С дъх на есен

Разбирам, че лятото си е отишло, когато сутрин през отворения прозорец ме лъхне хлад, който ме кара да искам да се увия по-плътно в завивката и да не ставам от леглото. След това мисълта за уханието на прясно сварено кафе ме побутва да се надигна и да започна новия ден. Разбирам, че е есен, когато след като стана, се протегна за халата на закачалката. А навън още е сумрачно. Разбирам, че сезонът се е променил, когато на терасата си намеря първите пожълтели, сухи листа. А прането започне да мирише на студено и съвсем леко на дим. Разбирам, че зимата наближава, когато ми се допие горещ чай с мед и червено вино. И искам, когато вляза у дома, да ме посрещне мирисът на прясно изпечен сладкиш. Идва нов сезон.

Време за мечти

Искам да не се страхувам от нищо. Да бъда смела дори пред неизвестното и непознатото. Да не се прекланям. Но и да знам кога не си заслужава и трябва да се откажа.
Искам вътре в мен да няма колебания и съмнения, и недоверие, а само хармония, увереност и спокойствие. Да бъда търпелива и постоянна. Но не на инат.
Искам да мога да спра за миг и да се насладя на настоящето, но и да не изпускам от поглед онова, което е пред мен.
Да съм щастлива тук и сега.
Искам да се смея. Много. С глас. А когато е необходимо, да се надсмивам над себе си.
Искам ... толкова много ли искам? Сигурно.
Искам и знам, че мога.

Un amore grande

Италия!
Пастата, виното, пицата, любовта! И още: пролетният дъжд, шарените чадъри, Пинокио, кафето, стилът на италианките, сладоледът, ухажването на италианците, църковните камбани, шумът, непрестанното говорене, червените покриви, романтиката, носталгията, кроасаните, ризотото, глъчката ...
И още: само в две думи...

Ех, тези италианци!

Първият път

Днес чух една мисъл, която ме провокира да се замисля. Малко тавтология се получи в първото изречение, но нищо. Замислих се за първия път, за първите пъти и нещата, които правим за първи път в живота си. Винаги има първи път на нещо и той обикновено не се забравя.

Кога беше последния път, когато направи нещо за първи път?

Лесно е да се сетим за големите събития: първата целувка, първия ден на нова работа, първото дете... но с това ли се изчерпва всичко ново, различно и интересно. Едва ли.
Случвало ми се е да вървя по една от улиците на града, в който съм прекарала целия си живот, и изведнъж да вдигна поглед и да установя, че за ПЪРВИ ПЪТ виждам точно тази гледка от тази страна. Понякога може би е въпрос само на промяна на перспективата и на гледната точка.
За първи и последен път, например, днес съм се събудила на 2 април 2012 година. Този миг никога повече няма да се повтори. Това може да направи изключителните моменти в живота безкрайно много. Защото всеки един е единствен и неповторим. Първи път.
Сещам се, когато например съм прочела много хубава книга. Мога да я препрочитам, колкото пъти искам след това, но впечатлението, оставено от първия път, ще е уникално и неповторимо. Добре, че има толкова много книги за четене!
Миналата седмица се изкачих за пръв път на билото над Мадарския конник.
Преди броени дни за пръв път гледах първия пролетен концерт на детето си, което пя песен и рецитира стихотворение. Дали ще го забравя някога? Никакъв шанс!
Запознанството с нови хора е винаги един пръв път, който може да ни отведе на много различни места. Защото има хора, които променят живота ни завинаги. И за пръв път.

Понякога първите пъти са извор на страх и неувереност. От непознатото, неизвестното, чуждото. Но според мен по-плашещи от това са рутината и навиците, които ни пречат да се изумяваме от света и да оценяваме миговете на щастие.
В това отношение децата са невероятни. Как подхождат с въодушевление към най-простите ежедневни неща. Не знам кога точно децата престават да бъдат деца, стават сериозни и спират да се наслаждават на дребните радости. Затова може би е толкова хубаво да бъдеш родител, защото заедно с децата си и през техните очи имаш шанса да правиш и преживяваш за първи път всички онези неща.

За първи път, разбира се, ни се случват и лоши неща. И както се оказва обикновено за тях сме също толкова неподготвени, колкото и за хубавите. Няма как. Без едните едва ли бихме оценили по достойнство другите. И обратното - взели поука от предизвикателствата.

А ти? Кога за последно направи нещо за първи път?

