За лошото време и вдъхновението

При мен двете неща съжителстват в много тясна връзка. Като гледам последната публикация в блога си, датирана от май, само още веднъж го потвърждава. Ето заваля малко дъжд и веднага се настроих творчески и изведнъж ми се иска да излея всички отлежаващи в главата ми и отлагани за есента идеи. Другото е, че телевизията се скапа, а тя обикновено изяжда, за мое голямо съжаление съществена част от свободното ми време, с което изобщо не се гордея. Да си призная, се чувствам и изкушена да пробвам чисто новия си лаптоп (червен, държа да подчертая) :))
Лятото и писането никога не са ми се вързвали. Добре че не ми се налага така да си изкарвам прехраната и че живея в климатичен пояс, където все още има четири сезона. Просто когато времето е топло и слънчево, се чувствам почти длъжна да съм навън и да правя нещо. Затова понякога захлаждането и дъждовното време ми идват добре - какво облекчение да имаш извинение да си останеш у дома!
Затова сега ще бързам преди времето да е просветнало и да се втурна навън като за последно (то сякаш пък има нещо много интересно там) да посъбера малко вдъхновение и материал за меланхоличните дни, когато студът трайно се установи, запалим печките, или в нашия случай - пуснем климатиците, и всички започнем отново да пишем.
За тези, които не са спирали - браво, чудя се откъде черпят вдъхновение. Моето явно се стопява от слънчевите лъчи.

Животът е...

Кратък.
Многообразен.
А за вас какъв е?
Приключи анкетата "Какъв е животът за вас", която бе публикувана в блога "Светът на Вава". Благодаря на всички, които дадоха гласа си.
Резултатите:
С 46% най-популярният отговор е "Какъвто си го направиш". Да си призная, това беше и моят отговор, както и мое дълбоко убеждение. Но вместо да се радвам, като човек доказал правотата си, всъщност малко се изненадвам. Ако е така и толкова много от нас го мислят, защо не спираме да се оплакваме и мрънкаме от живота, изнасяйки отговорността и контрола на събитията далече от нас. Защото е по-лесно. Това е моето обяснение. Имам и други хипотези - народопсихология, страх от поемане на отговорност, липса на инициативност. Позицията на жертвата и примирението с нея е много удобно състояние на духа, извиняващо всяко бездействие. Всичко е предначертано, няма смисъл да се опитваме да го променим. Съдба. И аз съм се поставяла в това положение и после мислено съм се самобичувала, че сама си го причинявам. Животът е какъвто си го направиш.
Почти равномерно гласовете са разпределени, по 24 % и 18 %, за отговорите "Животът е прекрасен" и "Труден, но това му е хубавото". Много се радвам на такива оптимисти, като го казвам в най-положителния смисъл, без ирония. Ще ми се и аз да го кажа, и още повече да го мисля, без онова "въпреки", които ми се ще да добавя след "прекрасен". Работя в тази посока.
Има и един черногледец, за когото "Животът е гаден и после умираш". Повярвай, на всички ни се е случвало да го мислим.
И един, който не се е замислял по въпроса, а просто си живее живота. Това не го вярвам, най-малкото не би отговорил на анкетата, или това е един наистина много щастлив човек. Всъщност този отговор беше сложен само на шега.

Благодаря отново на всички участвали. И както казваше един мой бивш шеф, учейки се да говори български: "Това е дзивотът".

Особеностите на българското национално шофиране

Шофирането е от онези житейски умения, за които вечно се водят спорове дали са дадени по рождение или се придобиват с практиката. Истината, както обикновено е някъде по средата. Има шофьори, които и след 20 години стаж и под смъртна заплаха, не могат да паркират успоредно. Има и други, които сядат зад волана на което и да е превозно средство, и си го карат сякаш цял живот това са правили. Тук по-скоро ще засегна социалния характер на шофирането, или шофирането като начин на взаимодействие с другите хора на пътя.
За онзи представител на силния пол, които в момента доволно потрива ръце и си мисли: „Ей сега ще им натрият носовете на жените шофьорки!” – е, няма да стане. Хайде с ръка на сърцето, си признай, че познаваш достатъчно изключения от правилото „жена ≠ шофьор”.
Описаните по-долу характеристики не разграничават хората по полов признак. Те за съжаление се ширят по родните пътища и всеки от нас волю неволю прихваща по някои. Затова чети, а дали ще се разпознаеш и ще си признаеш, че и ти правиш някои от изброените неща, си е твой проблем. Прави си изводите.

Правото на десния (в случая ляво и дясно не обозначават сексуалната ориентация) отдавна е забравено, даже вече не се преподава по време на шофьорските курсове. Тук важи правилото на по-големият, познато още като Mr. Big или правото на Тузара, разбирай на този, който кара по-голямата или по-скъпата кола. Хубавото на това правило е, че е лесно за запомняне и водачите някак от само себе си го разбират и схващат. Малкото, които го поставят под съмнение и се позовават на други разпоредби, биват обучени и тренирани чрез множество псувни, та дори и наплясквания, докато го проумеят.

