Последно сбогом

За колко неща в живота си можем със сигурност да кажем, че са за последно. Често се заричаме, че правим или казваме нещо за последен път, но колко пъти го спазваме в действителност. Всъщност всеки миг е последен. Всеки ден от живота ни е последен и неповторим. Всеки живот трябва да се изживее като за последно. Както прави Ранди Пауш и както ни учи в последната си лекция.
Преди повече от година прочетох рецензия за книгата "Последната лекция" в списание "Капитал лайт". Заинтригува ме, купих книгата и я зачетох. Оказа се, че най-важното ми бе убягнало. Бях се настроила да чета роман, а пред мен беше истинската историята на един човек - преподавател, мечтател, съпруг и баща, който умира от рак. И веднага искам да добавя, че това е едно от най-позитивните, вдъхновяващи, жизнеутвърждаващи четива, написани някога. Звучи парадоксално. Препоръчвала съм и съм давала книгата на много приятели (дори в момента не помня къде точно се подвизава) в тежки за тях моменти. Първо, като чуят за какво става въпрос, се дърпат, но аз настоявам.
Истината е, че самата книга, ако не беше по истински случай едва ли би притежавала същата сила. Поне за мен. Стилът е малко телеграфен, езикът - обикновен. Илюстрирана е със снимки на автора и семейството му. Четем дневника от последните месеци живот на един умиращ. Силното за мен беше посланието, каквото аз го усетих, духът на Ранди, споменът за един щастлив и пълноценно изживян живот. Има разбира се и тъга, и сълзи, и негодувание за това колко несправедлив е животът, но финалът определено е положителен.
За мен "Последната лекция" винаги ще бъде добър пример за родителство. Четейки я си мислех: Такъв родител искам да бъда, така искам да възпитавам децата си.
Истината е, че ние всички ще умрем един ден, а през повечето време живеем, сякаш не го знаем, сякаш някога ще имаме втори шанс.
По-долу е официалният сайт на книгата, както и видео на самата лекция, изнесена от Ранди Пауш. И за нея се оказах неподготвена, когато я гледах за пръв път, въпреки че вече бях прочела книгата. Да гледаш и слушаш Ранди на живо е преживяване, което си заслужава времето от 1 час и 20 минути от живота на всеки.