Сбогом лято

Или довиждане и до следващия път. Астрономическото лято отдавна си отиде, но тази година топлите дни продължиха повече от обичайното. Толкова повече, че накрая ми се прииска наистина да свършат. Ритуално прочетох "Сбогом лято" на Рей Бредбъри и някъде по средата на книгата придърпах одеяло, за да покрия все още босите си крака. Не разбрах кога есента е дошла неусетно, разпиляла е навсякъде пожълтели листа и е скъсила деня. Дойде времето на дългите неделни следобеди в компанията на хубави филми и чаша топла напитка в ръка.
Домашните сладка и лютеници са приготвени и наредени по рафтовете в очакване на всички семейни закуски, които им предстоят, когато топлото време няма да ни пришпорва да бързаме да сме навън.
И аз си мисля с носталгия и в розовите краски на залеза в Лозенец "Сбогом, лято!".

На верандата

Лятото почти си отиде, а аз още не съм сервирала нито една вечеря на терасата. Какъв пропуск. А и тази година не се наканих да си насадя сандъчетата с пищни цъфтящи и разноцветни петунии. Може би заради спомена от една предишна година, когато горките растения се мъчеха обезводнени и забравени с дни под жаркото слънце. Жалко. И пръст имах, и сандъчета, и добри намерения, а и време все щеше да се намери.
Е, нищо. Щом още е достатъчно топло за плаж, значи не е късно и за тази импровизирана декорация на терасата. Гарнирана с един освежаващ коктейл с мента ще ме вдъхновява за следващото лято, когато задължително на мястото на рапаните ще стоят няколко от онези прекрасни растения.

Ретро усещане

Прекарах един уикенд, изпълнен с както по-късно ги определих, ретро усещания. Ретро не в смисъла на старомодно и скучно, а приятно, носталгично и детско. Ретро като звученето на песен на Крийдънс...
Започвам директно с първия ретро избор, а именно избора да прекарам уикенда на село, в семейната къща, вместо на брега на морето, съгласно изискванията на сезона. На село, където децата прекарват ваканцията при баба и дядо. Но този уикенд и аз бях в ролята на детето. Заедно с моето собствено дете. И въпреки множеството промени, това е същата къща, в която преди повече от 20 години съм правила прически на куклата си Барби. Сега нямам кукли, но все още имам фантазии и големи планове за бъдещето, както тогава.
И закуската беше ретро, любимата ми откакто се помня, пържени филийки и питки. Нищо, че в ежедневието хапвам полезни мюсли и нискомаслени млека. За два дни ми беше позволено.
Поиграхме и на "Не се сърди човече", не на компютъра подчертавам, а добрата стара игра със зарче и пионки. И аз отново се сърдих, както винаги.
Ретро беше да чета два дни книга, напълно погълната от историята. Както правех едно време. Без грижа за чистене, пране и други присъщи на възрастните дейности през почивните дни. Само четене за удоволствие, четене заради самото четене.
И за да е пълно ретро усещането на връщане покарах малко с отворен прозорец. Не ми е хрумвало от години, че може и така да се кара. Въпреки климатика. Да влезе малко въздух, да разроши косата ми, да чувам профучаването на колите. Оказа се, че няма нищо страшно. Просто е ретро.

Пролет на перваза в офиса

Като изключим качеството на снимката, моите "фотографски" заложби, както и фонът отзад... накратко - на живо изглежда по-свежо от тук.

Време за себе си

Любимите ми моменти от деня са няколко, тогава сякаш времето спира и се чувствам пълноценно и себе си.

Сутрин рано, когато е сумрачно и тихо, всички у дома спят, а аз, увита в халат на дивана, отпивам първата глътка кафе и съм сама с мислите си за първи и последен път през деня. Не бих го заменила за нищо.

В колата на път за работа. Слушам радио, пея с радиото, споря с радиото, ядосвам се на радио-слушателите, ядосвам се на радио-водещите, смея се.

Вечер у дома, когато масата е сложена, всеки иска нещо от мен – за ядене, за гледане по ТВ, за пиене. Уморително и много, много хубаво да сме всички заедно.

Още по-късно вечер, с книга в ръка, в леглото. Приказката за лека нощ е прочетена, денят почти е свършил, има само още няколко мига за размисъл и почивка преди да загасим лампите.

И утре отново...
Моите мигове, моето време за себе си - не бих го заменила за нищо.

Отражение

Мостът на Колю Фичето в Дряново по Коледа миналата година

Безмълвно

Stairway to heaven

Малко носталгия по лятото...стълба към рая или за... никъде. Но кой ли знае, така и не проверих крие ли се нещо зад смокиновите листа. Някои неща е по-добре да останат неразкрити.
А това изображение е от любимия Созопол.