Ако има нещо, което ме депресира по празниците, това е тежестта, надвиснала над всички нас покрай Нова година, изразяваща се в неизменния списък с новогодишни обещания. Обещания, ангажименти, заръки, наречете ги какво искате. За мен са почти толкова ужасяващи, колкото мисълта, че през 2012 все пак може и да настъпи краят на света. Винаги категорични и леки за изпълнение на пръв поглед, и както се оказва в повечето случаи, напълно неприложими. Е, винаги има следваща Нова година, когато пожеланията могат да се превърнат в обещания (освен ако това с 2012 не се окаже истина де).
Защо винаги изглежда толкова лесно в разгара на новогодишния купон да си обещаеш "От утре повече няма да пуша!", което може и да се случи в следващите дни, но когато шефът за пореден път се държи като ...(да не казвам какво) си мислиш "О, майната им на тези новогодишни обещания! На кого му пука и без това."
Само като се сетя за всички добронамерени обещания, които в крайна сметка не съм изпълнила, като например: да спортувам редовно, да чета всяка вечер преди лягане, да се храня здравословно, да не псувам, да се гримирам всеки ден и т.н. т.н. до безкрай. Всички тези "винаги" и "никога" направо ме задушават и от момента на обещанието лошото дете в мен се разбунтува и сякаш вика "Добре де, само веднъж, какво толкова." Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани, нали?
Моят съвет към всички, които се изкушават да си направят списък с новогодишни обещания - недейте за бога! Ако все пак ги правите - не ги записвайте. И никога, ама никога, не ги споделяйте с други хора. Стига ви сами да се срамувате от себе си, ако не си изпълнявате обещанията, няма нужда и свидетели да има.
Това прозрение ме осени внезапно сега в навечерието на Новата година, докато стоях с химикал в ръка над празния лист и с готовност да го запълня с поредните обещания, които да нося като бреме през цялата година и да се укорявам за липсата на воля да ги осъществя.
Всъщност, ако трябва да си обещая едно единствено нещо за Новата година, то ще е - да бъда себе си. И ако това означава понякога да се ядосвам и гневя, то нека бъде така. Ако това означава да се скарам на детето, когато ме изнерви, значи сигурно ще го правя. Ако това означава да не бъда перфектна, то няма да бъда. Ще съм спокойна, търпелива и весела, когато ми идва отвътре, но сигурно ще има мигове, когато ще съм мрачна и подтисната. Ще съм далеч от идеалния образ на майката и съпругата от рекламите, но ще бъда най-добрата майка и съпруга, която съм способна да бъда. Ще работя усърдно и целенасочено, но това не означава, че няма да скатая някой час в интернет или да зяпам безгрижно през прозореца и да си мисля за мои неща, когато никой не ме гледа.
Ще бъда вярна на себе си, цветна, непостоянна, различна. И няма да изпитам нито грам вина за това.
декември 27, 2011
ноември 25, 2011
Елементът
Или как всичко се променя, когато откриете страстта си.
Един въпрос не ми излизаше от главата докато четях „Елементът“ на Кен Робинсън /с Лу Ароника/ - ако не ми се налагаше да работя за пари, това ли би било нещото, с което искам да се занимавам до края на живота си? Сега знам отговора.
Първите страници не успяха да ме грабнат, просто нещата ми звучаха прекалено тривиални и познати. Това ли беше голямата тайна, обещана на корицата на книгата. После реших да се отърся от големите си очаквания и да прочета книгата така или иначе – непредубедено. В крайна сметка аз не очаквах от нея да разбера каква е страстта ми, аз знам каква е тя. Затова просто продължих до края.
И все пак какво е елементът. Цялата книга дава отговор на това, определението не е еднозначно. Може би „точката, в която се срещат природните способности и личните страсти“. Аз бих го определила с думата „призвание“ – да си добър в нещо и едновременно с това да обичаш да го правиш.
Книгата наистина дава много храна за размисъл, като например доколко образователната ни система е адекватна за сегашното технологично и бързо променящо се време. Как да открием Елемента си и как да помогнем на децата си да го открият. Какво представлява интелигентността и още много други. В този смисъл ми дойде малко в повече, сякаш авторът се опитваше в една книга да сподели всичко, което знае и цялата философия и житейска мъдрост, която е натрупал през живота си.
Но има и много вдъхновяващи истории.
Допаднаха ми множеството примери и позовавания на изследвания, опити, както и личните истории. Повечето са на хора, намерили реализацията си в някакво творческо поприще. Може би защото там най-ясно може да се усети пълното завладяване и отдаване на Елемента. Не знам. Може би има хора, чиято страст е да бъдат финансови анализатори, банкови чиновници, търговски представители и т.н., но техните истории не са в тази книга.
В крайна сметка, всичко е въпрос на нагласа. И когато талантът, подготовката и така нататък срещнат възможността ... всичко е възможно.
Един въпрос не ми излизаше от главата докато четях „Елементът“ на Кен Робинсън /с Лу Ароника/ - ако не ми се налагаше да работя за пари, това ли би било нещото, с което искам да се занимавам до края на живота си? Сега знам отговора.
Първите страници не успяха да ме грабнат, просто нещата ми звучаха прекалено тривиални и познати. Това ли беше голямата тайна, обещана на корицата на книгата. После реших да се отърся от големите си очаквания и да прочета книгата така или иначе – непредубедено. В крайна сметка аз не очаквах от нея да разбера каква е страстта ми, аз знам каква е тя. Затова просто продължих до края.
И все пак какво е елементът. Цялата книга дава отговор на това, определението не е еднозначно. Може би „точката, в която се срещат природните способности и личните страсти“. Аз бих го определила с думата „призвание“ – да си добър в нещо и едновременно с това да обичаш да го правиш.
Книгата наистина дава много храна за размисъл, като например доколко образователната ни система е адекватна за сегашното технологично и бързо променящо се време. Как да открием Елемента си и как да помогнем на децата си да го открият. Какво представлява интелигентността и още много други. В този смисъл ми дойде малко в повече, сякаш авторът се опитваше в една книга да сподели всичко, което знае и цялата философия и житейска мъдрост, която е натрупал през живота си.
Но има и много вдъхновяващи истории.
Допаднаха ми множеството примери и позовавания на изследвания, опити, както и личните истории. Повечето са на хора, намерили реализацията си в някакво творческо поприще. Може би защото там най-ясно може да се усети пълното завладяване и отдаване на Елемента. Не знам. Може би има хора, чиято страст е да бъдат финансови анализатори, банкови чиновници, търговски представители и т.н., но техните истории не са в тази книга.
В крайна сметка, всичко е въпрос на нагласа. И когато талантът, подготовката и така нататък срещнат възможността ... всичко е възможно.
октомври 03, 2011
Сбогом лято
Или довиждане и до следващия път. Астрономическото лято отдавна си отиде, но тази година топлите дни продължиха повече от обичайното. Толкова повече, че накрая ми се прииска наистина да свършат. Ритуално прочетох "Сбогом лято" на Рей Бредбъри и някъде по средата на книгата придърпах одеяло, за да покрия все още босите си крака. Не разбрах кога есента е дошла неусетно, разпиляла е навсякъде пожълтели листа и е скъсила деня. Дойде времето на дългите неделни следобеди в компанията на хубави филми и чаша топла напитка в ръка.
Домашните сладка и лютеници са приготвени и наредени по рафтовете в очакване на всички семейни закуски, които им предстоят, когато топлото време няма да ни пришпорва да бързаме да сме навън.
И аз си мисля с носталгия и в розовите краски на залеза в Лозенец "Сбогом, лято!".
Домашните сладка и лютеници са приготвени и наредени по рафтовете в очакване на всички семейни закуски, които им предстоят, когато топлото време няма да ни пришпорва да бързаме да сме навън.
И аз си мисля с носталгия и в розовите краски на залеза в Лозенец "Сбогом, лято!".
септември 30, 2011
50 книги, които да прочетете преди да умрете
Аз самата никога не бих се нагърбила с подобна класация. Първо, защото мисля, че човек трябва да прочете много повече книги преди да утре, второ, защото всякакъв вид "задължително" четиво ме връша към летните списъци от училище едно време и предизвиква съпротивата ми.
Следващият списък е гравиран на един много красив метален разделител за книги, който получих като подарък. Първата ми мисъл беше: ами то аз всичките тези книги вече съм ги чела, сега какво следва? При по внимателен прочит се оказа,че греша.
Ето го и него:
1. Властелинът на пръстените, Толкин - Ужас! Още с първата книга - провал. Защото това сигурно е една от книгите, които никога няма да прочета. Предубедена съм явно. Мисля си, че след определена възраст, ако не си прочел Властелинът и съответно не си станал доживотен фен, едва ли ще посегнеш към нея. Добре, продължавам нататък.
2. 1984, Джордж Оруел - прочетена и харесана. Малко се поуспокоявам.
3. Гордост и предразсъдъци, Джейн Остин - прочетох я малко по задължение, нали е класика. Не е моят тип литература. Има интересни идеи, но стилът не ми допада.
4. Гроздовете на гнева, Джон Стайнбек - любима, както и всичко друго на автора. Бих се поколебала с коя точно книга да го включа, ако класацията беше моя. Сещам се за една инициатива преди време "Голямото четене" май се казваше. До последно се колебах между "На изток от рая" и "Пътеводител на галактическия стопаджия". В крайна сметка гласувах за Стайнбек.
5. Да убиеш присмехулник, Харпър Лий - не съм я чела, но ще я сложа в to read листа си.
6. Джейн Еър, Шарлот Бронте - гледала съм филм, за книгата не съм сигурна. Имам я, така че трябва да прелистя, за да видя дали си спомням нещо.
7. Брулени хълмове, Емили Бронте - прочетох преди около две години. Потискаща и мрачна книга.
8. На гости в Индия, Форстър - тази се наложи да я потърся в интернет, нищо не ми говореше заглавието.
9. Повелителят на мухите, Уилям Голдинг - в гимназията бях силно впечатлена от нея.
10. Хамлет, Шекспир - когато я четях, не мисля че бях дорасла да я оценя подобаващо, но сега пък не съм настроена за подобен тип литература.
11. A bend in the river, V.S. Naipaul - след няколко не особено настоятелни опита да открия книгата в интернет, се отказвам. Ако някой я е чел, може да сподели впечатления.
12. Великият Гетсби, Фицджералд - книга, от която другите се учат как да пишат. Чела съм я няколко пъти, самата история, драмата всеки път ми убягва, но помня моменти, настроения, описания.
13. Спасителят в ръжта, Селинджър - има гениални автори, този за мен е един от тях. Повече ми допадат разказите му.
14. The bell jar, Силвия Плат - не знам дали има превод на български. Току що разбрах, че е единственият роман на авторката. На пръв поглед си заслужава да се прочете.
15. Прекрасният нов свят, Олдъс Хъксли - любима книга, а имам удоволствието да познавам и преводачката, която ме запозна с чудния свят на фантастиката.
16. Дневникът на Ане Франк, Ане Франк - не ми звучи интригуващо, не знам защо имам чувството, че ще става въпрос за войни и други такива.
17. Дон Кихот, Сервантес - отново от задължителната училищна литература, но от еднотипните и скучни анализи, хуморът в цялата история ми убягна.
18. БИБЛИЯТА - чела съм части от Новия завет, водена от чисто философски интереси. Очевидно класацията е правена от християнин, това мога да заключа.
19. Кентърберийски разкази, Чосър - да, знам, сигурно е велика книга, но тогава (визирам отново училище) нищо не можеше да ме накара да я прочета, както и сега.
20. Одисей, Джеймс Джойс - ужас, списъкът с класици, които не съм прочела расте!
21. Тихият американец, Греъм Грийн - пак пропуск.
22. Birdsong, Себастиан Фолкс - гледам, че има други негови книги на български, нищо не ми говори името.
23. Пари, Мартин Еймис - аз съм един безнадежден случай на неграмотност!
24. Хари Потър, Джоан Роулинг - да ме извинят почитателите, но това класация за деца ли е? Сигурно си заслужава да се прочете историята на младежа със совата, направила авторката си една от най-продаваните всички времена. Но не благодаря.
25. Моби Дик, Хърман Мелвил - амиии... не си спомням. Ако съм я чела, е било по времето преди гимназията.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
Следващият списък е гравиран на един много красив метален разделител за книги, който получих като подарък. Първата ми мисъл беше: ами то аз всичките тези книги вече съм ги чела, сега какво следва? При по внимателен прочит се оказа,че греша.
Ето го и него:
1. Властелинът на пръстените, Толкин - Ужас! Още с първата книга - провал. Защото това сигурно е една от книгите, които никога няма да прочета. Предубедена съм явно. Мисля си, че след определена възраст, ако не си прочел Властелинът и съответно не си станал доживотен фен, едва ли ще посегнеш към нея. Добре, продължавам нататък.
2. 1984, Джордж Оруел - прочетена и харесана. Малко се поуспокоявам.
3. Гордост и предразсъдъци, Джейн Остин - прочетох я малко по задължение, нали е класика. Не е моят тип литература. Има интересни идеи, но стилът не ми допада.
4. Гроздовете на гнева, Джон Стайнбек - любима, както и всичко друго на автора. Бих се поколебала с коя точно книга да го включа, ако класацията беше моя. Сещам се за една инициатива преди време "Голямото четене" май се казваше. До последно се колебах между "На изток от рая" и "Пътеводител на галактическия стопаджия". В крайна сметка гласувах за Стайнбек.
5. Да убиеш присмехулник, Харпър Лий - не съм я чела, но ще я сложа в to read листа си.
6. Джейн Еър, Шарлот Бронте - гледала съм филм, за книгата не съм сигурна. Имам я, така че трябва да прелистя, за да видя дали си спомням нещо.
7. Брулени хълмове, Емили Бронте - прочетох преди около две години. Потискаща и мрачна книга.
8. На гости в Индия, Форстър - тази се наложи да я потърся в интернет, нищо не ми говореше заглавието.
9. Повелителят на мухите, Уилям Голдинг - в гимназията бях силно впечатлена от нея.
10. Хамлет, Шекспир - когато я четях, не мисля че бях дорасла да я оценя подобаващо, но сега пък не съм настроена за подобен тип литература.
11. A bend in the river, V.S. Naipaul - след няколко не особено настоятелни опита да открия книгата в интернет, се отказвам. Ако някой я е чел, може да сподели впечатления.
12. Великият Гетсби, Фицджералд - книга, от която другите се учат как да пишат. Чела съм я няколко пъти, самата история, драмата всеки път ми убягва, но помня моменти, настроения, описания.
13. Спасителят в ръжта, Селинджър - има гениални автори, този за мен е един от тях. Повече ми допадат разказите му.
14. The bell jar, Силвия Плат - не знам дали има превод на български. Току що разбрах, че е единственият роман на авторката. На пръв поглед си заслужава да се прочете.
15. Прекрасният нов свят, Олдъс Хъксли - любима книга, а имам удоволствието да познавам и преводачката, която ме запозна с чудния свят на фантастиката.
16. Дневникът на Ане Франк, Ане Франк - не ми звучи интригуващо, не знам защо имам чувството, че ще става въпрос за войни и други такива.
17. Дон Кихот, Сервантес - отново от задължителната училищна литература, но от еднотипните и скучни анализи, хуморът в цялата история ми убягна.
18. БИБЛИЯТА - чела съм части от Новия завет, водена от чисто философски интереси. Очевидно класацията е правена от християнин, това мога да заключа.
