Нещо като поука

В духа на новогодишните равносметки, трудно научените уроци и изобщо нещата от живота. Авторът не ми е известен. Намерих този, да го наречем стих, в един от ученическите си бележници. Имам спомен, че го обсъждахме в часа по "Редактиране". Тогава ме впечатли. Днес още ми е интересен.

1. Вървя по улицата.
На тротоара има дълбока дупка.
Падам в нея.
Загубен съм... нямам надежда.
Нужна ми е вечността, за да намеря изход.

2. Вървя по същата улица.
На тротоара има дълбока дупка.
Правя се, че не я виждам.
Падам отново.
Не мога да повярвам, че съм на същото място.
Но не е моя вината.
Отново ми трябва много време, за да се измъкна.

3. Вървя по същата улица.
На тротоара има дълбока дупка.
Виждам, че е там.
И пак падам в нея... това е навик.
Очите ми са отворени, зная къде съм.
Аз съм виновен.
Измъквам се незабавно.

4. Вървя по същата улица.
На тротоара има дълбока дупка.
Заобикалям я.

5. Вървя по друга улица.

Предразсъдъци

Обичам да мисля за себе си като за човек, лишен от предразсъдъци, с широко скроени представи, толерантност и уважение към различността на другите. Има неща обаче, които не знам дали са предразсъдък, резултат от някой изтласкан спомен от миналото, или идват от възпитанието в семейството, които не мога да приема.
Едното са изгризаните нокти на ръцете. Изглежда отвратително от естетическа гледна точка и това е най-малкото. Винаги се чудя какво е това, което кара човек да се „самоизяжда” по този начин. И в крайна сметка „изяжда“ ли ги наистина или ги изплюва някъде. И в двата случая звучи ужасно.
Гризането на ноктите не е козметичен проблем. Обикновено е само симптом за нещо друго, което „яде” човека отвътре. И заради това друго нещо ми е трудно да се доверя на някой, който си гризе ноктите. Имам едно наум. А и не може да се скрие, за разлика от други вредни навици.
Грешката е, че в повечето случаи хора с такъв проблем, се фокусират върху отказването от конкретното действие, а не търсят корените му. По-важното е да обърне внимание кога се проявява действието, какво се преживява в този момент, насаме ли се случва и да се работи в тази насока. Или „защо“ нещото се случва, а не „какво“ точно се случва.
Другото, касаещо по-скоро ръцете на дамите, е, че не мога да приема саморасли неоформени маникюри, изпочупени тук таме или с изтъркан лак. По-добре равно изрязани, чисти, нелакирани нокти, отколкото дълги, но недобре поддържани. Всичко останало изглежда ужасно нечистоплътно.
Друго предубеждение - обувките. В какво състояние са, почистени, боядисани, с поддържани токове или напротив. Всички сме чували, че по състоянието на обувките на човек, може да се съди за това какъв е в живота и работата си. (Сещам се за реплика, ако не се лъжа на Саманта от „Сексът и градът”, че видът на интимната „прическа” на една жена говори за нея също толкова, колкото и състоянието на обувките й.) Дали е немарлива или обръща внимание на детайлите. Особено не ми се вързва, когато видя нагласена на пръв поглед мадама с кофти обувки. Сякаш ми казва: „Днес нямам време да взема душ, но затова пък ще се гримирам.”

Може би има и други, но като за човек, възприемащ себе си за непредубеден, доста предубеждения си диагностицирах, затова стига.

Силата на доброто ръкостискане

Да поговорим за нещо, което всички знаем, или поне оценяваме на подсъзнателно ниво. Уникално средство за преценка на човек, изграждане на първо впечатление още от първата дума, а понякога и без думи. Ръкостискането.
Казва за нас повече, отколкото си мислим. Вродено ни е, като по-голяма част от езика на тялото, и трудно би могло да се контролира или промени. За съжаление. Истината е, че повечето от нас не осъзнават какво е ръкостискането им. Знаем какво ни харесва да получаваме от отсрещната страна, но как да разберем какво е нашето.
Специалистите съветват, че доброто ръкостискане е силно и здраво, без да премазвате пръстите на другия, моля, с изпъната длан, сочеща настрани и трае между две и три енергични „разтърсвания” на ръката. Колко просто!
Понякога толкова се съсредоточавам, особено при запознанство, как ще го направя, че пропускам да чуя името на събеседника. (Нещо, което също може да се тренира като процес, за хора като мен.)
Ръкостискането не ме подвеждало никога какъв е човекът отсреща, включително го ползвам и като средство за подбор на персонал. Не като единствено, разбира се, да не си помисли някой, че се здрависвам с хората и ги изпращам да си ходят. Спомням си за един случай, когато въпреки съмнението, наех човек за позиция, за която в последствие се оказа, че не е подходящ. Както и за никоя друга. Във формуляра от срещата си бях записала с три удивителни „Лошо ръкостискане!!!”. Значи ми е направило впечатление, но съм го пренебрегнала. Грешка.
„Лошото” ръкостискане съществува под много форми: вяло, меко, тип „умряла риба”, лепкаво и любимото ми - с върха на пръстите, дето аха да хванеш ръката на другия и той вече я е отдръпнал.
„Доброто” ми е по-трудно да класифицирам, но най-точната дума, която ми идва е: умерено. Нито дълго, нито прекалено кратко, нито пасивно с увиснала ръка и в никакъв случай хватка тип менгеме (типично е за мъжете).
Има няколко типа много специфични ръкостискания, като поемане на дланта на другия с две ръце или поставяне на другата ръка на рамото на събеседника, едновременно със здрависването, подаване на ръка с дланта нагоре. И те не са „лоши”, в смисъла вложен в тази публикация, и говорят много за характера на човека, който ги прави. Има много литература по въпроса, ако познавате такива хора и искате да научите повече за тях.
Езикът на тялото е необятно поле с информация и е толкова трудно да се научиш да го разбираш и тълкуваш, колкото е трудно и да се опиташ да го имитираш или промениш. Но нищо не пречи да се опитва.
Има някои основни моменти и положения, които е добре да се знаят, поради простата причина, че улесняват общуването, разкривайки ни много неща за другите, които думите не могат.