http://www.thelastlecture.com
http://www.youtube.com/watch?v=ji5_MqicxSo

Back to school

Дойде време за връщането на училище или както е в случая за нас по-старичките - на работа. След безметежните летни дни не е лесно, но е наложително и в края на краищата неизбежно. Аз лично винаги съм поддържала тезата, че ако не работехме, нямаше пълноценно да оценяваме почивките и отпуските си. Хубавите неща затова са хубави, защото имат край. Представяте ли си вечно да сте във ваканция, да се излежавате и мотаете безгрижно, да не чувате звънене на телефони, да не четете мейли и шефът да не ви тормози. Каква досада би било!
Време е да се върнем към работната рутина и служебните навици и задължения. Това ме подсеща и искам да споделя моите нека ги наречем Office basics, или всички онези дребни наглед неща, които съм научила в работата, или някой друг ми е показал, и определено правят живота ми в офиса по-поносим. Тези малки правила дотолкова са се превърнали в част от служебното ми Аз, та не се замислям как ги повтарям и изпълнявам като ритуал всеки ден.
Ще започна със ставането от леглото сутрин. Ставам рано, много рано според някои, а според други съм направо луда. Истината е, че ми е необходим поне час и половина от ставането до излизането от вкъщи. Какво правя през цялото това време ли? Пия кафе задължително - бавно и спокойно. Къпя се, което води след себе си множество други процедури като мазане с кремове, сушене на косата, гримиране. Гладя си дрехите - за съжаление така и не се научих да си ги приготвям от вечерта или поне да решавам какво да облека. Последното често се превръща в проблем, когато стрелките на часовника неумолимо напредват, а аз стоя необлечена пред гардероба с вечната дилема "Нямам какво да облека!". Сигурна съм все пак, че ранното ставаме ми е спасило много нервни клетки.
1. Първото нещо, което правя още с влизането в офиса, е да преместя прозорчето на календара на днешната дата. След това отварям прозореца, за да проветря и да влезе чист въздух. (Или поне правех така, докато не смених работата и сега не ми се налага да работя в сумрачно, малко помещение под земята, разбирайте и без прозорци. Който също е в това положение, толкова по-зле за него). След това си пускам компютъра, проверявам служебната поща и гледам дали няма нещо спешно за вършене. Пиенето на кафе и приказката с колегите може да почака.
2. Винаги държа тефтер/бележник/нещо за писане пред себе си, като всеки ден вписвам актуалната дата. И наистина записвам всичко, което имам да върша. Записвам си и когато говоря с някого по телефона. Така ми е по-лесно и ако се наложи да търся някаква информация назад. Убеждавала съм се многократно в полезността на бележника, когато например видя вътре задача, за която тотално съм забравила. Да, ползвам и напомнянията на служебната поща и лепящи листчета на монитора, но истината е, че без тефтера съм загубена.
3. Старая се винаги да поддържам бюрото си максимално подредено и разчистено от документи. Не вярвам в творческия хаос, както го наричат други и твърдят, че не могат иначе. Никой, ама абсолютно никой не може да ме убеди, че знае какво точно е заринато под камарата документи на бюрото му. И не, така човек не изглежда по-важен и зает, а просто неорганизиран и неспособен да се справи със задълженията си. Разбирам, че тук нещата много зависят от типа работа. Гледам винаги да следвам принципа веднага да решавам какво да правя с даден документ - изхвърлям го, архивирам го или го оставям пред себе си, ако още ще го ползвам. Не винаги е възможно в работната лудница, но гледам в края на всеки ден да разчистя бюрото си. Така и следващият ден започва по-леко, без усещането, че си затрупан с работа.
4. Златното правило - винаги свършвам гадните неща първо. Човек има склонност да отлага във времето нещата,които са му неприятни, трудни или просто досадни. На английски има един прекрасен термин за това PROCRASTINATE, което означава именно да отлагаш нещо извън всякакви срокове, до момента след последния момент. Е, искам да ви кажа: Don't do it! Отмятайки въпросните задачки в началото на деня, определено ще даде положителна посока и тласък на останалата ви работа.
5. Имейлът - необходимото зло. Обичам служебната поща - честно. Спомням си времето, когато фирмите комуникираха чрез факсове, телекси и други подобни съоръжения и то въобще не ми липсва. Само няколко насоки - винаги първо набирам текста на мейла, прилагам документите, ако има такива, и чак тогава слагам адресатите и натискам send. Необходими ли са пояснения? Едва ли, случвало се е и ще се случва и на най-добрите. Друго, което се старая да спазвам е да не пиша на латиница (освен, когато пиша на английски, разбира се :)). Не съм смятала колко време ми спестява или губи въпросното, но все си мисля, че и времето на обратната страна е също толкова ценно.
6. Работното време - казах вече за ранното си ставане. Друга причина за него е, че не обичам да закъснявам. Спазвам работното време, почивките и гледам да се обаждам, ако закъснявам, или ми се налага да изляза от офиса. Шефовете имат склонността да забелязват избирателно, т.е. може всеки ден да оставате след работно време и да се трудите неуморно, без това да направи впечатление, но ако пристигате системно с 10 минути по-късно, то винаги се набива на очи.
7. Усмихвам се, когато говоря по телефона. Така гласът звучи по-приветливо - стара и изпробвана истина. Усмивката има магическото свойство на смекчава собствения гняв, както и да действа облагородяващо на отсрещната страна. Малко лицемерие на никого не е навредило, а в офиса то е неизбежно в комуникацията с определени субекти.
8. Внимавайте какво, как и пред кого казвате - винаги. Това за съжаление обикновено се научава по трудния начин, след като човек се опари. Но не всички хора са толкова дискретни, лоялни и заслужаващи доверие, колкото ни се иска, затова - едно наум.

Мисля, че това е достатъчно, като за начало на учебната година, сезона, сесията и т.н. Да се връщаме на работа. А и нали знаете, че всичко е въпрос на гледна точка, работата може да бъде просто времето между две отпуски.