19. Кентърберийски разкази, Чосър - да, знам, сигурно е велика книга, но тогава (визирам отново училище) нищо не можеше да ме накара да я прочета, както и сега.
20. Одисей, Джеймс Джойс - ужас, списъкът с класици, които не съм прочела расте!
21. Тихият американец, Греъм Грийн - пак пропуск.
22. Birdsong, Себастиан Фолкс - гледам, че има други негови книги на български, нищо не ми говори името.
23. Пари, Мартин Еймис - аз съм един безнадежден случай на неграмотност!
24. Хари Потър, Джоан Роулинг - да ме извинят почитателите, но това класация за деца ли е? Сигурно си заслужава да се прочете историята на младежа със совата, направила авторката си една от най-продаваните всички времена. Но не благодаря.
25. Моби Дик, Хърман Мелвил - амиии... не си спомням. Ако съм я чела, е било по времето преди гимназията.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
септември 19, 2011
На верандата
Лятото почти си отиде, а аз още не съм сервирала нито една вечеря на терасата. Какъв пропуск. А и тази година не се наканих да си насадя сандъчетата с пищни цъфтящи и разноцветни петунии. Може би заради спомена от една предишна година, когато горките растения се мъчеха обезводнени и забравени с дни под жаркото слънце. Жалко. И пръст имах, и сандъчета, и добри намерения, а и време все щеше да се намери.
Е, нищо. Щом още е достатъчно топло за плаж, значи не е късно и за тази импровизирана декорация на терасата. Гарнирана с един освежаващ коктейл с мента ще ме вдъхновява за следващото лято, когато задължително на мястото на рапаните ще стоят няколко от онези прекрасни растения.
август 29, 2011
HR език за търсещите работа
Или какви са значенията скрити зад думите в обявите за работа
„Конкурентна заплата” – оставаме конкурентно способни като плащаме по-малко от конкуренцията.
„Присъединете се към нашата бързо развиваща се компания” – нямаме никакво време да ви обучаваме.
„Няма официален дрескод” – не плащаме достатъчно, за да очакваме да се издокарвате.
„Стриктно спазване на крайните срокове” - ще бъдете 6 месеца назад по план още от първия си работен ден.
„Гъвкаво работно време” - ще работите овъртайм всяка вечер и отвреме навреме през уикенда.
„Разнообразни задължения” - всеки в офиса може да ти се прави на шеф.
„С внимание към детайлите” – нямаме контрол на качеството.
„Ориентираност към кариерата” – кандидатите от женски пол да нямат деца (включително и занапред).
„Кандидатури се приемат на място” – ако сте стар, дебел или грозен, ще ви отговорят, че мястото е вече заето.
„Не се предоставя допълнителна информация по телефона” – вече сме избрали човек, обявата е просто юридическа формалност.
„Търсим хора с разностранен опит” – ще трябва да вършите работата на тримата, които скоро напуснаха.
„Умения за решаване на проблеми” – влизате в компания, в която цари хаос.
„Качества на лидер” – ще имате задълженията на мениджър, но без заплатата и уважението.
„Добри комуникативни умения” – ръководството казва, ти слушаш, опитваш се да разбереш какво в действителност искат и действаш.
Оригинален източник
„Конкурентна заплата” – оставаме конкурентно способни като плащаме по-малко от конкуренцията.
„Присъединете се към нашата бързо развиваща се компания” – нямаме никакво време да ви обучаваме.
„Няма официален дрескод” – не плащаме достатъчно, за да очакваме да се издокарвате.
„Стриктно спазване на крайните срокове” - ще бъдете 6 месеца назад по план още от първия си работен ден.
„Гъвкаво работно време” - ще работите овъртайм всяка вечер и отвреме навреме през уикенда.
„Разнообразни задължения” - всеки в офиса може да ти се прави на шеф.
„С внимание към детайлите” – нямаме контрол на качеството.
„Ориентираност към кариерата” – кандидатите от женски пол да нямат деца (включително и занапред).
„Кандидатури се приемат на място” – ако сте стар, дебел или грозен, ще ви отговорят, че мястото е вече заето.
„Не се предоставя допълнителна информация по телефона” – вече сме избрали човек, обявата е просто юридическа формалност.
„Търсим хора с разностранен опит” – ще трябва да вършите работата на тримата, които скоро напуснаха.
„Умения за решаване на проблеми” – влизате в компания, в която цари хаос.
„Качества на лидер” – ще имате задълженията на мениджър, но без заплатата и уважението.
„Добри комуникативни умения” – ръководството казва, ти слушаш, опитваш се да разбереш какво в действителност искат и действаш.
Оригинален източник
август 24, 2011
Безкрайните светове на детето
Кен Робинсън започва книгата си "Елементът" със следното изречение: "Казват, че за да се отгледа едно дете, е необходимо цяло село". Няма да разсъждавам върху темата в града, с работата, воденете на детска градина, вземането от там и т.н. За мен е важно с пълна сила. И за "Елементът" ще пиша друг път, сега само малка извадка от книгата. Автор на тези стихове е Лорис Малагуци, основател на училищата, използващи метода "Реджо", където се отделя сериозно внимание и време на изкуствата.
Детето
е една стотица.
Детето има
сто езика,
сто ръце,
сто мисли,
сто начина на мислене,
на игра, на говорене.
Сто - винаги сто
начина на слушане,
на удивляване, на обичане.
Сто радости
за възпяване и разбиране.
Сто свята
за откриване,
сто свята
за измисляне,
сто свята,
за които да мечтае.
Детето има
сто езика
(и сто стотици още),
но му открадват деветдесет и девет.
Училището и културата
отделят главата от тялото.
Те казват на детето:
да мисли без ръце,
да прави нещата, без да използва главата си,
да слуша и да не говори,
да разбира без удоволствие,
да обича и да се удивлява
само по Великден и по Коледа.
Те казват на детето:
да открие света, който вече е тук,
и от стотицата
те открадват деветдесет и девет.
Те казват на детето:
че работата и играта,
реалността и фантазията,
науката и въображението,
небето и земята,
разумът и мечтите
са неща,
които нямат нищо общо помежду си.
И така те казват на детето,
че стотицата не е тук.
А детето казва:
Няма начин. Стотицата е тук.
Детето
е една стотица.
Детето има
сто езика,
сто ръце,
сто мисли,
сто начина на мислене,
на игра, на говорене.
Сто - винаги сто
начина на слушане,
на удивляване, на обичане.
Сто радости
за възпяване и разбиране.
Сто свята
за откриване,
сто свята
за измисляне,
сто свята,
за които да мечтае.
Детето има
сто езика
(и сто стотици още),
но му открадват деветдесет и девет.
Училището и културата
отделят главата от тялото.
Те казват на детето:
да мисли без ръце,
да прави нещата, без да използва главата си,
да слуша и да не говори,
да разбира без удоволствие,
да обича и да се удивлява
само по Великден и по Коледа.
Те казват на детето:
да открие света, който вече е тук,
и от стотицата
те открадват деветдесет и девет.
Те казват на детето:
че работата и играта,
реалността и фантазията,
науката и въображението,
небето и земята,
разумът и мечтите
са неща,
които нямат нищо общо помежду си.
И така те казват на детето,
че стотицата не е тук.
А детето казва:
Няма начин. Стотицата е тук.
август 21, 2011
Работни неволи
За усмихнато начало на седмицата и за всички, които си мислят, че имат проблеми в работата. Помислете си отново...
ВИЦ
Лети самолет. Ненадейно, от кабината излиза командирът на полета, с парашут на гърба и с тъжен вид тръгва по пътеката между седалките. Пътниците питат разтревожено:
- Какво става, случило ли се е нещо?
А командирът само въздиша тежко в отговор. Стига до опашката на самолета и отваря люка. Пътниците крещят ужасени:
- Човече, за Бога, кажете, какво става?!
Командирът мрачно отронва
- Имам си проблеми в работата...
ВИЦ
Лети самолет. Ненадейно, от кабината излиза командирът на полета, с парашут на гърба и с тъжен вид тръгва по пътеката между седалките. Пътниците питат разтревожено:
- Какво става, случило ли се е нещо?
А командирът само въздиша тежко в отговор. Стига до опашката на самолета и отваря люка. Пътниците крещят ужасени:
- Човече, за Бога, кажете, какво става?!
Командирът мрачно отронва
- Имам си проблеми в работата...
август 19, 2011
Бебешки дневник
Пети месец
Как лети времето...
Някъде по това време съм започнала да водя график на храненията – колко пъти и по колко. Някъде тук се появиха и първите ми сблъсъци с ужасът на всяка майка, кошмарът наречен ЗАХРАНВАНЕ. Но за това по-нататък.
В началото на петия месец живеех все още в блажено неведение какво ще ме сполети, какъв необхватен обем от информация, въпроси, дискусии и спорове може да причини нещо на пръв поглед толкова елементарно като захранването на детето.
По това време бебето е вече безкрайно любопитно, гледа, разглежда и не може да се насити. На разходките не само спи, а иска и да си играе и да го поносваме на ръце. Много ме радва, че винаги се буди с усмивка. Сутрин явно се буди преди мен, защото когато отворя очи го чувам от другата стая как си бърбори нещо. Обикновено го намирам с вирнати крака и с двете ръце в устата. Щом ме види, грейва целият и започва да „пърха“. Ще ми се да мисля, че е от радост да ме види, но подозирам, че повече се вълнува, че ще яде. Лигави се като едно от онези малки, не особено симпатични породи кученца. Има цели два нови номера:
- Когато е доволен, си плези езичето, пуска балончета и вика „Бу-у“.
- Когато се сърди, стиска очите, издува устнички и отново вика „Бу-у“, но явно влага друг смисъл.
Трудно е да се опише и е безумно смешно. Всеки ден се радваме на смеха на нашето дете, вече с глас. А да, има гъдел на крачетата и по телцето, от което се възползваме, за да го караме още да се смее.
Часът на Сръдльото – така наричаме времето от 19:30 нататък. Явно вече преуморен, започва да хленчи и да не иска нищо. И така всеки ден.
Приспивната песничка – сам си я пее, звучи като тихичко скимтене, мъркане, когато му се доспи много.
Жабчо – викаме му така, когато издава силни крякащи звуци. Това е, когато е доволен или заинтригуван от нещо.
Лукчо – ами просро по прическата много прилича на него.
А сега както обещах ще се върна на захранването. Толкова се страхувах от него, че се чудех докога мога да го отложа и дали е възможно да го пропусна изобщо. За щастие притесненията ми се оказаха неоснователни, защото имах късмета да храня непретенциозно и ящно дете. Но докато още не знаех, въпросът „Зеленчуково пюре или оризова каша“ добиваше за мен Хамлетовско значение и тегнеше в ума ми денонощно. Едновременно се наслушах на майки, баби, сестри, педиатри и се начетох на сайтове, блогове и статии по въпроса. Търсех един правилен отговор, а него го нямаше. И сега осъзнавам, че няма как да го има, защото няма две еднакви деца. Има някои основни принципи, които бих спазвала. Постепенно мнението ми по въпроса се оформи и дойде Големият ден, в който с внимателно подбрана и стерилизирана лъжичка, с доволно скъпо миниатюрно бурканче пюре от моркови и въоръжена с огромен лигав, аз дадох първата хапка на моето дете.
Как лети времето...
Някъде по това време съм започнала да водя график на храненията – колко пъти и по колко. Някъде тук се появиха и първите ми сблъсъци с ужасът на всяка майка, кошмарът наречен ЗАХРАНВАНЕ. Но за това по-нататък.
В началото на петия месец живеех все още в блажено неведение какво ще ме сполети, какъв необхватен обем от информация, въпроси, дискусии и спорове може да причини нещо на пръв поглед толкова елементарно като захранването на детето.
По това време бебето е вече безкрайно любопитно, гледа, разглежда и не може да се насити. На разходките не само спи, а иска и да си играе и да го поносваме на ръце. Много ме радва, че винаги се буди с усмивка. Сутрин явно се буди преди мен, защото когато отворя очи го чувам от другата стая как си бърбори нещо. Обикновено го намирам с вирнати крака и с двете ръце в устата. Щом ме види, грейва целият и започва да „пърха“. Ще ми се да мисля, че е от радост да ме види, но подозирам, че повече се вълнува, че ще яде. Лигави се като едно от онези малки, не особено симпатични породи кученца. Има цели два нови номера:
- Когато е доволен, си плези езичето, пуска балончета и вика „Бу-у“.
- Когато се сърди, стиска очите, издува устнички и отново вика „Бу-у“, но явно влага друг смисъл.
Трудно е да се опише и е безумно смешно. Всеки ден се радваме на смеха на нашето дете, вече с глас. А да, има гъдел на крачетата и по телцето, от което се възползваме, за да го караме още да се смее.
Часът на Сръдльото – така наричаме времето от 19:30 нататък. Явно вече преуморен, започва да хленчи и да не иска нищо. И така всеки ден.
Приспивната песничка – сам си я пее, звучи като тихичко скимтене, мъркане, когато му се доспи много.
Жабчо – викаме му така, когато издава силни крякащи звуци. Това е, когато е доволен или заинтригуван от нещо.
Лукчо – ами просро по прическата много прилича на него.
А сега както обещах ще се върна на захранването. Толкова се страхувах от него, че се чудех докога мога да го отложа и дали е възможно да го пропусна изобщо. За щастие притесненията ми се оказаха неоснователни, защото имах късмета да храня непретенциозно и ящно дете. Но докато още не знаех, въпросът „Зеленчуково пюре или оризова каша“ добиваше за мен Хамлетовско значение и тегнеше в ума ми денонощно. Едновременно се наслушах на майки, баби, сестри, педиатри и се начетох на сайтове, блогове и статии по въпроса. Търсех един правилен отговор, а него го нямаше. И сега осъзнавам, че няма как да го има, защото няма две еднакви деца. Има някои основни принципи, които бих спазвала. Постепенно мнението ми по въпроса се оформи и дойде Големият ден, в който с внимателно подбрана и стерилизирана лъжичка, с доволно скъпо миниатюрно бурканче пюре от моркови и въоръжена с огромен лигав, аз дадох първата хапка на моето дете.
август 15, 2011
Ретро усещане
Прекарах един уикенд, изпълнен с както по-късно ги определих, ретро усещания. Ретро не в смисъла на старомодно и скучно, а приятно, носталгично и детско. Ретро като звученето на песен на Крийдънс...
Започвам директно с първия ретро избор, а именно избора да прекарам уикенда на село, в семейната къща, вместо на брега на морето, съгласно изискванията на сезона. На село, където децата прекарват ваканцията при баба и дядо. Но този уикенд и аз бях в ролята на детето. Заедно с моето собствено дете. И въпреки множеството промени, това е същата къща, в която преди повече от 20 години съм правила прически на куклата си Барби. Сега нямам кукли, но все още имам фантазии и големи планове за бъдещето, както тогава.
И закуската беше ретро, любимата ми откакто се помня, пържени филийки и питки. Нищо, че в ежедневието хапвам полезни мюсли и нискомаслени млека. За два дни ми беше позволено.
Поиграхме и на "Не се сърди човече", не на компютъра подчертавам, а добрата стара игра със зарче и пионки. И аз отново се сърдих, както винаги.
Ретро беше да чета два дни книга, напълно погълната от историята. Както правех едно време. Без грижа за чистене, пране и други присъщи на възрастните дейности през почивните дни. Само четене за удоволствие, четене заради самото четене.
