3. Старая се винаги да поддържам бюрото си максимално подредено и разчистено от документи. Не вярвам в творческия хаос, както го наричат други и твърдят, че не могат иначе. Никой, ама абсолютно никой не може да ме убеди, че знае какво точно е заринато под камарата документи на бюрото му. И не, така човек не изглежда по-важен и зает, а просто неорганизиран и неспособен да се справи със задълженията си. Разбирам, че тук нещата много зависят от типа работа. Гледам винаги да следвам принципа веднага да решавам какво да правя с даден документ - изхвърлям го, архивирам го или го оставям пред себе си, ако още ще го ползвам. Не винаги е възможно в работната лудница, но гледам в края на всеки ден да разчистя бюрото си. Така и следващият ден започва по-леко, без усещането, че си затрупан с работа.
4. Златното правило - винаги свършвам гадните неща първо. Човек има склонност да отлага във времето нещата,които са му неприятни, трудни или просто досадни. На английски има един прекрасен термин за това PROCRASTINATE, което означава именно да отлагаш нещо извън всякакви срокове, до момента след последния момент. Е, искам да ви кажа: Don't do it! Отмятайки въпросните задачки в началото на деня, определено ще даде положителна посока и тласък на останалата ви работа.
5. Имейлът - необходимото зло. Обичам служебната поща - честно. Спомням си времето, когато фирмите комуникираха чрез факсове, телекси и други подобни съоръжения и то въобще не ми липсва. Само няколко насоки - винаги първо набирам текста на мейла, прилагам документите, ако има такива, и чак тогава слагам адресатите и натискам send. Необходими ли са пояснения? Едва ли, случвало се е и ще се случва и на най-добрите. Друго, което се старая да спазвам е да не пиша на латиница (освен, когато пиша на английски, разбира се :)). Не съм смятала колко време ми спестява или губи въпросното, но все си мисля, че и времето на обратната страна е също толкова ценно.
6. Работното време - казах вече за ранното си ставане. Друга причина за него е, че не обичам да закъснявам. Спазвам работното време, почивките и гледам да се обаждам, ако закъснявам, или ми се налага да изляза от офиса. Шефовете имат склонността да забелязват избирателно, т.е. може всеки ден да оставате след работно време и да се трудите неуморно, без това да направи впечатление, но ако пристигате системно с 10 минути по-късно, то винаги се набива на очи.
7. Усмихвам се, когато говоря по телефона. Така гласът звучи по-приветливо - стара и изпробвана истина. Усмивката има магическото свойство на смекчава собствения гняв, както и да действа облагородяващо на отсрещната страна. Малко лицемерие на никого не е навредило, а в офиса то е неизбежно в комуникацията с определени субекти.
8. Внимавайте какво, как и пред кого казвате - винаги. Това за съжаление обикновено се научава по трудния начин, след като човек се опари. Но не всички хора са толкова дискретни, лоялни и заслужаващи доверие, колкото ни се иска, затова - едно наум.
Мисля, че това е достатъчно, като за начало на учебната година, сезона, сесията и т.н. Да се връщаме на работа. А и нали знаете, че всичко е въпрос на гледна точка, работата може да бъде просто времето между две отпуски.
Време е да се върнем към работната рутина и служебните навици и задължения. Това ме подсеща и искам да споделя моите нека ги наречем Office basics, или всички онези дребни наглед неща, които съм научила в работата, или някой друг ми е показал, и определено правят живота ми в офиса по-поносим. Тези малки правила дотолкова са се превърнали в част от служебното ми Аз, та не се замислям как ги повтарям и изпълнявам като ритуал всеки ден.
Ще започна със ставането от леглото сутрин. Ставам рано, много рано според някои, а според други съм направо луда. Истината е, че ми е необходим поне час и половина от ставането до излизането от вкъщи. Какво правя през цялото това време ли? Пия кафе задължително - бавно и спокойно. Къпя се, което води след себе си множество други процедури като мазане с кремове, сушене на косата, гримиране. Гладя си дрехите - за съжаление така и не се научих да си ги приготвям от вечерта или поне да решавам какво да облека. Последното често се превръща в проблем, когато стрелките на часовника неумолимо напредват, а аз стоя необлечена пред гардероба с вечната дилема "Нямам какво да облека!". Сигурна съм все пак, че ранното ставаме ми е спасило много нервни клетки.
1. Първото нещо, което правя още с влизането в офиса, е да преместя прозорчето на календара на днешната дата. След това отварям прозореца, за да проветря и да влезе чист въздух. (Или поне правех така, докато не смених работата и сега не ми се налага да работя в сумрачно, малко помещение под земята, разбирайте и без прозорци. Който също е в това положение, толкова по-зле за него). След това си пускам компютъра, проверявам служебната поща и гледам дали няма нещо спешно за вършене. Пиенето на кафе и приказката с колегите може да почака.