Созопол през септември

Не бях идвала в Созопол от години, но това което видях и усетих, не ме разочарова ни най-малко. Дали защото е краят на лятото, по време на Аполония и от летния театър се чува как някой репетира за вечерния концерт. Или заради неповторимия вкус на рибената чорба на терасата на Арт хотел "При художниците". Не знам. Може би най-вече заради спиращата дъха гледка на разбиващите се в скалите вълни. Винаги ме е влечало повече на юг. Морето тук сякаш е по-синьо, а нощите - по-дълги, топли и изпълнени с обещания.
Има нещо в Созопол, което ме кара да се чувствам особено и да искам да се върна отново. Например едно анонимно любовно обяснение, написано на дървена колона.
Надявам се авторът му да няма нищо против, че го споделям тук. Прекалено красиво е, за да остане само там. А и той все пак вече го е направил достояние на мнозина. Стига думи...

Има и такива дни

Има и такива дни - тежки и изнизващи се бавно, пълни с необяснима тъга по нещо отминало или нещо пропуснато. Не исках в Светът на Вава да става въпрос за тях, но ги има. Аз ги имам. И може би единственият начин да си отидат, е като за тях се напишат няколко реда...
Може би просто, защото краят на лятото вече се усеща, а това винаги ме настройва носталгично. Или защото детето е болно и докато не се оправи напълно, нищо останало не е пълноценно. Или защото слушах една много тъжна и хубава песен отново и отново
И, разбира се най-логичното обяснение, че може би просто наближава един определен момент в месеца за всяка жена и трябва просто да си погледна календарчето и всичко ще си дойде на мястото. Не знам.
Знам точно как да се спася от такива настроения - с активност под всякаква форма. Чистене, спорт, разходка, среща с приятелки. Но сега само стоя и гледам препълнения пепелник, който нямам сили да изхвърля, и повехналите цветя, които имат нужда от поливане, и не помръдвам. Още малко искам да ми е тъжно и после всичко да продължи по старому.
Все пак, казвам си, има нужда и от такива дни, и те трябва да се изживеят с пълна сила, също като хубавите. Иначе как ще направя разликата между едните и другите.

За лошото време и вдъхновението

При мен двете неща съжителстват в много тясна връзка. Като гледам последната публикация в блога си, датирана от май, само още веднъж го потвърждава. Ето заваля малко дъжд и веднага се настроих творчески и изведнъж ми се иска да излея всички отлежаващи в главата ми и отлагани за есента идеи. Другото е, че телевизията се скапа, а тя обикновено изяжда, за мое голямо съжаление съществена част от свободното ми време, с което изобщо не се гордея. Да си призная, се чувствам и изкушена да пробвам чисто новия си лаптоп (червен, държа да подчертая) :))
Лятото и писането никога не са ми се вързвали. Добре че не ми се налага така да си изкарвам прехраната и че живея в климатичен пояс, където все още има четири сезона. Просто когато времето е топло и слънчево, се чувствам почти длъжна да съм навън и да правя нещо. Затова понякога захлаждането и дъждовното време ми идват добре - какво облекчение да имаш извинение да си останеш у дома!
Затова сега ще бързам преди времето да е просветнало и да се втурна навън като за последно (то сякаш пък има нещо много интересно там) да посъбера малко вдъхновение и материал за меланхоличните дни, когато студът трайно се установи, запалим печките, или в нашия случай - пуснем климатиците, и всички започнем отново да пишем.
За тези, които не са спирали - браво, чудя се откъде черпят вдъхновение. Моето явно се стопява от слънчевите лъчи.

Животът е...