И за да е пълно ретро усещането на връщане покарах малко с отворен прозорец. Не ми е хрумвало от години, че може и така да се кара. Въпреки климатика. Да влезе малко въздух, да разроши косата ми, да чувам профучаването на колите. Оказа се, че няма нищо страшно. Просто е ретро.
Започвам директно с първия ретро избор, а именно избора да прекарам уикенда на село, в семейната къща, вместо на брега на морето, съгласно изискванията на сезона. На село, където децата прекарват ваканцията при баба и дядо. Но този уикенд и аз бях в ролята на детето. Заедно с моето собствено дете. И въпреки множеството промени, това е същата къща, в която преди повече от 20 години съм правила прически на куклата си Барби. Сега нямам кукли, но все още имам фантазии и големи планове за бъдещето, както тогава.
И закуската беше ретро, любимата ми откакто се помня, пържени филийки и питки. Нищо, че в ежедневието хапвам полезни мюсли и нискомаслени млека. За два дни ми беше позволено.
Поиграхме и на "Не се сърди човече", не на компютъра подчертавам, а добрата стара игра със зарче и пионки. И аз отново се сърдих, както винаги.
Ретро беше да чета два дни книга, напълно погълната от историята. Както правех едно време. Без грижа за чистене, пране и други присъщи на възрастните дейности през почивните дни. Само четене за удоволствие, четене заради самото четене.
И за да е пълно ретро усещането на връщане покарах малко с отворен прозорец. Не ми е хрумвало от години, че може и така да се кара. Въпреки климатика. Да влезе малко въздух, да разроши косата ми, да чувам профучаването на колите. Оказа се, че няма нищо страшно. Просто е ретро.
юли 14, 2011
Почивка?
От утре вече няма да чистя. Заричам се. Няма и да готвя. (То пък кога ли съм го правила?) Е, не е и сега моментът да започвам. Няма също да пера, пера, пера всеки ден. Нямаше край и това пране, ама много цапат тези мъже! Няма да ставам в 6:00 сутринта. Заклевам се! Това поне е сигурно. Но затова пък ще спя на обяд. Мъничко, само 2 - 3 часа. Ще се храня добре. НО тъй като вече обещах, че няма да готвя, малко противоречие се получава, ще трябва по ресторанти значи.
NB: да не забравя да набележа заведения с вкусна храна и ниски цени!!!
Тържествено обещавам от утре да не се ядосвам. Дано да стане. Малко невъзможно ми звучи всъщност. Малкият сигурно ще ме ядосва поне по веднъж на ден. Добре, тогава да не се ядосвам много. Или, ако се ядосам, бързо да ми минава. Трябва първо обаче да спра да мисля за работа. За да не се ядосвам. Трудна работа. Не мога просто да се изключа. Ще пробвам с няколко питиета.
Значи без мисли за работа. Това означава да не чета имейли. И без това няма да имам компютър. Те пък пристигат и на телефона. Оф, трябва някакъв компромис да измисля. Да речем - мейли максимум 2 пъти седмично! Записвам си го в графика. Не, не искам да правя график, просто ще го запомня. Може би 3 пъти поне... Ще видим. Ако е толкова спешно, ще ме потърсят по телефона, нали?
Ето го другият проблем - телефонът. Трябва ли и сега да го мъкна навсякъде. Мислех небрежно да го оставям, уж го забравям, на нощното шкафче и въз да ме няма. Но така ще се притеснявам да не ме потърси някой. Големи пожари стават, когато го няма телефонът. Винаги е така, закономерност някаква. Добре, по-добре да го нося, съгласих се. Обаче няма да го проверявам на всеки 10 минути. Такааа, горе-долу се подредиха нещата.
Сега остава да планирам пътуването. Трябва ми списък с нещата за вземане, за да не забравя нещо. Маршрутът, него мъжът ще го направи. Куфари, чанти, УЖАС! Усещам как се напрягам вече. Не, стига, нали трябва да е почивка. Само че няма време за подготовката. И така, цветята е решено кой ще ги полива, рибката - ще я занеса у нашите. Друго, друго... бойлера да изключа. Готово. Едно по-малко за мислене. Да, ама утре ще ми трябва топла вода последно сутринта. Пак го включих. Утре дано да не забравя да го спра. Залепих за всеки случай бележка на хладилника.
Добре, че го направих, за да се подсетя, че и хладилника трябва да разчистя. Не искам като се върнем да открия разни изгнили неща. Като тази ябълка забравена от не знам кога. Вече е в коша. И боклука да кажа на мъжа ми да изхвърли, да не се размирише.
Оф, трябваше да си взема почивен ден преди отпуската, за да свърша всичко.
СТОП! За следващите десет дни графикът ми изглежда така:
NB: да не забравя да набележа заведения с вкусна храна и ниски цени!!!
Тържествено обещавам от утре да не се ядосвам. Дано да стане. Малко невъзможно ми звучи всъщност. Малкият сигурно ще ме ядосва поне по веднъж на ден. Добре, тогава да не се ядосвам много. Или, ако се ядосам, бързо да ми минава. Трябва първо обаче да спра да мисля за работа. За да не се ядосвам. Трудна работа. Не мога просто да се изключа. Ще пробвам с няколко питиета.
Значи без мисли за работа. Това означава да не чета имейли. И без това няма да имам компютър. Те пък пристигат и на телефона. Оф, трябва някакъв компромис да измисля. Да речем - мейли максимум 2 пъти седмично! Записвам си го в графика. Не, не искам да правя график, просто ще го запомня. Може би 3 пъти поне... Ще видим. Ако е толкова спешно, ще ме потърсят по телефона, нали?
Ето го другият проблем - телефонът. Трябва ли и сега да го мъкна навсякъде. Мислех небрежно да го оставям, уж го забравям, на нощното шкафче и въз да ме няма. Но така ще се притеснявам да не ме потърси някой. Големи пожари стават, когато го няма телефонът. Винаги е така, закономерност някаква. Добре, по-добре да го нося, съгласих се. Обаче няма да го проверявам на всеки 10 минути. Такааа, горе-долу се подредиха нещата.
Сега остава да планирам пътуването. Трябва ми списък с нещата за вземане, за да не забравя нещо. Маршрутът, него мъжът ще го направи. Куфари, чанти, УЖАС! Усещам как се напрягам вече. Не, стига, нали трябва да е почивка. Само че няма време за подготовката. И така, цветята е решено кой ще ги полива, рибката - ще я занеса у нашите. Друго, друго... бойлера да изключа. Готово. Едно по-малко за мислене. Да, ама утре ще ми трябва топла вода последно сутринта. Пак го включих. Утре дано да не забравя да го спра. Залепих за всеки случай бележка на хладилника.
Добре, че го направих, за да се подсетя, че и хладилника трябва да разчистя. Не искам като се върнем да открия разни изгнили неща. Като тази ябълка забравена от не знам кога. Вече е в коша. И боклука да кажа на мъжа ми да изхвърли, да не се размирише.
Оф, трябваше да си взема почивен ден преди отпуската, за да свърша всичко.
СТОП! За следващите десет дни графикът ми изглежда така:
юли 07, 2011
Баба ти едно време...
Ако има нещо, което ме дразни и е способно почти винаги да ме извади от равновесие, то е една специфична нагласа и отношение към нещата от живота.
Сигурно ви се е случвало да чувате репликата:"Тя баба ти едно време все..." и тук се добавя какво точно е или не е правила хипотетичната баба. Съществува и разновидността:"То ти едно време...".
Много често въпросната фраза се употребява по отношение на различни придобивки за дома, уреди, техника и всевъзможни улеснения, съпътстващи съвременния начин на живот.
Почти винаги се коментира от хора, които нямат пряко отношение към конкретната ситуация, но затова пък имат непоклатима философия за това кое е правилно и кое -не.
По отношение отглеждането на децата, както винаги, мненията са най-крайни. Сигурна съм, че на всяка майка й се е налагало нееднократно да слуша истории за пране на пелени и редене по опашки за кисело мляко, и да се чувства едва ли не виновна за удобствата, на които се радва днес.
Въпреки че самата аз, като майка, никога не съм била достатъчно в крак с информацията и вечно имам чувството, че последна научавам за разни чудеса на индустрията. Така и не се сдобих с биберон против колики, не видях що е това шезлонг за къпане и ако не ми бяха подарили въпросната "активна гимнастика" и до днес щях да се чудя що за нещо е.
Има все пак няколко неща, в чиято полезност се убедих с времето и не съжалявам за притежаването им ни най-малко. Да не говорим, че ежедневно благославям създателите на мокрите кърпички и пелените за еднократна употреба. Амин!
Люлеещият се стол
Имах щастието да го "заема" от нашите. В кавички, защото така и не го върнах.
Предимства: идеален за кърмене, денем и нощем. Успокояващ и удобен. Подлагах една възглавничка под ръката, с която държа малкото и една на кръста си. Разполагах го до ниска масичка, оборудвана с вода или чай за мен, както и с вода, кърпички, лигави и всичко останало за бебо. Там стояха и телефоните ми, книги и изобщо всичко, което може да обезпечи едно дълго и необезпокоявано кърмене. Понякога така се унасях, че след около 40 минути четене, поглеждам, детето спи, а аз съм забравила за всичко. Пълна идилия.
Недостатъци: обемен и заема място. Скъпичък. Не съм виждала такъв под 100 лв.
Кош за играчки
Съществуват във всевъзможни видове и форми. Този ми е подарък и фаворит, заради свежия цвят, големината, колелцата и лесната поддръжка. Пластмасов и може да се мие.
Предимства: бързо и лесно прибиране на всичко, разпиляно из стаята. Нисък е и детето може и само да си вади и прибира играчките. Може и да влиза вътре и да се вози (поне ние го правихме).
Недостатъци: не се сещам за такива. Дори, когато вече няма да има играчки за прибиране, слава богу този период е още много далеч, може да се ползва за хиляда други неща. Супер идея за подарък на семейство с деца.
Шкаф за повиване
Тази спорна вещ, бях твърдо решена да имам. И я ползвах повече от 2 години. Комбинира плот за повиване и преобличане, ваничка и рафтчета за бебешки принадлежности. Незаменимо удобство. Всичко ми беше под ръка: мазила, памперси и т.н. Както се вижда от снимката по-долу, аз си бях направила цяла композиция, съчетаваща закачалка за хавлийките, кош с капак за мръсните памперси и кош за дрехите за пране.
Предимства: стабилно и удобно за ползване. Щадящо за кръста. Струваше ми около 120 лв., които се оправдаха от гледна точка на дългата експлоатация.
Недостатъци: също заема доста място, което е проблем, ако го нямаш.
И не позволявайте на никого, ама на никого да ви казва, какво е правила баба му едно време, освен ако не ви е интересно по сантиментални или други причини. Живеем в 21 в. все пак и можем както да се оплакваме от недостатъците на съвремието, така и спокойно да се ползваме от редицата преимущества, създадени за наше удобство.
Сигурно ви се е случвало да чувате репликата:"Тя баба ти едно време все..." и тук се добавя какво точно е или не е правила хипотетичната баба. Съществува и разновидността:"То ти едно време...".
Много често въпросната фраза се употребява по отношение на различни придобивки за дома, уреди, техника и всевъзможни улеснения, съпътстващи съвременния начин на живот.
Почти винаги се коментира от хора, които нямат пряко отношение към конкретната ситуация, но затова пък имат непоклатима философия за това кое е правилно и кое -не.
По отношение отглеждането на децата, както винаги, мненията са най-крайни. Сигурна съм, че на всяка майка й се е налагало нееднократно да слуша истории за пране на пелени и редене по опашки за кисело мляко, и да се чувства едва ли не виновна за удобствата, на които се радва днес.
Въпреки че самата аз, като майка, никога не съм била достатъчно в крак с информацията и вечно имам чувството, че последна научавам за разни чудеса на индустрията. Така и не се сдобих с биберон против колики, не видях що е това шезлонг за къпане и ако не ми бяха подарили въпросната "активна гимнастика" и до днес щях да се чудя що за нещо е.
Има все пак няколко неща, в чиято полезност се убедих с времето и не съжалявам за притежаването им ни най-малко. Да не говорим, че ежедневно благославям създателите на мокрите кърпички и пелените за еднократна употреба. Амин!
Люлеещият се стол
Имах щастието да го "заема" от нашите. В кавички, защото така и не го върнах.
Предимства: идеален за кърмене, денем и нощем. Успокояващ и удобен. Подлагах една възглавничка под ръката, с която държа малкото и една на кръста си. Разполагах го до ниска масичка, оборудвана с вода или чай за мен, както и с вода, кърпички, лигави и всичко останало за бебо. Там стояха и телефоните ми, книги и изобщо всичко, което може да обезпечи едно дълго и необезпокоявано кърмене. Понякога така се унасях, че след около 40 минути четене, поглеждам, детето спи, а аз съм забравила за всичко. Пълна идилия.
Недостатъци: обемен и заема място. Скъпичък. Не съм виждала такъв под 100 лв.
Кош за играчки
Съществуват във всевъзможни видове и форми. Този ми е подарък и фаворит, заради свежия цвят, големината, колелцата и лесната поддръжка. Пластмасов и може да се мие.
Предимства: бързо и лесно прибиране на всичко, разпиляно из стаята. Нисък е и детето може и само да си вади и прибира играчките. Може и да влиза вътре и да се вози (поне ние го правихме).
Недостатъци: не се сещам за такива. Дори, когато вече няма да има играчки за прибиране, слава богу този период е още много далеч, може да се ползва за хиляда други неща. Супер идея за подарък на семейство с деца.
Шкаф за повиване
Тази спорна вещ, бях твърдо решена да имам. И я ползвах повече от 2 години. Комбинира плот за повиване и преобличане, ваничка и рафтчета за бебешки принадлежности. Незаменимо удобство. Всичко ми беше под ръка: мазила, памперси и т.н. Както се вижда от снимката по-долу, аз си бях направила цяла композиция, съчетаваща закачалка за хавлийките, кош с капак за мръсните памперси и кош за дрехите за пране.
Предимства: стабилно и удобно за ползване. Щадящо за кръста. Струваше ми около 120 лв., които се оправдаха от гледна точка на дългата експлоатация.
Недостатъци: също заема доста място, което е проблем, ако го нямаш.
И не позволявайте на никого, ама на никого да ви казва, какво е правила баба му едно време, освен ако не ви е интересно по сантиментални или други причини. Живеем в 21 в. все пак и можем както да се оплакваме от недостатъците на съвремието, така и спокойно да се ползваме от редицата преимущества, създадени за наше удобство.
юни 30, 2011
Резултати vs. дейност
Наистина ми се иска работодателите в тази страна най-после да узреят за идеята работата на хората, както и оценката и възнаграждението, което получават за нея да е за постигнати резултати, а не за развиване на дейност, понякога хаотична, дори безсмислена. Разбира се и от служителите се очаква достигането на определена зрялост, за да приемат, че работата, за която им се плаща не е „от 9 до 5“, а показатели, отчети, цифри, доказателсва за реално свършена работа. Или плаща се не за времето, прекарано на работа, а за продуктите, ползите, произлезли от това време.
Има компании, в които спазването на работното време се следи фанатично до секундата. Въвеждат се системи за отчитане на работното време, почасово заплащане, присъствени форми, които в крайна сметка не водят до нищо положително и от другата страна. Служителите си тръгват на минутата, когато изтече работният ден, без значение докъде са стигнали със задачите и за всяка допълнително прекарана минута очакват да бъдат подобаващо възнаградени.