Мигачите, предназначени да уведомяват останалите участници в движението за вашите намерения, са свързани посредством сложна електронна система с базите данни на ЕОН, ЧЕЗ и други електро снабдяващи дружества. Затова използването им не се препоръчва, поради набъбващите сметки за ток.

Жените, вече споменати по-горе, не са пълноправни участници в движението, което непрекъснато следва да им се напомня с подвиквания и подканяния да действат по-бързо или да слизат от колата. Подходящи фрази: „Кой ти даде книжка на тебе, ма?!”. По-мъдрите и философски настроени мъже-шофьори ги подминават с пренебрежително поклащане на глава и сумтене „Ха, жена!”.

Пътните знаци, всички до един, влизат в графата препоръчителни и тълкуването им е въпрос на лична интерпретация. Ако се съмняваш, виж точка едно.

Паркирането е това умение, с което българските шофьори се гордеят изключително много. Типични в това отношение са паркирането тип запушване, т.е. едно или няколко други МПС-та не могат да тръгнат без благоволението на въпросния водач (много прилича на играта Тапа), или паркирането пред нечий гараж, който се явява частна собственост, но тя в България не е особено ценена.

Българският национален шофьор е по-способен от колегите си по света, затова му се отдават няколко действия едновременно, например да държи волана с лявата ръка, дясната да е заета с цигара, а телефона да се придържа между рамото и ухото. Тук някои жени могат да възроптаят, че само те са надарени от природата с такава мултифункционалност, но действителността ги опровергава – мъжете се справят не по-зле.

Светофарите се славят с най-висок авторитет и общо взето водачите се съобразяват със сигнализацията им. Разбира се трите цвята си имат своите нюанси. Зеленото се изчаква докато достигне определена зрялост, на особено тъмно зелено, и чак тогава се тръгва. Жълтото, ако клони към оранжево, означава тръгни, но ако е бледо лимоново жълто, се стои на място. Червеното има тенденцията да се задържа изключително дълго и продължително, в следствие на което някои по-нервни водачи не издържат и решават да потеглят. На червено освен това не се спира, ако се кара със скорост над 80 км.ч, което е средната градска скорост, тъй като рязкото спиране може да има сериозни последствия за водача и спътниците му.


NB!!! Българското национално шофиране има силно регионален характер, затова съветвам да се кара с повишено внимание в областите Добрич и Перник. С особено мнение оставам и към водачите на определени МПС-та, а именно VW Golf и Opel Astra. Моля, жителите на споменатите области, както и собствениците на споменатите автомобили, да не го приемат лично и да не се обиждат. Както също беше споменато в началото на статията – от всяко правило си има изключения.

Бисери от CV-та

Едно от най-тежките задължения на хората, занимаващи се с човешки ресурси и в частност с подбор, е четенето на стотици автобиографии и селектирането сред тях на потенциално подходящи кандидати за определена позиция.
Хубавото е, че сред стотиците им автори има такива майстори на перото и краткия разказ, че смехът е неизбежен.
Аз лично не мога да свикна и все още се потрисам, когато човек, обикновено роден след осемдесет и някоя година, пише "s4etovoditel" или "menidgar" в официален документ. Други популярни професии са "инжинер", среща се и като "injener", "Uprawitel" и подобни.
На родния български език нещата са дори още по-плашещи, защото лъсват пропуските в образованието и белите полета в граматиката.
Като стана въпрос за образование, то най-често се изписва "образувание", същото не рядко е "више".
Сред фаворитите ми в семейното положение са: "семеен без брак", каквото и да означава това, и "напусната с 2 деца".
Мотивационното писмо се подвизава като "мотивиращо" писмо, но единствената мотивация, която получавам от него е да загубя желание за живот.
Скоро прочетох следната дълбокомислена реплика в едно "Защото всяко значение има голямо значение". Седях, гледах и не проумявах.
След такова изречение може само да се мълчи.
Пазя си такива бисери за особено тежките моменти в работата, когато имаме нужда от спешно разведряване на обстановката. Въпреки че е някак отчайващо и тъжно, след няколко такива CV-та просто няма как да не се засмееш.