Кратък.
Многообразен.
А за вас какъв е?
Приключи анкетата "Какъв е животът за вас", която бе публикувана в блога "Светът на Вава". Благодаря на всички, които дадоха гласа си.
Резултатите:
С 46% най-популярният отговор е "Какъвто си го направиш". Да си призная, това беше и моят отговор, както и мое дълбоко убеждение. Но вместо да се радвам, като човек доказал правотата си, всъщност малко се изненадвам. Ако е така и толкова много от нас го мислят, защо не спираме да се оплакваме и мрънкаме от живота, изнасяйки отговорността и контрола на събитията далече от нас. Защото е по-лесно. Това е моето обяснение. Имам и други хипотези - народопсихология, страх от поемане на отговорност, липса на инициативност. Позицията на жертвата и примирението с нея е много удобно състояние на духа, извиняващо всяко бездействие. Всичко е предначертано, няма смисъл да се опитваме да го променим. Съдба. И аз съм се поставяла в това положение и после мислено съм се самобичувала, че сама си го причинявам. Животът е какъвто си го направиш.
Почти равномерно гласовете са разпределени, по 24 % и 18 %, за отговорите "Животът е прекрасен" и "Труден, но това му е хубавото". Много се радвам на такива оптимисти, като го казвам в най-положителния смисъл, без ирония. Ще ми се и аз да го кажа, и още повече да го мисля, без онова "въпреки", които ми се ще да добавя след "прекрасен". Работя в тази посока.
Има и един черногледец, за когото "Животът е гаден и после умираш". Повярвай, на всички ни се е случвало да го мислим.
И един, който не се е замислял по въпроса, а просто си живее живота. Това не го вярвам, най-малкото не би отговорил на анкетата, или това е един наистина много щастлив човек. Всъщност този отговор беше сложен само на шега.

Благодаря отново на всички участвали. И както казваше един мой бивш шеф, учейки се да говори български: "Това е дзивотът".

Особеностите на българското национално шофиране

Шофирането е от онези житейски умения, за които вечно се водят спорове дали са дадени по рождение или се придобиват с практиката. Истината, както обикновено е някъде по средата. Има шофьори, които и след 20 години стаж и под смъртна заплаха, не могат да паркират успоредно. Има и други, които сядат зад волана на което и да е превозно средство, и си го карат сякаш цял живот това са правили. Тук по-скоро ще засегна социалния характер на шофирането, или шофирането като начин на взаимодействие с другите хора на пътя.
За онзи представител на силния пол, които в момента доволно потрива ръце и си мисли: „Ей сега ще им натрият носовете на жените шофьорки!” – е, няма да стане. Хайде с ръка на сърцето, си признай, че познаваш достатъчно изключения от правилото „жена ≠ шофьор”.
Описаните по-долу характеристики не разграничават хората по полов признак. Те за съжаление се ширят по родните пътища и всеки от нас волю неволю прихваща по някои. Затова чети, а дали ще се разпознаеш и ще си признаеш, че и ти правиш някои от изброените неща, си е твой проблем. Прави си изводите.

Правото на десния (в случая ляво и дясно не обозначават сексуалната ориентация) отдавна е забравено, даже вече не се преподава по време на шофьорските курсове. Тук важи правилото на по-големият, познато още като Mr. Big или правото на Тузара, разбирай на този, който кара по-голямата или по-скъпата кола. Хубавото на това правило е, че е лесно за запомняне и водачите някак от само себе си го разбират и схващат. Малкото, които го поставят под съмнение и се позовават на други разпоредби, биват обучени и тренирани чрез множество псувни, та дори и наплясквания, докато го проумеят.

Мигачите, предназначени да уведомяват останалите участници в движението за вашите намерения, са свързани посредством сложна електронна система с базите данни на ЕОН, ЧЕЗ и други електро снабдяващи дружества. Затова използването им не се препоръчва, поради набъбващите сметки за ток.

Жените, вече споменати по-горе, не са пълноправни участници в движението, което непрекъснато следва да им се напомня с подвиквания и подканяния да действат по-бързо или да слизат от колата. Подходящи фрази: „Кой ти даде книжка на тебе, ма?!”. По-мъдрите и философски настроени мъже-шофьори ги подминават с пренебрежително поклащане на глава и сумтене „Ха, жена!”.

Пътните знаци, всички до един, влизат в графата препоръчителни и тълкуването им е въпрос на лична интерпретация. Ако се съмняваш, виж точка едно.

Паркирането е това умение, с което българските шофьори се гордеят изключително много. Типични в това отношение са паркирането тип запушване, т.е. едно или няколко други МПС-та не могат да тръгнат без благоволението на въпросния водач (много прилича на играта Тапа), или паркирането пред нечий гараж, който се явява частна собственост, но тя в България не е особено ценена.