За какво всъщност плащаме и ни се плаща на работното място? Отдавна отмина времето, когато щатът в предприятията беше безобразно раздут и на разни хора се е плащало да престояват на работа. Сега всеки собственик и работодател иска резултати. Иска, когато накрая тегли чертата, балансът да е положителен. Ако не е така, то има нещо сбъркано.
Постоянно чувам от колеги и познати, че се чувстват несправедливо заплатени, сравнявайки се с други, които не работят колкото тях. Този проблем винаги ще съществува, ние всички влагаме различни усилия в работата си и не се раздаваме по равно. Някои винаги ще са по-мотивирани и по-работещи, а други ще се скатават. Но колкото и да се бунтуват срещу тази изконна несправедливост, повечето хора всъщност не искат и не са готови да бъдат възнаграждавани за резултатите си. Това би означавало наистина на максимум да се отдадат на работата си и да поемат отговорността за нея. Колко от нас наистина са готови да чуят истината за това как работят и накрая на месеца да приемат фиша си с мисълта „за толкова работа – толкова“.
Повечето хора по принцип са много чувствителни за професионалното си представяне. Едва ли има някой, който се възприема като мързелив, некомпетентен и неефективен, или поне едва ли би си го признал пред друг. И смятат, че работят много. Въпросът е дали това „много“ е достатъчно и дали изобщо от нас се очаква да работим много, или просто да работим умно.
В един идеален свят моят шеф не си гледа часовника, когато идвам и си отивам от работа. Той изисква от мен резултати, без значение кога и как съм ги постигнала. Разбира се, това е утопия. Ако управлява компания от 100 човека и всеки прави каквото, когато и където си иска, нещата лесно биха излязли от контрол и залитнали в друга крайност. Затова още в началото казах, че постигането на резулати изисква зрялост и отговорност и от двете страни.
Мръсната дума „овъртайм“
Извънредният труд по смисъла на Кодекса на труда на България е забранен. Той съществува по изключение и се заплаща допълнително. В реалността не е така. В масовия случай извънредният труд е ежедневие, което обаче не се овъзмездява. В компаниите, в които се заплаща, съм виждала практиката да се злоупотребява с него от страна на служителите, т.е. умишлено да се полага, за да се вземат допълнително средства. Моето мнение е че, ако в една организация системно се налага овъртайм за определени позиции и това е ежедневие, то има няколко възможни обяснителни причини: хората не са достатъчно квалифицирани и подготвени, хората не са достатъчно, има нещо сбъркано в процесите и организацията на работа.
Друга причина да се злоупотребява с „оставането след работа“ е че в повечето компании шефовете и собствениците се впечатляват от това. Харесва им хората да работят много, приемат ги за всеотдайни, надеждни и мотивирани. Аз пък си мисля само „За бога, нямат ли личен живот!“. Като човек, ръководещ други хора, бих искала моите служители да си тръгнат щастливи и удовлетворени от работа и да отидат там, където е истинският им, важен живот. И да работят умно, а не много.
Модерните „таргети“
Поставянето на определени цели, най-вече за търговските позиции, стана особено популярно последните години. Т.нар. таргети се подмятат във всеки втори служебен разговор. Което е похвално, ако се прави както трябва. Винаги ме е изненадвало, че масово таргетите са обвързани с постигане на определен оборот, обеми продажби. На практика аз мога да реализирам много оборот или дейност, но печалбата накрая или резултатът да не е благоприятен, но това е друга тема.
Целеполагането може да се опорочи по много начини. Но нека не мислим ,че нашите служители са глупави и не го разбират. Ако таргетът е непостижим и нереален, едва ли за някого ще е мотивиращо да се мъчи да го постигне.
Работещият човек
Непонятно ми е защо все още позитивният облик на трудещият се човек се свързва със затрупан до ушите с книжа човек, с долепен до ухото телефон, който вечно бърза и върши сто неща накуп. Колко време може да издържи така, докато нещо не се обърка. И изобщо външните, очевидни белези ли са това, по което се преценява колко и как един човек работи. Тежко тогава на подредените и добре организирани хора. Защото мен нищо, ама нищо не би могло да ме убеди, че някой знае или помни какво точно се крие в третата отляво надясно, десет сантиметра висока и заплашваща всеки момент да се срути, купчина документи на бюрото.
Има компании, в които спазването на работното време се следи фанатично до секундата. Въвеждат се системи за отчитане на работното време, почасово заплащане, присъствени форми, които в крайна сметка не водят до нищо положително и от другата страна. Служителите си тръгват на минутата, когато изтече работният ден, без значение докъде са стигнали със задачите и за всяка допълнително прекарана минута очакват да бъдат подобаващо възнаградени.
За какво всъщност плащаме и ни се плаща на работното място? Отдавна отмина времето, когато щатът в предприятията беше безобразно раздут и на разни хора се е плащало да престояват на работа. Сега всеки собственик и работодател иска резултати. Иска, когато накрая тегли чертата, балансът да е положителен. Ако не е така, то има нещо сбъркано.
Постоянно чувам от колеги и познати, че се чувстват несправедливо заплатени, сравнявайки се с други, които не работят колкото тях. Този проблем винаги ще съществува, ние всички влагаме различни усилия в работата си и не се раздаваме по равно. Някои винаги ще са по-мотивирани и по-работещи, а други ще се скатават. Но колкото и да се бунтуват срещу тази изконна несправедливост, повечето хора всъщност не искат и не са готови да бъдат възнаграждавани за резултатите си. Това би означавало наистина на максимум да се отдадат на работата си и да поемат отговорността за нея. Колко от нас наистина са готови да чуят истината за това как работят и накрая на месеца да приемат фиша си с мисълта „за толкова работа – толкова“.
Повечето хора по принцип са много чувствителни за професионалното си представяне. Едва ли има някой, който се възприема като мързелив, некомпетентен и неефективен, или поне едва ли би си го признал пред друг. И смятат, че работят много. Въпросът е дали това „много“ е достатъчно и дали изобщо от нас се очаква да работим много, или просто да работим умно.
В един идеален свят моят шеф не си гледа часовника, когато идвам и си отивам от работа. Той изисква от мен резултати, без значение кога и как съм ги постигнала. Разбира се, това е утопия. Ако управлява компания от 100 човека и всеки прави каквото, когато и където си иска, нещата лесно биха излязли от контрол и залитнали в друга крайност. Затова още в началото казах, че постигането на резулати изисква зрялост и отговорност и от двете страни.
Мръсната дума „овъртайм“
Извънредният труд по смисъла на Кодекса на труда на България е забранен. Той съществува по изключение и се заплаща допълнително. В реалността не е така. В масовия случай извънредният труд е ежедневие, което обаче не се овъзмездява. В компаниите, в които се заплаща, съм виждала практиката да се злоупотребява с него от страна на служителите, т.е. умишлено да се полага, за да се вземат допълнително средства. Моето мнение е че, ако в една организация системно се налага овъртайм за определени позиции и това е ежедневие, то има няколко възможни обяснителни причини: хората не са достатъчно квалифицирани и подготвени, хората не са достатъчно, има нещо сбъркано в процесите и организацията на работа.
Друга причина да се злоупотребява с „оставането след работа“ е че в повечето компании шефовете и собствениците се впечатляват от това. Харесва им хората да работят много, приемат ги за всеотдайни, надеждни и мотивирани. Аз пък си мисля само „За бога, нямат ли личен живот!“. Като човек, ръководещ други хора, бих искала моите служители да си тръгнат щастливи и удовлетворени от работа и да отидат там, където е истинският им, важен живот. И да работят умно, а не много.
Модерните „таргети“
Поставянето на определени цели, най-вече за търговските позиции, стана особено популярно последните години. Т.нар. таргети се подмятат във всеки втори служебен разговор. Което е похвално, ако се прави както трябва. Винаги ме е изненадвало, че масово таргетите са обвързани с постигане на определен оборот, обеми продажби. На практика аз мога да реализирам много оборот или дейност, но печалбата накрая или резултатът да не е благоприятен, но това е друга тема.
Целеполагането може да се опорочи по много начини. Но нека не мислим ,че нашите служители са глупави и не го разбират. Ако таргетът е непостижим и нереален, едва ли за някого ще е мотивиращо да се мъчи да го постигне.
Работещият човек
Непонятно ми е защо все още позитивният облик на трудещият се човек се свързва със затрупан до ушите с книжа човек, с долепен до ухото телефон, който вечно бърза и върши сто неща накуп. Колко време може да издържи така, докато нещо не се обърка. И изобщо външните, очевидни белези ли са това, по което се преценява колко и как един човек работи. Тежко тогава на подредените и добре организирани хора. Защото мен нищо, ама нищо не би могло да ме убеди, че някой знае или помни какво точно се крие в третата отляво надясно, десет сантиметра висока и заплашваща всеки момент да се срути, купчина документи на бюрото.
юни 15, 2011
Препоръчай ме
Препоръка
На вниманието на отдел ЧР
(първи имейл)
Джо Смит, моят асистент програмист, може винаги да бъде намерен
работещ усърдно в офиса си. Джо работи самостоятелно, без
да губи работно време в разговори с колегите си. Джо никога не
се замисля и е на разположение, когато колега се нуждае от помощ, и винаги
довършва задачите си навреме. Често Джо предприема продължителни
действия за завършване на работа, понякога пропускайки
кафе паузи. Джо е човек, който няма абсолютно никакви
съмнения по отношение на своите постижения и
познания в своята област. Аз съм напълно убеден, че Джо може
да бъде квалифициран като ценен служител, който не може
да бъде заменен. Накрая, препоръчвам Джо да бъде
промотиран веднага като мениджър и
освободен от настоящата му позиция.
Поздрави,
Ръководител проекти
------------------------------------------------------------------
На вниманието на отдел ЧР
(втори имейл)
Джо Смит четеше над рамото ми, докато пишех доклада, който ви изпратих по-рано днес. Моля да четете само редовете с нечетни номера (1, 3, 5 и т.н.), за да добиете представа за моята реална оценка на пригодността му.
Поздрави,
Ръководител проекти
Първоизточник на текста на английски
На вниманието на отдел ЧР
(първи имейл)
Джо Смит, моят асистент програмист, може винаги да бъде намерен
работещ усърдно в офиса си. Джо работи самостоятелно, без
да губи работно време в разговори с колегите си. Джо никога не
се замисля и е на разположение, когато колега се нуждае от помощ, и винаги
довършва задачите си навреме. Често Джо предприема продължителни
действия за завършване на работа, понякога пропускайки
кафе паузи. Джо е човек, който няма абсолютно никакви
съмнения по отношение на своите постижения и
познания в своята област. Аз съм напълно убеден, че Джо може
да бъде квалифициран като ценен служител, който не може
да бъде заменен. Накрая, препоръчвам Джо да бъде
промотиран веднага като мениджър и
освободен от настоящата му позиция.
Поздрави,
Ръководител проекти
------------------------------------------------------------------
На вниманието на отдел ЧР
(втори имейл)
Джо Смит четеше над рамото ми, докато пишех доклада, който ви изпратих по-рано днес. Моля да четете само редовете с нечетни номера (1, 3, 5 и т.н.), за да добиете представа за моята реална оценка на пригодността му.
Поздрави,
Ръководител проекти
Първоизточник на текста на английски
юни 02, 2011
Лек за бялата стена
Не обичам бели стени, особено ако са празни. Не обичам и бели чаршафи. Е, може би само по хотелите ми харесват, където са колосани и перфектно изгладени.
Ето как реших въпроса у дома с една такава стена. Мястото е едновременно голямо, но тясно, така че голяма картина нямаше да е подходяща. Става въпрос за вътрешно стълбище.
От магазин за художници купих различни по големина и цвят картонени рамки (може би се казват по друг начин), всяка на стойност между 1,20 и 2 лв.
Чудесно би се получило и със семейни фотографии в черно-бяло, но това за друга стена.
април 29, 2011
Предразсъдъци
Обичам да мисля за себе си като за човек, лишен от предразсъдъци, с широко скроени представи, толерантност и уважение към различността на другите. Има неща обаче, които не знам дали са предразсъдък, резултат от някой изтласкан спомен от миналото, или идват от възпитанието в семейството, които не мога да приема.
Едното са изгризаните нокти на ръцете. Изглежда отвратително от естетическа гледна точка и това е най-малкото. Винаги се чудя какво е това, което кара човек да се „самоизяжда” по този начин. И в крайна сметка „изяжда“ ли ги наистина или ги изплюва някъде. И в двата случая звучи ужасно.
Гризането на ноктите не е козметичен проблем. Обикновено е само симптом за нещо друго, което „яде” човека отвътре. И заради това друго нещо ми е трудно да се доверя на някой, който си гризе ноктите. Имам едно наум. А и не може да се скрие, за разлика от други вредни навици.
Грешката е, че в повечето случаи хора с такъв проблем, се фокусират върху отказването от конкретното действие, а не търсят корените му. По-важното е да обърне внимание кога се проявява действието, какво се преживява в този момент, насаме ли се случва и да се работи в тази насока. Или „защо“ нещото се случва, а не „какво“ точно се случва.
Другото, касаещо по-скоро ръцете на дамите, е, че не мога да приема саморасли неоформени маникюри, изпочупени тук таме или с изтъркан лак. По-добре равно изрязани, чисти, нелакирани нокти, отколкото дълги, но недобре поддържани. Всичко останало изглежда ужасно нечистоплътно.
Друго предубеждение - обувките. В какво състояние са, почистени, боядисани, с поддържани токове или напротив. Всички сме чували, че по състоянието на обувките на човек, може да се съди за това какъв е в живота и работата си. (Сещам се за реплика, ако не се лъжа на Саманта от „Сексът и градът”, че видът на интимната „прическа” на една жена говори за нея също толкова, колкото и състоянието на обувките й.) Дали е немарлива или обръща внимание на детайлите. Особено не ми се вързва, когато видя нагласена на пръв поглед мадама с кофти обувки. Сякаш ми казва: „Днес нямам време да взема душ, но затова пък ще се гримирам.”
Може би има и други, но като за човек, възприемащ себе си за непредубеден, доста предубеждения си диагностицирах, затова стига.
Едното са изгризаните нокти на ръцете. Изглежда отвратително от естетическа гледна точка и това е най-малкото. Винаги се чудя какво е това, което кара човек да се „самоизяжда” по този начин. И в крайна сметка „изяжда“ ли ги наистина или ги изплюва някъде. И в двата случая звучи ужасно.
Гризането на ноктите не е козметичен проблем. Обикновено е само симптом за нещо друго, което „яде” човека отвътре. И заради това друго нещо ми е трудно да се доверя на някой, който си гризе ноктите. Имам едно наум. А и не може да се скрие, за разлика от други вредни навици.
Грешката е, че в повечето случаи хора с такъв проблем, се фокусират върху отказването от конкретното действие, а не търсят корените му. По-важното е да обърне внимание кога се проявява действието, какво се преживява в този момент, насаме ли се случва и да се работи в тази насока. Или „защо“ нещото се случва, а не „какво“ точно се случва.
Другото, касаещо по-скоро ръцете на дамите, е, че не мога да приема саморасли неоформени маникюри, изпочупени тук таме или с изтъркан лак. По-добре равно изрязани, чисти, нелакирани нокти, отколкото дълги, но недобре поддържани. Всичко останало изглежда ужасно нечистоплътно.
