Резултати vs. дейност

Наистина ми се иска работодателите в тази страна най-после да узреят за идеята работата на хората, както и оценката и възнаграждението, което получават за нея да е за постигнати резултати, а не за развиване на дейност, понякога хаотична, дори безсмислена. Разбира се и от служителите се очаква достигането на определена зрялост, за да приемат, че работата, за която им се плаща не е „от 9 до 5“, а показатели, отчети, цифри, доказателсва за реално свършена работа. Или плаща се не за времето, прекарано на работа, а за продуктите, ползите, произлезли от това време.

Има компании, в които спазването на работното време се следи фанатично до секундата. Въвеждат се системи за отчитане на работното време, почасово заплащане, присъствени форми, които в крайна сметка не водят до нищо положително и от другата страна. Служителите си тръгват на минутата, когато изтече работният ден, без значение докъде са стигнали със задачите и за всяка допълнително прекарана минута очакват да бъдат подобаващо възнаградени.

За какво всъщност плащаме и ни се плаща на работното място? Отдавна отмина времето, когато щатът в предприятията беше безобразно раздут и на разни хора се е плащало да престояват на работа. Сега всеки собственик и работодател иска резултати. Иска, когато накрая тегли чертата, балансът да е положителен. Ако не е така, то има нещо сбъркано.

Постоянно чувам от колеги и познати, че се чувстват несправедливо заплатени, сравнявайки се с други, които не работят колкото тях. Този проблем винаги ще съществува, ние всички влагаме различни усилия в работата си и не се раздаваме по равно. Някои винаги ще са по-мотивирани и по-работещи, а други ще се скатават. Но колкото и да се бунтуват срещу тази изконна несправедливост, повечето хора всъщност не искат и не са готови да бъдат възнаграждавани за резултатите си. Това би означавало наистина на максимум да се отдадат на работата си и да поемат отговорността за нея. Колко от нас наистина са готови да чуят истината за това как работят и накрая на месеца да приемат фиша си с мисълта „за толкова работа – толкова“.

Повечето хора по принцип са много чувствителни за професионалното си представяне. Едва ли има някой, който се възприема като мързелив, некомпетентен и неефективен, или поне едва ли би си го признал пред друг. И смятат, че работят много. Въпросът е дали това „много“ е достатъчно и дали изобщо от нас се очаква да работим много, или просто да работим умно.

В един идеален свят моят шеф не си гледа часовника, когато идвам и си отивам от работа. Той изисква от мен резултати, без значение кога и как съм ги постигнала. Разбира се, това е утопия. Ако управлява компания от 100 човека и всеки прави каквото, когато и където си иска, нещата лесно биха излязли от контрол и залитнали в друга крайност. Затова още в началото казах, че постигането на резулати изисква зрялост и отговорност и от двете страни.

Мръсната дума „овъртайм“
Извънредният труд по смисъла на Кодекса на труда на България е забранен. Той съществува по изключение и се заплаща допълнително. В реалността не е така. В масовия случай извънредният труд е ежедневие, което обаче не се овъзмездява. В компаниите, в които се заплаща, съм виждала практиката да се злоупотребява с него от страна на служителите, т.е. умишлено да се полага, за да се вземат допълнително средства. Моето мнение е че, ако в една организация системно се налага овъртайм за определени позиции и това е ежедневие, то има няколко възможни обяснителни причини: хората не са достатъчно квалифицирани и подготвени, хората не са достатъчно, има нещо сбъркано в процесите и организацията на работа.

Друга причина да се злоупотребява с „оставането след работа“ е че в повечето компании шефовете и собствениците се впечатляват от това. Харесва им хората да работят много, приемат ги за всеотдайни, надеждни и мотивирани. Аз пък си мисля само „За бога, нямат ли личен живот!“. Като човек, ръководещ други хора, бих искала моите служители да си тръгнат щастливи и удовлетворени от работа и да отидат там, където е истинският им, важен живот. И да работят умно, а не много.

Модерните „таргети“
Поставянето на определени цели, най-вече за търговските позиции, стана особено популярно последните години. Т.нар. таргети се подмятат във всеки втори служебен разговор. Което е похвално, ако се прави както трябва. Винаги ме е изненадвало, че масово таргетите са обвързани с постигане на определен оборот, обеми продажби. На практика аз мога да реализирам много оборот или дейност, но печалбата накрая или резултатът да не е благоприятен, но това е друга тема.
Целеполагането може да се опорочи по много начини. Но нека не мислим ,че нашите служители са глупави и не го разбират. Ако таргетът е непостижим и нереален, едва ли за някого ще е мотивиращо да се мъчи да го постигне.

Работещият човек
Непонятно ми е защо все още позитивният облик на трудещият се човек се свързва със затрупан до ушите с книжа човек, с долепен до ухото телефон, който вечно бърза и върши сто неща накуп. Колко време може да издържи така, докато нещо не се обърка. И изобщо външните, очевидни белези ли са това, по което се преценява колко и как един човек работи. Тежко тогава на подредените и добре организирани хора. Защото мен нищо, ама нищо не би могло да ме убеди, че някой знае или помни какво точно се крие в третата отляво надясно, десет сантиметра висока и заплашваща всеки момент да се срути, купчина документи на бюрото.