Българският национален шофьор е по-способен от колегите си по света, затова му се отдават няколко действия едновременно, например да държи волана с лявата ръка, дясната да е заета с цигара, а телефона да се придържа между рамото и ухото. Тук някои жени могат да възроптаят, че само те са надарени от природата с такава мултифункционалност, но действителността ги опровергава – мъжете се справят не по-зле.

Светофарите се славят с най-висок авторитет и общо взето водачите се съобразяват със сигнализацията им. Разбира се трите цвята си имат своите нюанси. Зеленото се изчаква докато достигне определена зрялост, на особено тъмно зелено, и чак тогава се тръгва. Жълтото, ако клони към оранжево, означава тръгни, но ако е бледо лимоново жълто, се стои на място. Червеното има тенденцията да се задържа изключително дълго и продължително, в следствие на което някои по-нервни водачи не издържат и решават да потеглят. На червено освен това не се спира, ако се кара със скорост над 80 км.ч, което е средната градска скорост, тъй като рязкото спиране може да има сериозни последствия за водача и спътниците му.


NB!!! Българското национално шофиране има силно регионален характер, затова съветвам да се кара с повишено внимание в областите Добрич и Перник. С особено мнение оставам и към водачите на определени МПС-та, а именно VW Golf и Opel Astra. Моля, жителите на споменатите области, както и собствениците на споменатите автомобили, да не го приемат лично и да не се обиждат. Както също беше споменато в началото на статията – от всяко правило си има изключения.

Бисери от CV-та

Едно от най-тежките задължения на хората, занимаващи се с човешки ресурси и в частност с подбор, е четенето на стотици автобиографии и селектирането сред тях на потенциално подходящи кандидати за определена позиция.
Хубавото е, че сред стотиците им автори има такива майстори на перото и краткия разказ, че смехът е неизбежен.
Аз лично не мога да свикна и все още се потрисам, когато човек, обикновено роден след осемдесет и някоя година, пише "s4etovoditel" или "menidgar" в официален документ. Други популярни професии са "инжинер", среща се и като "injener", "Uprawitel" и подобни.
На родния български език нещата са дори още по-плашещи, защото лъсват пропуските в образованието и белите полета в граматиката.
Като стана въпрос за образование, то най-често се изписва "образувание", същото не рядко е "више".
Сред фаворитите ми в семейното положение са: "семеен без брак", каквото и да означава това, и "напусната с 2 деца".
Мотивационното писмо се подвизава като "мотивиращо" писмо, но единствената мотивация, която получавам от него е да загубя желание за живот.
Скоро прочетох следната дълбокомислена реплика в едно "Защото всяко значение има голямо значение". Седях, гледах и не проумявах.
След такова изречение може само да се мълчи.
Пазя си такива бисери за особено тежките моменти в работата, когато имаме нужда от спешно разведряване на обстановката. Въпреки че е някак отчайващо и тъжно, след няколко такива CV-та просто няма как да не се засмееш.

Бебешки дневник

Четвърти месец
Смехории и бърборисване

Този месец беше много натоварен за нашето дете. Много неща му се случиха за пръв път. Едно от тях беше спането за две вечери извън вкъщи. Няма да влизам в подробности за приготвянето на багажа, когато пътуваш с малко дете. Събитието наподобява голямото преселение на народите. Повечето от притесненията ни, за радост, се оказаха неоснователни. Убедихме се, веднъж и завинаги, че въпреки появата на новия член на семейството, това не означава да престанем да правим нещата, които харесваме. Пътуването е едно от тях. Сега, ако трябва да тръгнем нанякъде, мога да стегна багажа на цялото семейство за отрицателно време. Редно е да направя малката уговорка, че вече много по-внимателно избираме местата, където ще почиваме и проучваме условията там. Но от позицията на изминалото време мога да кажа, че няма нищо по-лесно от пътуването с малко дете, значително по-трудно става, когато проходи.
Този месец може да мине и под надслова "Големите географски открития". Първа беше дясната ръка. След като откри нейното съществуване, бебето обстойно я проучваше и изследваше съсредоточено. Последвах останалите крайници. Интересът не се изчерпваше единствено с оглеждане и опипване, разбира се, имаше и опитване на вкус. На моменти съм си мислела, че детето ми има склонност към самоизяждане.
Започна да проявява и някакъв интерес към играчките, като някои ги мислеше за живи и дълго си общуваше с тях. Вече можеше да държи и дрънкалките.
Нямаше как да не забележим прогресивното оплешивяване на нашето дете, косичката му беше просто навсякъде - по дрешките, в количката, по чаршафите.
Каквото докопа го тикаше в устата си, което ме докарваше до ужас. Разбрах, че мокрите кърпички са най-добрият приятел на майката, след памперсите, и до днес благославям човека, който ги е измислил. Още повече се потрисах как майки на вече попораснали дечица свободно им разрешават да взимат играчките си от земята и да се ровят в градинките. Само след няколко месеца и аз нямах нищо против моето дете да го прави, стига да имам малко мира.
Дразнех се само, когато се е налагало да правя забележки на големи хора, да не пипат и целуват ръчичките на бебето, тъй като постоянно ги лапа, но така и не се преборих. Много хора го приемат като обида за личната им хигиена, но това е една друга тема.
Този месец затвърдихме и любовта си към банята - практикувахме свободен стил всяка вечер в коритото.
Нов номер, който намирахме за очарователен, беше, че когато му се доспи, започваше да си търка лицето в креватчето.