Друго предубеждение - обувките. В какво състояние са, почистени, боядисани, с поддържани токове или напротив. Всички сме чували, че по състоянието на обувките на човек, може да се съди за това какъв е в живота и работата си. (Сещам се за реплика, ако не се лъжа на Саманта от „Сексът и градът”, че видът на интимната „прическа” на една жена говори за нея също толкова, колкото и състоянието на обувките й.) Дали е немарлива или обръща внимание на детайлите. Особено не ми се вързва, когато видя нагласена на пръв поглед мадама с кофти обувки. Сякаш ми казва: „Днес нямам време да взема душ, но затова пък ще се гримирам.”
Може би има и други, но като за човек, възприемащ себе си за непредубеден, доста предубеждения си диагностицирах, затова стига.
април 21, 2011
Мотивирай ме!
Много е казано и писано по отношение на мотивацията. Как да мотивираме хората си да работят по добре и повече, с какво да ги мотивираме, финансов или друг стимул да използваме. Темата е неизчерпаема, за който има време и желание да се занимава. Аз мисля да съм кратка. За мен мотивацията може да се раздели на два вида. И не, това не са морковът или тоягата, въпреки забавната картинка по-горе.
Мотивацията може да е вътрешна или външна. Или да идва вътре от човека, от негови лични убеждения, разбирания и философия за живота, или да я чака да дойде отвън.
За себе си знам, че не бих чакала мотивацията да ми дойде отвън. Както не бих оставила на някой друг да взема важните за мен решения или да завися от нечие благоволение. Въпрос на мироглед. Някои хора изнасят целия контрол извън себе си търсят причините за всичко отвъд своите действия.
Други са ... просто други.
Пази боже, някой ден да осъмна като една от първия вид.
април 15, 2011
Как да кръшкате от работа
Нещо петъчно, весело и изкушаващо. Източникът е този, а преводът е на Vava.
Болничен
Спешно имах нужда от няколко почивни дни, но знаех че шефът няма да ме пусне в отпуск. Помислих си, че ако се държа „странно”, той сам може да ми предложи да си взема няколко дни почивка. Та, провесих се с главата надолу от тавана и започнах да издавам смешни звуци. Когато колежката ме попита какво правя, й отговорих, че се преструвам на крушка, за да реши шефът, че съм „луд” и да ме пусне в почивка за няколко дни. След няколко минути влиза шефът и пита:
- Какво правиш?!
Отвръщам му:
- Аз съм електрическа крушка.
- Явно си под много стрес. Отивай си вкъщи да се възстановиш за няколко дни.
Скочих долу и си тръгнах.
Когато колежката ме последва, шефът я попита:
- А ти къде си мислиш, че отиваш?
Тя отвърна:
- И аз си отивам вкъщи. Нали не очаквате да работя на тъмно.
Болничен
Спешно имах нужда от няколко почивни дни, но знаех че шефът няма да ме пусне в отпуск. Помислих си, че ако се държа „странно”, той сам може да ми предложи да си взема няколко дни почивка. Та, провесих се с главата надолу от тавана и започнах да издавам смешни звуци. Когато колежката ме попита какво правя, й отговорих, че се преструвам на крушка, за да реши шефът, че съм „луд” и да ме пусне в почивка за няколко дни. След няколко минути влиза шефът и пита:
- Какво правиш?!
Отвръщам му:
- Аз съм електрическа крушка.
- Явно си под много стрес. Отивай си вкъщи да се възстановиш за няколко дни.
Скочих долу и си тръгнах.
Когато колежката ме последва, шефът я попита:
- А ти къде си мислиш, че отиваш?
Тя отвърна:
- И аз си отивам вкъщи. Нали не очаквате да работя на тъмно.
април 13, 2011
Пролет на перваза в офиса
Като изключим качеството на снимката, моите "фотографски" заложби, както и фонът отзад... накратко - на живо изглежда по-свежо от тук.
април 11, 2011
Време за себе си
Любимите ми моменти от деня са няколко, тогава сякаш времето спира и се чувствам пълноценно и себе си.
Сутрин рано, когато е сумрачно и тихо, всички у дома спят, а аз, увита в халат на дивана, отпивам първата глътка кафе и съм сама с мислите си за първи и последен път през деня. Не бих го заменила за нищо.
В колата на път за работа. Слушам радио, пея с радиото, споря с радиото, ядосвам се на радио-слушателите, ядосвам се на радио-водещите, смея се.
Вечер у дома, когато масата е сложена, всеки иска нещо от мен – за ядене, за гледане по ТВ, за пиене. Уморително и много, много хубаво да сме всички заедно.
Още по-късно вечер, с книга в ръка, в леглото. Приказката за лека нощ е прочетена, денят почти е свършил, има само още няколко мига за размисъл и почивка преди да загасим лампите.
И утре отново...
Моите мигове, моето време за себе си - не бих го заменила за нищо.
Сутрин рано, когато е сумрачно и тихо, всички у дома спят, а аз, увита в халат на дивана, отпивам първата глътка кафе и съм сама с мислите си за първи и последен път през деня. Не бих го заменила за нищо.
В колата на път за работа. Слушам радио, пея с радиото, споря с радиото, ядосвам се на радио-слушателите, ядосвам се на радио-водещите, смея се.
Вечер у дома, когато масата е сложена, всеки иска нещо от мен – за ядене, за гледане по ТВ, за пиене. Уморително и много, много хубаво да сме всички заедно.
Още по-късно вечер, с книга в ръка, в леглото. Приказката за лека нощ е прочетена, денят почти е свършил, има само още няколко мига за размисъл и почивка преди да загасим лампите.
И утре отново...
Моите мигове, моето време за себе си - не бих го заменила за нищо.
март 27, 2011
На колегите с любов
Как би звучал един имейл за сбогом, ако казвахме онова, което мислим, на последния си работен ден. Дано да не е така...
"Уважаеми колеги,
Както повечето от вас може би знаят, днес е последният ми работен ден. Но преди да си тръгна, бих искал да използвам възможността да споделя какво огромно и изключително удоволствие беше да напиша „днес е последният ми ден.”
Почти през цялото време, докато работех тук, съм се надявал, че един ден ще напусна компанията. И сега, когато мечтата се превръща в действителност, искам да знаете, че не бих постигнал целта си без вашата безкрайна липса на подкрепа. Думите не могат да изразят признателността ми към вашата липса на признателност.
Специално искам да благодаря на моите мениджъри: във времена, когато неразбирателството е често срещано, вие непрестанно изразявахте и ме вдъхновявахте с очевидните мащаби на вашата неинформираност. Изисква се сила, за да признаеш грешката си и още по-голяма сила, за да я припишеш на някой друг.
През последните 3 години ме научихте на повече, отколкото някога съм искал, а в повечето случаи и на повече, отколкото изобщо съм се надявал. Имах късмета да работя с няколко напълно неразличими един от друг ръководители над множество на пръв поглед сходни проекти – безценен урок по завладяваща ежедневна досада, завладяваща ежедневна досада, завладяваща ежедневна досада, завладяваща ежедневна досада.
Изискванията ви бяха големи, а търпението – малко, но ми остава утехата да знам, че според годишните атестации, работата ми е била „предимно задоволителна”. Това е награда, която след 12 часов работен ден, човек отнася у дома, за да я преглътне с усмивка и с половин бутилка „предимно задоволително” уиски.
На онези колеги, с които реално контактувах, ето и моите лични думи за сбогом:
Към Руди: Винаги ще помня как споделях обяда си с теб, въпреки че съвсем ясно му поставях бележка с името си.
Към Стивън: Ще ми липсват газовете, които изпускаше, минавайки край офиса ми, както сигурно и на теб ще ти липсва да го правиш.
Към Айлийн: Успехи в популяризирането на онези мейли „препрати на 10 човека”. Искрено се надявам да изживееш онзи прословут уикенд, изпълнен с щастие.
Към Феликс: Оставих нов ръчен часовник на бюрото ти, за да можеш винаги да знаеш колко е часът, дори без да ми звъниш на всеки кръгъл час, за да ме уведомиш, че копирната машина не работи.
И накрая към Кат: Беше права. Тестът ми е положителен. Ще говорим по-късно.
И на раздяла, ако мога да се обърна с един съвет към човека, който ще заеме мястото ми, то той ще е да приеме този опит и да го преглътне като горчив хап, защото такава възможност идва веднъж в живота.
С други думи: ако ми се наложи да работя отново тук, по-скоро бих се самоубил.
Сърдечно,
К.С. – Мениджър ЧР"
Ето и източникът на това забавно четиво, преводът е мой:
http://www.citehr.com/74191-farewell-mail-funny-non-hr.html
"Уважаеми колеги,
Както повечето от вас може би знаят, днес е последният ми работен ден. Но преди да си тръгна, бих искал да използвам възможността да споделя какво огромно и изключително удоволствие беше да напиша „днес е последният ми ден.”
Почти през цялото време, докато работех тук, съм се надявал, че един ден ще напусна компанията. И сега, когато мечтата се превръща в действителност, искам да знаете, че не бих постигнал целта си без вашата безкрайна липса на подкрепа. Думите не могат да изразят признателността ми към вашата липса на признателност.
Специално искам да благодаря на моите мениджъри: във времена, когато неразбирателството е често срещано, вие непрестанно изразявахте и ме вдъхновявахте с очевидните мащаби на вашата неинформираност. Изисква се сила, за да признаеш грешката си и още по-голяма сила, за да я припишеш на някой друг.
През последните 3 години ме научихте на повече, отколкото някога съм искал, а в повечето случаи и на повече, отколкото изобщо съм се надявал. Имах късмета да работя с няколко напълно неразличими един от друг ръководители над множество на пръв поглед сходни проекти – безценен урок по завладяваща ежедневна досада, завладяваща ежедневна досада, завладяваща ежедневна досада, завладяваща ежедневна досада.
Изискванията ви бяха големи, а търпението – малко, но ми остава утехата да знам, че според годишните атестации, работата ми е била „предимно задоволителна”. Това е награда, която след 12 часов работен ден, човек отнася у дома, за да я преглътне с усмивка и с половин бутилка „предимно задоволително” уиски.
На онези колеги, с които реално контактувах, ето и моите лични думи за сбогом:
Към Руди: Винаги ще помня как споделях обяда си с теб, въпреки че съвсем ясно му поставях бележка с името си.
Към Стивън: Ще ми липсват газовете, които изпускаше, минавайки край офиса ми, както сигурно и на теб ще ти липсва да го правиш.
Към Айлийн: Успехи в популяризирането на онези мейли „препрати на 10 човека”. Искрено се надявам да изживееш онзи прословут уикенд, изпълнен с щастие.
Към Феликс: Оставих нов ръчен часовник на бюрото ти, за да можеш винаги да знаеш колко е часът, дори без да ми звъниш на всеки кръгъл час, за да ме уведомиш, че копирната машина не работи.
И накрая към Кат: Беше права. Тестът ми е положителен. Ще говорим по-късно.
И на раздяла, ако мога да се обърна с един съвет към човека, който ще заеме мястото ми, то той ще е да приеме този опит и да го преглътне като горчив хап, защото такава възможност идва веднъж в живота.
С други думи: ако ми се наложи да работя отново тук, по-скоро бих се самоубил.
Сърдечно,
К.С. – Мениджър ЧР"
Ето и източникът на това забавно четиво, преводът е мой:
http://www.citehr.com/74191-farewell-mail-funny-non-hr.html
март 23, 2011
The help
Преди да прочета книгата „Слугинята”, не знаех, че думата „help” на английски означава освен помощ и прислуга. (Ето затова обожавам английския!)
В смисъла на съдържанието, заглавието може да се приеме и тълкува по двата начина. Грабна ме корицата и описанието.
Книгата се продава с мека и твърда корица и е дебютният роман на Катрин Стокет. Силно биографична. Както може би първият роман на всеки автор. Действието се развива в Джаксън, Мисисипи около средата на миналия век. Малко градче, в което обществото е силно разделено на бели и черни, господари и слуги, привилегирована раса и второкласна раса.
На фона на големи исторически събития и личности, убийството на Кенеди, движението за равни права, Куклукс клан, Мартин Лутър Кинг, три необикновени жени правят своята малка революция, за да променят статуквото. И успяват.
В смисъла на съдържанието, заглавието може да се приеме и тълкува по двата начина. Грабна ме корицата и описанието.
Книгата се продава с мека и твърда корица и е дебютният роман на Катрин Стокет. Силно биографична. Както може би първият роман на всеки автор. Действието се развива в Джаксън, Мисисипи около средата на миналия век. Малко градче, в което обществото е силно разделено на бели и черни, господари и слуги, привилегирована раса и второкласна раса.
На фона на големи исторически събития и личности, убийството на Кенеди, движението за равни права, Куклукс клан, Мартин Лутър Кинг, три необикновени жени правят своята малка революция, за да променят статуквото. И успяват.
март 15, 2011
Ключът от палатката
Колежката ми има уникално готин ключодържател с надпис. Не е купуван от местния пазар. Хареса ми, защото е свеж, много женски и малко разкриващ информация за човека, който го носи. Като тениските с надпис, но не толкова натрапчиво. Малко послание към света в чантата. После се оказа, че има цяла серия.
"Ако не ти харесва как шофирам, разкарай се от тротоара"
Това е грубичко, освен това римувано. Не можах да му измисля превод.
"2 бири - 6$, 3 маргарити - 15$, 4 шота - 20$. Да заведеш вкъщи момичето, изпило всичко това - БЕЗЦЕННО!"
"Искам да съм Барби. Кучката има всичко!"
"Попитай ме утре, днес си почивам от това да ми пука."
"Бихме били готина двойка, ако и ти беше готин."
"Бих ти го казал очи в очи, но кой ли би искал да те погледне."
Ето го и моят най-любим - "Имам ПМС и пистолет. Извинявай, да имаш нещо да кажеш?!"
"Наричаш ме кучка, сякаш е нещо лошо."
"Ако не ти харесва как шофирам, разкарай се от тротоара"
Това е грубичко, освен това римувано. Не можах да му измисля превод.
"2 бири - 6$, 3 маргарити - 15$, 4 шота - 20$. Да заведеш вкъщи момичето, изпило всичко това - БЕЗЦЕННО!"
"Искам да съм Барби. Кучката има всичко!"
"Попитай ме утре, днес си почивам от това да ми пука."
"Бихме били готина двойка, ако и ти беше готин."
"Бих ти го казал очи в очи, но кой ли би искал да те погледне."
Ето го и моят най-любим - "Имам ПМС и пистолет. Извинявай, да имаш нещо да кажеш?!"
"Наричаш ме кучка, сякаш е нещо лошо."
март 12, 2011
Силата на доброто ръкостискане
Да поговорим за нещо, което всички знаем, или поне оценяваме на подсъзнателно ниво. Уникално средство за преценка на човек, изграждане на първо впечатление още от първата дума, а понякога и без думи. Ръкостискането.
Казва за нас повече, отколкото си мислим. Вродено ни е, като по-голяма част от езика на тялото, и трудно би могло да се контролира или промени. За съжаление. Истината е, че повечето от нас не осъзнават какво е ръкостискането им. Знаем какво ни харесва да получаваме от отсрещната страна, но как да разберем какво е нашето.