2. Винаги държа тефтер/бележник/нещо за писане пред себе си, като всеки ден вписвам актуалната дата. И наистина записвам всичко, което имам да върша. Записвам си и когато говоря с някого по телефона. Така ми е по-лесно и ако се наложи да търся някаква информация назад. Убеждавала съм се многократно в полезността на бележника, когато например видя вътре задача, за която тотално съм забравила. Да, ползвам и напомнянията на служебната поща и лепящи листчета на монитора, но истината е, че без тефтера съм загубена.
3. Старая се винаги да поддържам бюрото си максимално подредено и разчистено от документи. Не вярвам в творческия хаос, както го наричат други и твърдят, че не могат иначе. Никой, ама абсолютно никой не може да ме убеди, че знае какво точно е заринато под камарата документи на бюрото му. И не, така човек не изглежда по-важен и зает, а просто неорганизиран и неспособен да се справи със задълженията си. Разбирам, че тук нещата много зависят от типа работа. Гледам винаги да следвам принципа веднага да решавам какво да правя с даден документ - изхвърлям го, архивирам го или го оставям пред себе си, ако още ще го ползвам. Не винаги е възможно в работната лудница, но гледам в края на всеки ден да разчистя бюрото си. Така и следващият ден започва по-леко, без усещането, че си затрупан с работа.
4. Златното правило - винаги свършвам гадните неща първо. Човек има склонност да отлага във времето нещата,които са му неприятни, трудни или просто досадни. На английски има един прекрасен термин за това PROCRASTINATE, което означава именно да отлагаш нещо извън всякакви срокове, до момента след последния момент. Е, искам да ви кажа: Don't do it! Отмятайки въпросните задачки в началото на деня, определено ще даде положителна посока и тласък на останалата ви работа.
5. Имейлът - необходимото зло. Обичам служебната поща - честно. Спомням си времето, когато фирмите комуникираха чрез факсове, телекси и други подобни съоръжения и то въобще не ми липсва. Само няколко насоки - винаги първо набирам текста на мейла, прилагам документите, ако има такива, и чак тогава слагам адресатите и натискам send. Необходими ли са пояснения? Едва ли, случвало се е и ще се случва и на най-добрите. Друго, което се старая да спазвам е да не пиша на латиница (освен, когато пиша на английски, разбира се :)). Не съм смятала колко време ми спестява или губи въпросното, но все си мисля, че и времето на обратната страна е също толкова ценно.
6. Работното време - казах вече за ранното си ставане. Друга причина за него е, че не обичам да закъснявам. Спазвам работното време, почивките и гледам да се обаждам, ако закъснявам, или ми се налага да изляза от офиса. Шефовете имат склонността да забелязват избирателно, т.е. може всеки ден да оставате след работно време и да се трудите неуморно, без това да направи впечатление, но ако пристигате системно с 10 минути по-късно, то винаги се набива на очи.
7. Усмихвам се, когато говоря по телефона. Така гласът звучи по-приветливо - стара и изпробвана истина. Усмивката има магическото свойство на смекчава собствения гняв, както и да действа облагородяващо на отсрещната страна. Малко лицемерие на никого не е навредило, а в офиса то е неизбежно в комуникацията с определени субекти.
8. Внимавайте какво, как и пред кого казвате - винаги. Това за съжаление обикновено се научава по трудния начин, след като човек се опари. Но не всички хора са толкова дискретни, лоялни и заслужаващи доверие, колкото ни се иска, затова - едно наум.
Мисля, че това е достатъчно, като за начало на учебната година, сезона, сесията и т.н. Да се връщаме на работа. А и нали знаете, че всичко е въпрос на гледна точка, работата може да бъде просто времето между две отпуски.
септември 07, 2010
Созопол през септември
Не бях идвала в Созопол от години, но това което видях и усетих, не ме разочарова ни най-малко. Дали защото е краят на лятото, по време на Аполония и от летния театър се чува как някой репетира за вечерния концерт. Или заради неповторимия вкус на рибената чорба на терасата на Арт хотел "При художниците". Не знам. Може би най-вече заради спиращата дъха гледка на разбиващите се в скалите вълни. Винаги ме е влечало повече на юг. Морето тук сякаш е по-синьо, а нощите - по-дълги, топли и изпълнени с обещания.
Има нещо в Созопол, което ме кара да се чувствам особено и да искам да се върна отново. Например едно анонимно любовно обяснение, написано на дървена колона.
Надявам се авторът му да няма нищо против, че го споделям тук. Прекалено красиво е, за да остане само там. А и той все пак вече го е направил достояние на мнозина. Стига думи...
Има нещо в Созопол, което ме кара да се чувствам особено и да искам да се върна отново. Например едно анонимно любовно обяснение, написано на дървена колона.
Надявам се авторът му да няма нищо против, че го споделям тук. Прекалено красиво е, за да остане само там. А и той все пак вече го е направил достояние на мнозина. Стига думи...
Абонамент за:
Публикации (Atom)