Ще пуша, няма да пуша

Пак пуша.
По принцип не бих ви занимавала с тези си терзания, ако само преди около месец не бях се похвалила как съм отказала цигарите. Това беше едно от постиженията ми за 2009г., за което получих много поздравления и подкрепа. Затова сега се чувствам длъжна да бъда честна и да си призная.
Ако все пак съм успяла да повлияя положително на някого да откаже цигарите, ще се радвам. Като си помисля, че дори гостувах в местна телевизия, като част от кампанията... Срааам!
И не, не започнах отново, защото не се класирах в конкурса за разказ от бивш пушач, това никога не е бил основният стимул.
Просто има моменти, когато трябва да се пуши. Наложително е. Никой непушач не би ме разбрал. Всеки пушач, бивш или настоящ, сигурна съм, знае за какво става въпрос.
Това е положението към днешна дата, да не драматизирам излишно нещата.
И тъй като всяко нещо си има причина и обяснение, да споделя моето. Нека това не звучи като оправдание за слабостта ми или молба за извинение, просто нещата са взаимно свързани.
Имам нова работа.
Пушенето има много общо с това. Както и оставането на "Светът на Вава" на заден план. Надявам се скоро да настъпи промяна в поне едно от тези обстоятелства, да намеря баланса и новото начало да внесе промяна, без завръщането на старите пороци.
Хайде, приемам поздравления, това със сигурност ще е едно от събитията в моя живот за 2010г.

Ти си запалянко, ако...

Вдъхновена от прекрасната поредица на списание MAXIM (да, чета и такива списания, заради страхотните изпълнени с чувство за хумор статии в тях), съдържаща:
Ти си българин, ако...
Ти си форумец, ако...
Ти си тийнейджър, ако...
може да има и други, но тези лично съм чела,
написах следното:

Ти си запалянко, ако...

Мотото на живота ти е „И да паднем, и да бием – пак ще се напием”.

Вярваш, че ако гледаш мача облечен с клубната фланелка и с увит шал около врата, това реално покачва шансовете на „твоите” за победа.

Настроението ти зависи от представянето на любимия ти отбор на поредното първенство.

Когато твоят отбор пада, мачът винаги е продаден, а съдията подкупен. Когато печели – това се дължи само и единствено на блестящите качества на играчите.

Викаш като варварин по стадионите и пееш химна на отбора, ако има такъв, с насълзени очи.

Суеверен си.

Мразиш напълно непознати хора, които са фенове на други отбори.

Играеш Еврофутбол и всеки път голямата печалба ти се изплъзва за еей толкова малко.

Мислиш, че когато вашата агитка се сбие с противниковата, е въпрос на чест, отстояване на човешките права и голяма крачка за народа и човечеството като цяло.

Забравяш, че за играчите мачът е просто работа, а спортът като цяло е начин за печелене на пари.

Твоят отбор или поне някой от играчите му има изключителна, драматична, достойна за възхищение история.

Гледането на мач без поглъщането на голямо количество спиртни напитки е немислимо.