Специалистите съветват, че доброто ръкостискане е силно и здраво, без да премазвате пръстите на другия, моля, с изпъната длан, сочеща настрани и трае между две и три енергични „разтърсвания” на ръката. Колко просто!
Понякога толкова се съсредоточавам, особено при запознанство, как ще го направя, че пропускам да чуя името на събеседника. (Нещо, което също може да се тренира като процес, за хора като мен.)
Ръкостискането не ме подвеждало никога какъв е човекът отсреща, включително го ползвам и като средство за подбор на персонал. Не като единствено, разбира се, да не си помисли някой, че се здрависвам с хората и ги изпращам да си ходят. Спомням си за един случай, когато въпреки съмнението, наех човек за позиция, за която в последствие се оказа, че не е подходящ. Както и за никоя друга. Във формуляра от срещата си бях записала с три удивителни „Лошо ръкостискане!!!”. Значи ми е направило впечатление, но съм го пренебрегнала. Грешка.
„Лошото” ръкостискане съществува под много форми: вяло, меко, тип „умряла риба”, лепкаво и любимото ми - с върха на пръстите, дето аха да хванеш ръката на другия и той вече я е отдръпнал.
„Доброто” ми е по-трудно да класифицирам, но най-точната дума, която ми идва е: умерено. Нито дълго, нито прекалено кратко, нито пасивно с увиснала ръка и в никакъв случай хватка тип менгеме (типично е за мъжете).
Има няколко типа много специфични ръкостискания, като поемане на дланта на другия с две ръце или поставяне на другата ръка на рамото на събеседника, едновременно със здрависването, подаване на ръка с дланта нагоре. И те не са „лоши”, в смисъла вложен в тази публикация, и говорят много за характера на човека, който ги прави. Има много литература по въпроса, ако познавате такива хора и искате да научите повече за тях.
Езикът на тялото е необятно поле с информация и е толкова трудно да се научиш да го разбираш и тълкуваш, колкото е трудно и да се опиташ да го имитираш или промениш. Но нищо не пречи да се опитва.
Има някои основни моменти и положения, които е добре да се знаят, поради простата причина, че улесняват общуването, разкривайки ни много неща за другите, които думите не могат.
Казва за нас повече, отколкото си мислим. Вродено ни е, като по-голяма част от езика на тялото, и трудно би могло да се контролира или промени. За съжаление. Истината е, че повечето от нас не осъзнават какво е ръкостискането им. Знаем какво ни харесва да получаваме от отсрещната страна, но как да разберем какво е нашето.
Специалистите съветват, че доброто ръкостискане е силно и здраво, без да премазвате пръстите на другия, моля, с изпъната длан, сочеща настрани и трае между две и три енергични „разтърсвания” на ръката. Колко просто!
Понякога толкова се съсредоточавам, особено при запознанство, как ще го направя, че пропускам да чуя името на събеседника. (Нещо, което също може да се тренира като процес, за хора като мен.)
Ръкостискането не ме подвеждало никога какъв е човекът отсреща, включително го ползвам и като средство за подбор на персонал. Не като единствено, разбира се, да не си помисли някой, че се здрависвам с хората и ги изпращам да си ходят. Спомням си за един случай, когато въпреки съмнението, наех човек за позиция, за която в последствие се оказа, че не е подходящ. Както и за никоя друга. Във формуляра от срещата си бях записала с три удивителни „Лошо ръкостискане!!!”. Значи ми е направило впечатление, но съм го пренебрегнала. Грешка.
„Лошото” ръкостискане съществува под много форми: вяло, меко, тип „умряла риба”, лепкаво и любимото ми - с върха на пръстите, дето аха да хванеш ръката на другия и той вече я е отдръпнал.
„Доброто” ми е по-трудно да класифицирам, но най-точната дума, която ми идва е: умерено. Нито дълго, нито прекалено кратко, нито пасивно с увиснала ръка и в никакъв случай хватка тип менгеме (типично е за мъжете).
Има няколко типа много специфични ръкостискания, като поемане на дланта на другия с две ръце или поставяне на другата ръка на рамото на събеседника, едновременно със здрависването, подаване на ръка с дланта нагоре. И те не са „лоши”, в смисъла вложен в тази публикация, и говорят много за характера на човека, който ги прави. Има много литература по въпроса, ако познавате такива хора и искате да научите повече за тях.
Езикът на тялото е необятно поле с информация и е толкова трудно да се научиш да го разбираш и тълкуваш, колкото е трудно и да се опиташ да го имитираш или промениш. Но нищо не пречи да се опитва.
Има някои основни моменти и положения, които е добре да се знаят, поради простата причина, че улесняват общуването, разкривайки ни много неща за другите, които думите не могат.
март 08, 2011
Предай нататък 2
Вчера, точно на празника, си получих подаръка от Ondine, за което й благодаря! Че ме зарадва толкова много, че ме включи в инициативата, и че направи нещо толкова красиво за човек, който не познава реално.
Чакайте да видите какво се крие вътре...
И още...
Пожеланието вътре си е за мен!
Ondine, уцелила си, много ми пасва, знам точно къде ще го сложа и за какво ще го ползвам!
А тези, които очакват подаръци от мен, Lina, Ani, момичета, не съм ви забравила, но след това, което видях, се надявам да не ви разочаровам с моите ... нещица.
Чакайте да видите какво се крие вътре...
И още...
Пожеланието вътре си е за мен!
Ondine, уцелила си, много ми пасва, знам точно къде ще го сложа и за какво ще го ползвам!
А тези, които очакват подаръци от мен, Lina, Ani, момичета, не съм ви забравила, но след това, което видях, се надявам да не ви разочаровам с моите ... нещица.
март 05, 2011
Естествен подбор
"На нас каръци не ни трябват!"
Тази снимка, на която случайно попаднах из нета, ме кара да се сещам за една доста грубичка шегичка от запасите на човешките ресурси.
Как се прави подбор по документи:
1. Вземаш купчината със CV-та.
2. Разделяш я на две по-малки купчинки.
3. Хвърляш едната купчинка в коша.
4. Изчиташ останалите.
Ето така се прави!
Тази снимка, на която случайно попаднах из нета, ме кара да се сещам за една доста грубичка шегичка от запасите на човешките ресурси.
Как се прави подбор по документи:
1. Вземаш купчината със CV-та.
2. Разделяш я на две по-малки купчинки.
3. Хвърляш едната купчинка в коша.
4. Изчиташ останалите.
Ето така се прави!
февруари 26, 2011
Суши за начинаещи*
*Това е заглавието на един роман на Мариан Кийс – любима моя авторка.
Но в случая става въпрос за нещо друго, а именно моя скромен опит в домашно приготвеното суши.
Към първото суши, което ядох в ресторант, подходих скептично, разбира се. Обаче ми хареса, твърде много даже. Което не би било проблем, ако редовното консумиране на суши в заведение не ми излизаше толкова солено (не на вкус). Не мислех, че съм способна да си го приготвя сама, може да не съм споменавал преди, но не съм от най-талантливите в кухнята. Е, оказа се че греша. Първото ми суши се получи съвсем като истинско за моя голяма изненада и на вид, и на вкус, а приготвянето му беше детска игра. Най-голямото предимство – суши на корем на по-малко от половината цена, която бих платила другаде.
Ето как става:
250 гр. ориз (не е задължително да е специално за суши и с обикновения става) се измива добре и се оставя да се отцеди в гевгир за 1 час.
След това се сварява на бавен огън в познатото съотношение 1:2 за около 10 мин., за още 5 мин. се оставя в тенджерата да попие хубаво водата, ако има останала.
Оризът се залива със смес от: 6 с.л. оризов оцет (или ябълков), 3 с.л. захар и 1 ч.л. сол и се оставя да изстине.
Върху лист нори (сушени водорасли) се разстила ориз с мокри пръсти, нарежда се ивица от желания пълнеж (пушена сьомга, риба тон, авокадо и т.н.) и се навива на руло. Бамбуковата подложка не е е задължителна, може да се ползва чиста кърпа, а става и направо с ръце.
Всяко руло се нарязва на кръгчета с дебелина ок. 1 см.
Сервира се с купичка соев сос за топене, уасаби и маринован джинджифил.
Аз упорито продължавам да си го хапвам с вилица, вместо с клечки, за потрес на всички любители на японската кухня.
Но в случая става въпрос за нещо друго, а именно моя скромен опит в домашно приготвеното суши.
Към първото суши, което ядох в ресторант, подходих скептично, разбира се. Обаче ми хареса, твърде много даже. Което не би било проблем, ако редовното консумиране на суши в заведение не ми излизаше толкова солено (не на вкус). Не мислех, че съм способна да си го приготвя сама, може да не съм споменавал преди, но не съм от най-талантливите в кухнята. Е, оказа се че греша. Първото ми суши се получи съвсем като истинско за моя голяма изненада и на вид, и на вкус, а приготвянето му беше детска игра. Най-голямото предимство – суши на корем на по-малко от половината цена, която бих платила другаде.
Ето как става:
250 гр. ориз (не е задължително да е специално за суши и с обикновения става) се измива добре и се оставя да се отцеди в гевгир за 1 час.
След това се сварява на бавен огън в познатото съотношение 1:2 за около 10 мин., за още 5 мин. се оставя в тенджерата да попие хубаво водата, ако има останала.
Оризът се залива със смес от: 6 с.л. оризов оцет (или ябълков), 3 с.л. захар и 1 ч.л. сол и се оставя да изстине.
Върху лист нори (сушени водорасли) се разстила ориз с мокри пръсти, нарежда се ивица от желания пълнеж (пушена сьомга, риба тон, авокадо и т.н.) и се навива на руло. Бамбуковата подложка не е е задължителна, може да се ползва чиста кърпа, а става и направо с ръце.
Всяко руло се нарязва на кръгчета с дебелина ок. 1 см.
Сервира се с купичка соев сос за топене, уасаби и маринован джинджифил.
Аз упорито продължавам да си го хапвам с вилица, вместо с клечки, за потрес на всички любители на японската кухня.
февруари 20, 2011
Exam
Жалко, че филми като „Изпитът” обикновено не стигат до големия екран. За тях обикновено научаваш случайно от познати и си ги теглиш от, сещате се къде, онези сайтове, дето така и не решиха дали са легални или не. Филмът е нов, ако не се лъжа от 2010 година, с неизвестен за мен режисьор.
Изпитът сигурно е един от най-ниско бюджетните филми, които съм гледала: десет актьора, нито един, от които знаменитост, една стая, никакви специални ефекти, един въпрос, на който да се намери отговор и много неща, над които да се замислиш.
Винаги съм харесвала сюжети, поставящи героите в гранична, стресова ситуация, когато маските падат и се вижда кой на какво е способен.
Колко далеч е готов да стигне човек в името на успеха и заслужава ли си в крайна сметка? Има ли после връщане назад? Какъв е правилният отговор или по-точно какъв е въпросът?
Гледайте филма.
Ако няма други въпроси, то нека Изпитът да започне сега.
Изпитът сигурно е един от най-ниско бюджетните филми, които съм гледала: десет актьора, нито един, от които знаменитост, една стая, никакви специални ефекти, един въпрос, на който да се намери отговор и много неща, над които да се замислиш.
Винаги съм харесвала сюжети, поставящи героите в гранична, стресова ситуация, когато маските падат и се вижда кой на какво е способен.
Колко далеч е готов да стигне човек в името на успеха и заслужава ли си в крайна сметка? Има ли после връщане назад? Какъв е правилният отговор или по-точно какъв е въпросът?
Гледайте филма.
Ако няма други въпроси, то нека Изпитът да започне сега.
февруари 16, 2011
Ново 20
10 добри причини защо да съм на 30 и ... ми харесва повече от това да съм на 20 и ...
1. Знам, че нищо не знам, и че с времето няма голяма вероятност да стана нито по-умна, нито по-красива от сега, но това не ме тревожи. Чувствам се добре в кожата си.
2. Приключила съм (засега) с ученето. Имам предвид под формата на ходене на лекции, изпити и прочее колективни занятия. Вече няма да ми се налага да запаметяван никому ненужна информация, да си обременявам паметта с дати, имена и събития, да се тревожа къде точно да скрия пищовите за изпита и да негодувам колко несправедлива е системата.
3. Имам здравословна връзка с родителите си. Излязла съм завинаги от пасивно-агресивната фаза на общуването с тях и разбирам, че те също са просто хора и правят грешки, както и аз ще правя с моите деца, и в това няма нищо страшно.
4. Излязла съм от пубертета и все още много години ме делят от кризата на средната възраст (чувала съм да се говори за криза на 30-те, е, няма такова животно).
5. Не се лутам между различни стилове от рода на син грим, цикламени кичури и други модни престъпления. Знам как искам да изглеждам, какво ми стои добре и не съм съгласна да правя повече жертви в името на модата.
6. Вече знам каква искам да стана като порастна и усилено работя в тази посока.
7. Секс, секс и пак секс! Има ли нужда от пояснения? В пъти по-хубаво от преди 10 години и да се надяваме тенденцията да се задържи.
8. След множеството натрупан по темата опит, знам, че не се умира от разбито сърце, животът не се върти около един мъж (освен, ако не ти е син) и не се изчерпва с него.
9. Притежавам необходимите базови умения за самостоятелно оцеляване – мога да изпера прането без цялото да излезе розовеещо, да сготвя (напр. омлет или кренвирши с кашкавал), да поддържам чистотата в дома на приемливо ниво.
10. Вече съм голямо момиче, но все още се оглеждам за кого става въпрос, когато ме нарекат «госпожата» или «леличката».
1. Знам, че нищо не знам, и че с времето няма голяма вероятност да стана нито по-умна, нито по-красива от сега, но това не ме тревожи. Чувствам се добре в кожата си.
2. Приключила съм (засега) с ученето. Имам предвид под формата на ходене на лекции, изпити и прочее колективни занятия. Вече няма да ми се налага да запаметяван никому ненужна информация, да си обременявам паметта с дати, имена и събития, да се тревожа къде точно да скрия пищовите за изпита и да негодувам колко несправедлива е системата.
3. Имам здравословна връзка с родителите си. Излязла съм завинаги от пасивно-агресивната фаза на общуването с тях и разбирам, че те също са просто хора и правят грешки, както и аз ще правя с моите деца, и в това няма нищо страшно.
4. Излязла съм от пубертета и все още много години ме делят от кризата на средната възраст (чувала съм да се говори за криза на 30-те, е, няма такова животно).
5. Не се лутам между различни стилове от рода на син грим, цикламени кичури и други модни престъпления. Знам как искам да изглеждам, какво ми стои добре и не съм съгласна да правя повече жертви в името на модата.
6. Вече знам каква искам да стана като порастна и усилено работя в тази посока.
7. Секс, секс и пак секс! Има ли нужда от пояснения? В пъти по-хубаво от преди 10 години и да се надяваме тенденцията да се задържи.
8. След множеството натрупан по темата опит, знам, че не се умира от разбито сърце, животът не се върти около един мъж (освен, ако не ти е син) и не се изчерпва с него.
9. Притежавам необходимите базови умения за самостоятелно оцеляване – мога да изпера прането без цялото да излезе розовеещо, да сготвя (напр. омлет или кренвирши с кашкавал), да поддържам чистотата в дома на приемливо ниво.
10. Вече съм голямо момиче, но все още се оглеждам за кого става въпрос, когато ме нарекат «госпожата» или «леличката».
февруари 08, 2011
Сбогом на илюзиите
Не помня откъде намерих това изображение, някъде из нета.