Бебешки дневник

Четвърти месец
Смехории и бърборисване

Този месец беше много натоварен за нашето дете. Много неща му се случиха за пръв път. Едно от тях беше спането за две вечери извън вкъщи. Няма да влизам в подробности за приготвянето на багажа, когато пътуваш с малко дете. Събитието наподобява голямото преселение на народите. Повечето от притесненията ни, за радост, се оказаха неоснователни. Убедихме се, веднъж и завинаги, че въпреки появата на новия член на семейството, това не означава да престанем да правим нещата, които харесваме. Пътуването е едно от тях. Сега, ако трябва да тръгнем нанякъде, мога да стегна багажа на цялото семейство за отрицателно време. Редно е да направя малката уговорка, че вече много по-внимателно избираме местата, където ще почиваме и проучваме условията там. Но от позицията на изминалото време мога да кажа, че няма нищо по-лесно от пътуването с малко дете, значително по-трудно става, когато проходи.
Този месец може да мине и под надслова "Големите географски открития". Първа беше дясната ръка. След като откри нейното съществуване, бебето обстойно я проучваше и изследваше съсредоточено. Последвах останалите крайници. Интересът не се изчерпваше единствено с оглеждане и опипване, разбира се, имаше и опитване на вкус. На моменти съм си мислела, че детето ми има склонност към самоизяждане.
Започна да проявява и някакъв интерес към играчките, като някои ги мислеше за живи и дълго си общуваше с тях. Вече можеше да държи и дрънкалките.
Нямаше как да не забележим прогресивното оплешивяване на нашето дете, косичката му беше просто навсякъде - по дрешките, в количката, по чаршафите.
Каквото докопа го тикаше в устата си, което ме докарваше до ужас. Разбрах, че мокрите кърпички са най-добрият приятел на майката, след памперсите, и до днес благославям човека, който ги е измислил. Още повече се потрисах как майки на вече попораснали дечица свободно им разрешават да взимат играчките си от земята и да се ровят в градинките. Само след няколко месеца и аз нямах нищо против моето дете да го прави, стига да имам малко мира.
Дразнех се само, когато се е налагало да правя забележки на големи хора, да не пипат и целуват ръчичките на бебето, тъй като постоянно ги лапа, но така и не се преборих. Много хора го приемат като обида за личната им хигиена, но това е една друга тема.
Този месец затвърдихме и любовта си към банята - практикувахме свободен стил всяка вечер в коритото.
Нов номер, който намирахме за очарователен, беше, че когато му се доспи, започваше да си търка лицето в креватчето.

Ще пуша, няма да пуша

Пак пуша.
По принцип не бих ви занимавала с тези си терзания, ако само преди около месец не бях се похвалила как съм отказала цигарите. Това беше едно от постиженията ми за 2009г., за което получих много поздравления и подкрепа. Затова сега се чувствам длъжна да бъда честна и да си призная.
Ако все пак съм успяла да повлияя положително на някого да откаже цигарите, ще се радвам. Като си помисля, че дори гостувах в местна телевизия, като част от кампанията... Срааам!
И не, не започнах отново, защото не се класирах в конкурса за разказ от бивш пушач, това никога не е бил основният стимул.
Просто има моменти, когато трябва да се пуши. Наложително е. Никой непушач не би ме разбрал. Всеки пушач, бивш или настоящ, сигурна съм, знае за какво става въпрос.
Това е положението към днешна дата, да не драматизирам излишно нещата.
И тъй като всяко нещо си има причина и обяснение, да споделя моето. Нека това не звучи като оправдание за слабостта ми или молба за извинение, просто нещата са взаимно свързани.
Имам нова работа.
Пушенето има много общо с това. Както и оставането на "Светът на Вава" на заден план. Надявам се скоро да настъпи промяна в поне едно от тези обстоятелства, да намеря баланса и новото начало да внесе промяна, без завръщането на старите пороци.
Хайде, приемам поздравления, това със сигурност ще е едно от събитията в моя живот за 2010г.

Ти си запалянко, ако...

Вдъхновена от прекрасната поредица на списание MAXIM (да, чета и такива списания, заради страхотните изпълнени с чувство за хумор статии в тях), съдържаща:
Ти си българин, ако...
Ти си форумец, ако...
Ти си тийнейджър, ако...
може да има и други, но тези лично съм чела,
написах следното:

Ти си запалянко, ако...

Мотото на живота ти е „И да паднем, и да бием – пак ще се напием”.

Вярваш, че ако гледаш мача облечен с клубната фланелка и с увит шал около врата, това реално покачва шансовете на „твоите” за победа.

Настроението ти зависи от представянето на любимия ти отбор на поредното първенство.

Когато твоят отбор пада, мачът винаги е продаден, а съдията подкупен. Когато печели – това се дължи само и единствено на блестящите качества на играчите.

Викаш като варварин по стадионите и пееш химна на отбора, ако има такъв, с насълзени очи.

Суеверен си.

Мразиш напълно непознати хора, които са фенове на други отбори.

Играеш Еврофутбол и всеки път голямата печалба ти се изплъзва за еей толкова малко.

Мислиш, че когато вашата агитка се сбие с противниковата, е въпрос на чест, отстояване на човешките права и голяма крачка за народа и човечеството като цяло.

Забравяш, че за играчите мачът е просто работа, а спортът като цяло е начин за печелене на пари.

Твоят отбор или поне някой от играчите му има изключителна, драматична, достойна за възхищение история.

Гледането на мач без поглъщането на голямо количество спиртни напитки е немислимо.

Когато имаш избор между гледане на мач в компанията на потни, пияни индивиди от мъжки пол и няколко часов секс маратон с гаджето, се замисляш?!...

Харесваш рекламата на Каменица „Да спасим мъжа”.

Надяваш се, че както футболистите са обградени с красиви жени, това се прехвърля автоматично и върху феновете им.

Всъщност не искаш „вечното дерби” да приключи, защото това в голяма степен ще обезсмисли живота ти.

След победа се прибираш пиян, горд като завоевател и достоен наследник на Юлий Цезар, и оправяш жената.

След загуба се прибираш пиян, с подвита опашка, и решаваш да се докажеш като мъж пред жената.