Опитайте да замените "HR" с друга дума, например вашата професия, и сигурно отново ще е валидна фразата.
февруари 05, 2011
Момичето с перлената обица
След публикацията за "Изворът" двама души ме помолиха за книгата и я прочетоха на един дъх. Това ми е достатъчно, за да продължа да "философствам" за всичко, което чета или гледам, и ми харесва.
Откъде идва вдъхновението? От там, откъдето се заражда и любовта. От многозначителен поглед хвърлен през рамо, от начина по който светлината пада през прозореца върху нечие лице, от разпилени по раменете коси.
Художникът Йоханес Вермеер рисува една кратина в продължение на месеци. В уединението на студения таван, неприкосновен за никого, освен за младата прислужница Грийт, която чисти ателието, като се грижи всичко да си остане на мястото. Омагьосана от стоманения поглед на своя господар, Грийт започва да му помага в приготвянето на боите и да гледа на света през очите на художника, да вижда богатството от цветове и нюанси.
Роман написан като картина, която запечатва един миг, но разказва много повече. С много недоизказани неща. Не толкова богат на случки, но стигащ до най-дълбоките кътчета на душата.
Трейси Шевалие ни пренася в един студен, чужд дом, където властва пълен матриархат и на таланта на художника се гледа само като на средство за доходи. Там една прислужница се превръща в муза и модел, за да остане в историята като „Момичето с перлената обица”.
Откъде идва вдъхновението? От там, откъдето се заражда и любовта. От многозначителен поглед хвърлен през рамо, от начина по който светлината пада през прозореца върху нечие лице, от разпилени по раменете коси.
Художникът Йоханес Вермеер рисува една кратина в продължение на месеци. В уединението на студения таван, неприкосновен за никого, освен за младата прислужница Грийт, която чисти ателието, като се грижи всичко да си остане на мястото. Омагьосана от стоманения поглед на своя господар, Грийт започва да му помага в приготвянето на боите и да гледа на света през очите на художника, да вижда богатството от цветове и нюанси.
Роман написан като картина, която запечатва един миг, но разказва много повече. С много недоизказани неща. Не толкова богат на случки, но стигащ до най-дълбоките кътчета на душата.
Трейси Шевалие ни пренася в един студен, чужд дом, където властва пълен матриархат и на таланта на художника се гледа само като на средство за доходи. Там една прислужница се превръща в муза и модел, за да остане в историята като „Момичето с перлената обица”.
януари 29, 2011
Предай нататък
Разбрах за инициативата "Предай нататък" от блога на Ondine и побързах да се включа (хм, дали го обмислих достатъчно добре?). Харесвам идеята за "предай нататък" още откакто гледах едноименния филм навремето, където ставаше въпрос за правене на добри дела и предаването им на същия принцип - получаваш и предаваш нататък. Не харесвам изопачаването на идеята под формата на имейл спам, гласящ "Изпрати това на 10 човека в следващите 10 минути и т.н.", но както и да е.
И така, обратно на инициативата, първите 5 човека, които оставят коментар под настоящата публикация, ще получат в следващите дни, седмици или месеци подарък, направен ръчно от мен. Но... ето я и уловката, те от своя страна трябва също да продължат инициативата като публикуват подобно съобщение в своя блог (а ако нямат, в своя фейсбук, скайп или каквото там ползват) и подарят 5 направени лично от тях подаръци на други 5 човека до края на 2011.
Доколкото разбрах, не може да се действа на принципа "аз на теб, ти на мен", всеки се включва само веднъж и предава щафетата, за да не се прекъсва нишката.
Насам народе! Който желае да получи подарък, измайсторен лично от Вава, да коментира!
януари 26, 2011
Царството на спомените
Имам едно чекмедже у дома, което е вълшебно. То е нещо като машина на времето, може да ме отведе във всеки един момент до различни периоди от миналото ми, с цялата наситеност на усещанията, които съм имала тогава. Рядко посягам към него и никога не знам на какво ще се натъкна.
Понякога ми е трудно да повярвам, че съм писала и получавала толкова много писма. Истински писма в пликове, с марки, състоящи се от множество гъсто изписани листи. Какво толкова сме имали да си кажем?! Жалко, че отдавна съм загубила връзка с Рада и Мариета, които са били толкова близки до сърцето ми тогава.
И снимки, пълно е със снимки. Не са подредени в албуми, стоят в пликовете, както сме ги вземали от фотото. Има ме на черно-бяла снимка с беззъба усмивка. Помня много добре деня. Баща ми отишъл да се снима за документи и ме снимал просто така. Дори не ми сресал косата преди това, за което майка много му се смя.
Ето ме в ранна тиийнейджърска възраст с лъскава, дълга коса и червено червило (!). Истинска малка фръцла.
После е дошла голямата промяна, бунтът в последните години на гимназията, където вече съм в хипарския си период с кожени сандали, неизгладена риза и чорлава прическа.
Има ме как ставам на 18, с цигара в устата и нахакан, сърдит поглед. Незабравим ден.
И сякаш след цяла вечност, отново аз, с бременен корем, сияеща и щастлива.
Изпада някакъв билет от концерт, не помня защо съм решила да го запазя, но и сега не го изхвърлям. Явно е имало причина.
А, програмата ми за първия семестър от първи курс.
Някаква бележчица, не мога да разпозная почерка, пише … всъщност не мога и да го разчета. Прибирам я на мястото й.
Това пък какво е?! Прилича на част от някакво дървено украшение. Не помня да съм го носила, но кой знае.
Ама как се напраших цялата да ровя в това чекмедже. Отивам да се изтупам и измия.
Понякога ми е трудно да повярвам, че съм писала и получавала толкова много писма. Истински писма в пликове, с марки, състоящи се от множество гъсто изписани листи. Какво толкова сме имали да си кажем?! Жалко, че отдавна съм загубила връзка с Рада и Мариета, които са били толкова близки до сърцето ми тогава.
И снимки, пълно е със снимки. Не са подредени в албуми, стоят в пликовете, както сме ги вземали от фотото. Има ме на черно-бяла снимка с беззъба усмивка. Помня много добре деня. Баща ми отишъл да се снима за документи и ме снимал просто така. Дори не ми сресал косата преди това, за което майка много му се смя.
Ето ме в ранна тиийнейджърска възраст с лъскава, дълга коса и червено червило (!). Истинска малка фръцла.
После е дошла голямата промяна, бунтът в последните години на гимназията, където вече съм в хипарския си период с кожени сандали, неизгладена риза и чорлава прическа.
Има ме как ставам на 18, с цигара в устата и нахакан, сърдит поглед. Незабравим ден.
И сякаш след цяла вечност, отново аз, с бременен корем, сияеща и щастлива.
Изпада някакъв билет от концерт, не помня защо съм решила да го запазя, но и сега не го изхвърлям. Явно е имало причина.
А, програмата ми за първия семестър от първи курс.
Някаква бележчица, не мога да разпозная почерка, пише … всъщност не мога и да го разчета. Прибирам я на мястото й.
Това пък какво е?! Прилича на част от някакво дървено украшение. Не помня да съм го носила, но кой знае.
Ама как се напраших цялата да ровя в това чекмедже. Отивам да се изтупам и измия.
януари 25, 2011
януари 20, 2011
Я пак, нещо не чух добре
Уважами кандидати за работа,
Похвално е, че се подготвяте, когато ви поканят на интервю за работа, четете из интернет или разпитвате познати. Имайте предвид, че хората, които ще ви интервюират също са прочели въпросните неща, а може даже да са ги писали, и не желаят да ги чуват за стотен път. Не само, че ще им досадите, ами няма да ви повярват. Ето някои от най-големите заблуди какво трябва да се отговаря по време на интервю:
На въпроса „Защо желаете да напуснете или сте напуснал предишната си работа” , масата от кандидатите отговарят, че търсят развитие и предизвикателство. Ако можете да се обосновете и да го докажете с примери – ОК. Но за човек, работил по 2-3 месеца някъде, не е уместно.
На въпроси от типа какви са слабите ви страни/недостатъците и т.н., не се изкушавайте да отговорите „Работохолик съм”. Първо на първо това не е хубаво качество, а да се опитвате да го пробутате уж, че го смятате за негативно, надявайки се да впечатлите някого. Хайде, хайде, по-скромничко.
Преувеличения като „Перфекционист съм”, „Максималист съм в работата” и т.н. също могат да ви доведат беля на главата. Оставете изводите и преценките на другия. Едно такова твърдение най-малкото показва незрялост. Добре е човек да има самочувствие, стига да се основава на реалистична самооценка.
Ако ви питат какво знаете за компанията, не се впускайте да цитирате всичко, което сте прочели в сайта. Споменете нещо, което ви е впечатлило и откъде го знаете. Не сте на изпит, но от вас се очаква да сте се поинтересували. Обратното би било странно.
Много пъти приятели са ме питали какво и как изобщо трябва да се говори и как да се държат на такива срещи. Накратко – говорете истината и бъдете себе си. Ако сте много добри артисти, може и да заблудите някого в началото, но кого всъщност лъжете?
Пожелавам на всички успешно търсене и кандидатстване за работа!
Похвално е, че се подготвяте, когато ви поканят на интервю за работа, четете из интернет или разпитвате познати. Имайте предвид, че хората, които ще ви интервюират също са прочели въпросните неща, а може даже да са ги писали, и не желаят да ги чуват за стотен път. Не само, че ще им досадите, ами няма да ви повярват. Ето някои от най-големите заблуди какво трябва да се отговаря по време на интервю:
На въпроса „Защо желаете да напуснете или сте напуснал предишната си работа” , масата от кандидатите отговарят, че търсят развитие и предизвикателство. Ако можете да се обосновете и да го докажете с примери – ОК. Но за човек, работил по 2-3 месеца някъде, не е уместно.
На въпроси от типа какви са слабите ви страни/недостатъците и т.н., не се изкушавайте да отговорите „Работохолик съм”. Първо на първо това не е хубаво качество, а да се опитвате да го пробутате уж, че го смятате за негативно, надявайки се да впечатлите някого. Хайде, хайде, по-скромничко.
Преувеличения като „Перфекционист съм”, „Максималист съм в работата” и т.н. също могат да ви доведат беля на главата. Оставете изводите и преценките на другия. Едно такова твърдение най-малкото показва незрялост. Добре е човек да има самочувствие, стига да се основава на реалистична самооценка.
Ако ви питат какво знаете за компанията, не се впускайте да цитирате всичко, което сте прочели в сайта. Споменете нещо, което ви е впечатлило и откъде го знаете. Не сте на изпит, но от вас се очаква да сте се поинтересували. Обратното би било странно.
Много пъти приятели са ме питали какво и как изобщо трябва да се говори и как да се държат на такива срещи. Накратко – говорете истината и бъдете себе си. Ако сте много добри артисти, може и да заблудите някого в началото, но кого всъщност лъжете?
Пожелавам на всички успешно търсене и кандидатстване за работа!
януари 17, 2011
НАМАЛЕНИЕ! ТОТАЛНА РАЗПРОДАЖБА! ВСИЧКО НА -50%
Едва ли има жена, която да остане безразлична към тези надписи на витрината на любимия си магазин за дрехи. Повечето дами в такива моменти добиват едно специфично, унесено изражение, като на мишката, надушила сиренцето и влизат като зомбита в светая светих на цветовете, материите и пробните.
Сещам се един случай, когато казах на мъжа си: „Отидете за малко на люлките, аз ще погледна в този магазин”. Когато след 30 минути излязох с 5 торби, усмивка, стигаща до ушите, а на витрината нямаше нито един напълно облечен манекен, той възкликна: „Иии! Луд с картечница!”
Празниците отминаха, а с тях и истеричното пазаруване на всяка цена на напълно ненужни подаръци, но дойде още по-страшният период на промоции, намаления и разпродажби, оставили не една кредитна карта на нула.
За да се справя с тази болест, си имам своя система за пазаруване, която съм изпробвала с времето и ме спасява неизменно от спонтанни, емоционални покупки на неща които: се оказва, че не ми стават напълно, нямам с какво да нося, не са в моя стил или направо „Къде, за бога, ми е бил умът!”
Ето го и моят наръчник или на търговки език: 5 златни правила за успешен шопинг:
1. Практикувам т.нар. Window shopping, т.е. обикалям безцелно и зяпам витрините, харесвам си разни неща, които в последствие и отблизо се оказват доста разочароващи. Хубавото е, че по метода на отхвърлянето, накрая изборът се стеснява до 1-2 прилични неща. NB: Никой нормален мъж не би се наел да придружи половинката си в подобно занимание.
2. Обикалям магазините в началото на сезона, за да видя какво се предлага, след това премислям от какво имам нужда, с какво ще го нося и т.н. Купувам едва когато цената вече ме удовлетворява, което може и да не стане и някои покупки от самосебе си отпадат. Или откривам подобни неща на по-добри цени. Така и не се научих да купувам палто през лятото и бански през зимата, когато наистина е най-изгодно от икономическа гледна точка, но от емоцията на купуването се губи много.
3. Преди да купя нещо, преспивам с мисълта. Пробвала съм нещо, харесва ми, но още се колебая. Отлагам за следващия ден и ако все още неудържимо го желая, отивам в магазина. Ако и след това се колебая, значи въпросната стока просто не е за мен. Има риск въпросното нещо вече да е изчезнало, защото друга мацка е преспала с мисълта предната нощ, но какво да се прави.
4. Гледам за едно, конкретно нещо. Ако си търся риза, гледам само ризите, а не всичко покрай тях. Спестява време и гарантира качествен „подбор”! Освен това калява волята да се справя с изкушенията. Нещо като да си на диета, не пречи да гледаш менюто, стига да не поръчваш.
5. Пазарувам само от определени магазини. Всеки ден се откриват нови и нови магазини. Обикновено не се поддавам на всеобщата мания и се доверявам на изпитаните марки. Когато съм доволна от определен магазин, като асортимент и обслужване, не виждам защо да обиколя града, за да стигна дотам.
6. Online shopping – по принцип не е моят начин, защото се губи голяма част от тръпката. Рискът да се увлечеш в покупките, защото нямаш усещането за реално похарчени пари, е голям. Ограничавам се само с изпробвани и проверени сайтове, евтини неща или такива, които не могат да се намерят на нашия пазар.
7. Купувам на мига! Когато е любов от пръв поглед. Има неща, които те грабват веднага, сякаш цял живот си ги търсил, и знаеш, че трябва да ги имаш – цената няма значение. Тогава всяка уважаваща себе си жена прави, каквото трябва да се направи. Такива покупки обикновено са успешни, защото се основават на интуицията.
И последен съвет – Пазарувайте с удоволствие и мярка!
Сещам се един случай, когато казах на мъжа си: „Отидете за малко на люлките, аз ще погледна в този магазин”. Когато след 30 минути излязох с 5 торби, усмивка, стигаща до ушите, а на витрината нямаше нито един напълно облечен манекен, той възкликна: „Иии! Луд с картечница!”
Празниците отминаха, а с тях и истеричното пазаруване на всяка цена на напълно ненужни подаръци, но дойде още по-страшният период на промоции, намаления и разпродажби, оставили не една кредитна карта на нула.
За да се справя с тази болест, си имам своя система за пазаруване, която съм изпробвала с времето и ме спасява неизменно от спонтанни, емоционални покупки на неща които: се оказва, че не ми стават напълно, нямам с какво да нося, не са в моя стил или направо „Къде, за бога, ми е бил умът!”
Ето го и моят наръчник или на търговки език: 5 златни правила за успешен шопинг:
1. Практикувам т.нар. Window shopping, т.е. обикалям безцелно и зяпам витрините, харесвам си разни неща, които в последствие и отблизо се оказват доста разочароващи. Хубавото е, че по метода на отхвърлянето, накрая изборът се стеснява до 1-2 прилични неща. NB: Никой нормален мъж не би се наел да придружи половинката си в подобно занимание.
2. Обикалям магазините в началото на сезона, за да видя какво се предлага, след това премислям от какво имам нужда, с какво ще го нося и т.н. Купувам едва когато цената вече ме удовлетворява, което може и да не стане и някои покупки от самосебе си отпадат. Или откривам подобни неща на по-добри цени. Така и не се научих да купувам палто през лятото и бански през зимата, когато наистина е най-изгодно от икономическа гледна точка, но от емоцията на купуването се губи много.
3. Преди да купя нещо, преспивам с мисълта. Пробвала съм нещо, харесва ми, но още се колебая. Отлагам за следващия ден и ако все още неудържимо го желая, отивам в магазина. Ако и след това се колебая, значи въпросната стока просто не е за мен. Има риск въпросното нещо вече да е изчезнало, защото друга мацка е преспала с мисълта предната нощ, но какво да се прави.
4. Гледам за едно, конкретно нещо. Ако си търся риза, гледам само ризите, а не всичко покрай тях. Спестява време и гарантира качествен „подбор”! Освен това калява волята да се справя с изкушенията. Нещо като да си на диета, не пречи да гледаш менюто, стига да не поръчваш.
5. Пазарувам само от определени магазини. Всеки ден се откриват нови и нови магазини. Обикновено не се поддавам на всеобщата мания и се доверявам на изпитаните марки. Когато съм доволна от определен магазин, като асортимент и обслужване, не виждам защо да обиколя града, за да стигна дотам.
6. Online shopping – по принцип не е моят начин, защото се губи голяма част от тръпката. Рискът да се увлечеш в покупките, защото нямаш усещането за реално похарчени пари, е голям. Ограничавам се само с изпробвани и проверени сайтове, евтини неща или такива, които не могат да се намерят на нашия пазар.
7. Купувам на мига! Когато е любов от пръв поглед. Има неща, които те грабват веднага, сякаш цял живот си ги търсил, и знаеш, че трябва да ги имаш – цената няма значение. Тогава всяка уважаваща себе си жена прави, каквото трябва да се направи. Такива покупки обикновено са успешни, защото се основават на интуицията.
И последен съвет – Пазарувайте с удоволствие и мярка!
януари 15, 2011
януари 11, 2011
Изворът на всички неща
Разбрах, че е крайно време да прочета нещо от Айн Ранд, когато първо попаднах на биографичен филм за нея по телевизията, а след това в много кратък срок прочетох рецензия на „Изворът” в списание. Пишеше нещо от рода, че това е книгата, която стои на бюрото на всеки архитект. Не се интересувам от архитектура чак толкова, но просто нещо ме грабна в заглавието, в корицата, във внушителния обем от над 800 страници.
Това е от книгите, чието съдържание не можеш да предадеш с две думи. Ако някой ме попита за какво се разказва, сигурно бих отговорила: за всичко. За любовта, за страстта към работата, за призванието, за принципите, за мотивацията, за живота, такъв, какъвто го познаваме. Съжалявам, че не съм я прочела по-рано, и едновременно съжалявам, че вече съм я прочела и няма да имам повторна възможност да преживея книгата пръв път.
Преди години сигурно бих се влюбила безнадеждно в рижавия Хауърд Роурк, гениалният архитект, надрастнал своето време, който не живее според правилата на другите. Той е „най-мълчаливият” персонаж в целия роман и въпреки това образът му е жив и правдоподобен. Образът на Хауърд представлява съвършеният егоцентрик, който знае какво иска, и не прави компромиси с разбиранията си дори заради жената, която обича. В едно общество, където властва безличността и всичко, включително душата, се купува и продава в името на престижа, Хауърд показва, че може да се живее и по друг начин. Така е било през 1954, когато е писана книгата, така е и днес.
Съдържанието е разделено на 4 части с имената на четирима от главните герои, чиито пътища постоянно се преплитат и животът им се променя от действието или бездействието на другите.
Градът е петият главен участник, съпътстващ неизменно останалите, в унисон с техните чувства и преживявания. Той е ту студен и безчувствен с остри ръбове, локви и сиви цветове, ту красив и приласкаващ с нежни, меки тонове. Той е в спомените на Хауърд, Питър, Гейл и Елсуърт, той е зад прозорците на домовете им, той е в мислите им.
Да си призная очаквах най-лошото за финал. Не Хауърд да се „пречупи” или промени, а масата да надделее над Аз-а и да го накаже, като не му остави друг избор освен смъртта. Изненада ме, ако мога да го нарека „happy end” –а, който в никакъв случай не е сладникав и не размива съдържанието на книгата.
Знам, че с времето впечатлението ще избледнява и ще забравям детайлите, но със сигурност някои от посланията ще ми останат завинаги.
Задължително влиза в моите топ 50 на книги, които да прочета преди да умра.
Това е от книгите, чието съдържание не можеш да предадеш с две думи. Ако някой ме попита за какво се разказва, сигурно бих отговорила: за всичко. За любовта, за страстта към работата, за призванието, за принципите, за мотивацията, за живота, такъв, какъвто го познаваме. Съжалявам, че не съм я прочела по-рано, и едновременно съжалявам, че вече съм я прочела и няма да имам повторна възможност да преживея книгата пръв път.
Преди години сигурно бих се влюбила безнадеждно в рижавия Хауърд Роурк, гениалният архитект, надрастнал своето време, който не живее според правилата на другите. Той е „най-мълчаливият” персонаж в целия роман и въпреки това образът му е жив и правдоподобен. Образът на Хауърд представлява съвършеният егоцентрик, който знае какво иска, и не прави компромиси с разбиранията си дори заради жената, която обича. В едно общество, където властва безличността и всичко, включително душата, се купува и продава в името на престижа, Хауърд показва, че може да се живее и по друг начин. Така е било през 1954, когато е писана книгата, така е и днес.
Съдържанието е разделено на 4 части с имената на четирима от главните герои, чиито пътища постоянно се преплитат и животът им се променя от действието или бездействието на другите.
Градът е петият главен участник, съпътстващ неизменно останалите, в унисон с техните чувства и преживявания. Той е ту студен и безчувствен с остри ръбове, локви и сиви цветове, ту красив и приласкаващ с нежни, меки тонове. Той е в спомените на Хауърд, Питър, Гейл и Елсуърт, той е зад прозорците на домовете им, той е в мислите им.
Да си призная очаквах най-лошото за финал. Не Хауърд да се „пречупи” или промени, а масата да надделее над Аз-а и да го накаже, като не му остави друг избор освен смъртта. Изненада ме, ако мога да го нарека „happy end” –а, който в никакъв случай не е сладникав и не размива съдържанието на книгата.
Знам, че с времето впечатлението ще избледнява и ще забравям детайлите, но със сигурност някои от посланията ще ми останат завинаги.
Задължително влиза в моите топ 50 на книги, които да прочета преди да умра.
януари 08, 2011
"и преди всичко да не вредя"
Това, ако не греша, е част от Хипократовата клетва, която полагат всички лекари. А тази статия е провокирана от един репортаж във вечерната емисия новини на една от националните ТВ на 06.01.2011 г. относно това, че няма контрол или санкции за лекарските грешки.
И преди съм се питала дали има медици, дипломирали се например със „Среден 3”, и дали те имат право да практикуват.
Сега искам да разкажа един конкретен случай, без да влизам в подробности или да си правя генерални изводи. Просто един пример. По празниците синът ми ни стресна с много висока температура, която не спадна с лекарствата, които имаме у дома за такива случаи. Беше отпаднал, с кашлица и отказваше да се храни. След няколко часа потърсихме спешна помощ. Заведохме го на лекар в спешен център във Варна, където след поглеждане на гърлото и няколко слушания със слушалка, докторката му постави диагноза „спастичен бронхит”, като изкоментира че дробовете са „в тотален спазъм”. Започна да ни разпитва за минали заболявания, алергии и предложи лечение с инжекции гентамицин. Точната дума наистина е „предложи”, защото не изглеждаше никак уверена. Може би моето и на мъжа ми недоверие и шокирани изражения да са спомогнали, но в крайна сметка ни препоръча и преглед при още един лекар за второ мнение. На моя въпрос: „А вие какво ще ни посъветвате?”, тя отговори: „Ами не знам вие си решавате. Според мен е за инжекции.”
То че ние като родители имаме последната дума дали ще се съобразим с лечението, съм съгласна, но след като сме отишли на лекар очаквам някакво компетентно и аргументирано мнение. Какво значи това „според мен”, то да не е прогноза за времето, все пак става въпрос за здравето на едно дете. С мъжа ми като удавници за сламка се хванахме за второто мнение, взехме си направлението и избягахме оттам.
Следващият преглед показа сериозно възпаление на гърлото, което се нуждаеше от лечение с антибиотици, и чисти дробове, без съмнения за бронхити, пневмонии и тем подобни. Тъй като аз, стресната от предишната диагноза, попитах дали не е добре да направим снимка, лекарката спокойно ми обясни: „Нали разбирате, че с неговите симптоми, които са от няколко часа, няма как да е пневмония. Такова заболяване не се развива в рамките на един ден.”
И така, тръгнахме си, след няколко дни отидохме на контролен преглед и всичко беше наред. Това е просто един малък пример. Можехме да послушаме и първата докторка, можеше и нейното лечение да помогне, без да навреди.
Познавам родители, които с лекота боравят с медицинската терминология, решават сами дали да поставят определени ваксини на децата си и т.н. Аз лично не се чувствам никак подготвена по темата, а и не мисля че трябва да бъда. Не бих могла да нося отговорността как да лекувам детето си, да му предписвам лекарства и да смятам, че тези неща се научават по форумите от другите майки. Затова има лекари, нали?!
Остава ни изборът да си намерим личен лекар, на който да имаме пълно доверие, и да го слушаме за всичко. Или... не знам, може би всички да следваме медицина?
И преди съм се питала дали има медици, дипломирали се например със „Среден 3”, и дали те имат право да практикуват.
Сега искам да разкажа един конкретен случай, без да влизам в подробности или да си правя генерални изводи. Просто един пример. По празниците синът ми ни стресна с много висока температура, която не спадна с лекарствата, които имаме у дома за такива случаи. Беше отпаднал, с кашлица и отказваше да се храни. След няколко часа потърсихме спешна помощ. Заведохме го на лекар в спешен център във Варна, където след поглеждане на гърлото и няколко слушания със слушалка, докторката му постави диагноза „спастичен бронхит”, като изкоментира че дробовете са „в тотален спазъм”. Започна да ни разпитва за минали заболявания, алергии и предложи лечение с инжекции гентамицин. Точната дума наистина е „предложи”, защото не изглеждаше никак уверена. Може би моето и на мъжа ми недоверие и шокирани изражения да са спомогнали, но в крайна сметка ни препоръча и преглед при още един лекар за второ мнение. На моя въпрос: „А вие какво ще ни посъветвате?”, тя отговори: „Ами не знам вие си решавате. Според мен е за инжекции.”
То че ние като родители имаме последната дума дали ще се съобразим с лечението, съм съгласна, но след като сме отишли на лекар очаквам някакво компетентно и аргументирано мнение. Какво значи това „според мен”, то да не е прогноза за времето, все пак става въпрос за здравето на едно дете. С мъжа ми като удавници за сламка се хванахме за второто мнение, взехме си направлението и избягахме оттам.
Следващият преглед показа сериозно възпаление на гърлото, което се нуждаеше от лечение с антибиотици, и чисти дробове, без съмнения за бронхити, пневмонии и тем подобни. Тъй като аз, стресната от предишната диагноза, попитах дали не е добре да направим снимка, лекарката спокойно ми обясни: „Нали разбирате, че с неговите симптоми, които са от няколко часа, няма как да е пневмония. Такова заболяване не се развива в рамките на един ден.”
И така, тръгнахме си, след няколко дни отидохме на контролен преглед и всичко беше наред. Това е просто един малък пример. Можехме да послушаме и първата докторка, можеше и нейното лечение да помогне, без да навреди.
Познавам родители, които с лекота боравят с медицинската терминология, решават сами дали да поставят определени ваксини на децата си и т.н. Аз лично не се чувствам никак подготвена по темата, а и не мисля че трябва да бъда. Не бих могла да нося отговорността как да лекувам детето си, да му предписвам лекарства и да смятам, че тези неща се научават по форумите от другите майки. Затова има лекари, нали?!
Остава ни изборът да си намерим личен лекар, на който да имаме пълно доверие, и да го слушаме за всичко. Или... не знам, може би всички да следваме медицина?
януари 05, 2011
Stairway to heaven
Малко носталгия по лятото...стълба към рая или за... никъде. Но кой ли знае, така и не проверих крие ли се нещо зад смокиновите листа. Някои неща е по-добре да останат неразкрити.
А това изображение е от любимия Созопол.
януари 01, 2011
Новогодишно
Колкото и да обичам коледните празници, понякога е голямо облекчение, че свършват. С цялото това пазаруване и ядене. Е, не отричам, че ми е малко мъчно, когато развалям украсата и вече нямам извинение да ходя по пижама до 11 ч. и да пия вино на обяд.
Тази година, за да избегна следпразничната депресия, реших да не се задълбочавам много в равносметката за изминалата година, а да насоча поглед напред, в бъдещето, в пожеланията за новата година и по-точно в ... баницата с късметите! Има нещо много вълнуващо в този ритуал и всеки път затаявам дъх, избирайки парчето си и трескаво четейки късметчето. По принцип не съм суеверна, но има няколко неща, в които съм дълбоко убедена, като това че трябва да си изядеш баницата, за да се сбъдне пожеланието, както и в това, че късметчето трябва да се съхранява през цялата година и в никакъв случай да не се изхвърля, за да не би да те подмине.
Ето и всичко, което ми се падна от баницата (многото баници) тази година. Дано да се сбъдне!
ПАРАТА! - на Бъдни вечер у дома. Жалко, че не играя на лотария и не очаквам да наследя голяма сума, така че или трябда да се надявам на годишен бонус или просто да си изработя късмета сама.
Щастието - на гости на една приятелка. Супер, любимият ми късмет. Все пак това е крайната цел на всичко, нали?
"Забравил всякакъв комплекс, ше мислиш ти само за секс" - на работа. Неуместно, на работа имам предвид, иначе ме зарадва, има си хас да е друго!
"Ветропоказателят" си мисли, че показва на вятъра на къде да духа... Бъди "вятър"! - сервираха ми го с кафето в мола. Много дълбокомислено. Кой ли го е казал?
"А това е изненада, сам ще откриеш какво ти се пада" - мое лично творение в новогодишната баница. А и баницата се получи, което е най-важното.
"Ще си намериш ново хоби" - отново в празничната нощ (добре де, изядох две парчета). Всъщност нямам нужда от ново хоби, а просто от повече време за книги, писане и спорт.
"Силна воля и късмет ще те водят все напред" - при роднините. Хубав късмет. Пожелавам го на всички.
А на теб какво ти се падна от баницата?
Абонамент за:
Публикации (Atom)