Когато имаш избор между гледане на мач в компанията на потни, пияни индивиди от мъжки пол и няколко часов секс маратон с гаджето, се замисляш?!...

Харесваш рекламата на Каменица „Да спасим мъжа”.

Надяваш се, че както футболистите са обградени с красиви жени, това се прехвърля автоматично и върху феновете им.

Всъщност не искаш „вечното дерби” да приключи, защото това в голяма степен ще обезсмисли живота ти.

След победа се прибираш пиян, горд като завоевател и достоен наследник на Юлий Цезар, и оправяш жената.

След загуба се прибираш пиян, с подвита опашка, и решаваш да се докажеш като мъж пред жената.

Европейски бивш пушач на 2009 г.

Миналата година участвах в конкурс с гореупоменатото претенциозно заглавие. Става въпрос за една инициатива на Министерството на здравеопазването за ограничаване на тютюнопушенето. Участието изискваше попълване на формуляр, изпращане на актуална снимка, както и кратък разказ как сте отказали цигарите. А, разбира се, основното изискване е да сте отказали цигарите. Мен лично ме привлече идеята за разказа. Е, хайде да не си кривя душата, и възможността за печелене на награда и пътуване в чужбина. Написах си историята, попълних надлежно и изпратих документите. Поканиха ме и в сутрешния блок на местна телевизия като допълнително популяризиране на кампанията.

Днес разбрах, че не печеля нищо, дори поощрителна награда, но все пак бих искала да споделя с вас, читателите на Светът на Вава, моята история на спиране на цигарите. Дано е вдъхновяваща и мотивираща поне за един.

Наградените разкази можете да прочетете тук. На участничката, която ще представлява България на международния конкурс, пожелавам от сърце успех.

Моите отговори във формуляра:

1. Защо пушихте?
Едва ли мога да дам отговор на този въпрос, който да звучи смислено на моята възраст. Все едно да питате някого „Защо на света има цигари?”. Най-вече защото ми харесваше, защото пушенето, като ритуал, като навик, става част от личността ти и ти носи удоволствие.
2. Кога спряхте тютюнопушенето? Опитите Ви за отказване бяха ли повече от един?
Спрях цигарите в началото на 2009 година. Преди това съм ги отказвала още два пъти. Винаги «успешно» от първия опит, т. е. днес решавам, че повече няма да пуша, без да ме интересува кой ден от седмицата е, имам ли в себе си цигари или не. Казвам край и съм дотам. Месеци наред носих полу-празната кутия цигари в себе си без да се изкуша. Сега даже не броя вече дните и седмиците без пушене.
3. Защо спряхте да пушите?
Това е малко като втория въпрос. Ами просто си зададох въпроса „Защо изобщо пуша?” и не намерих задоволителен отговор. Просто имаше повече „против”, отколкото „за”. А и защото вече имах опит като бивш пушач и сравнението беше в полза на живота без цигари.
4. Какви методи използвахте, за да си помогнете да откажете тютюнопушенето?
(например, консултиране / никотинозаместваща терапия / силата на волята / Tabex / Zyban / Champix / Националната телефонна линия за отказ)
Единствено т.нар. сила на волята.
5. Ако сте използвали никотинозаместваща терапия, кой тип използвахте? (например, лепенки / инхалатори / дъвка / таблетки / спрей за носа)
Не съм използвала нищо от гореизброените.
6. Мислите ли, че животът Ви се промени, след като спряхте да пушите? Как?
Промени се моето усещане за себе си, но не мога да говоря за коренна промяна в живота. Това е едно от постиженията, с които винаги ще се гордея. Въпреки че не мога да се гордея с това, че изобщо някога съм пушила. Харесвам се повече като непушач. Мисля, че това ме отличава от останалите и ме прави по-добър човек.
7. В не повече от 200 думи ни разкажете защо смятате, че Вие заслужавате да спечелите наградата „Европейският бивш пушач на 2009 година”?
(моля, използвайте допълнителни листи, ако е необходимо)
Това е любимият въпрос на кандидатите по време на интервю за работа, за който задължително се подготвят и изброяват общоприети позитивни качества в професионално отношение. В случая не знам с кого се състезавам.Всеки бивш пушач получава награда, която е неговото лично удовлетворение и по-добро здраве. Аз просто умея да разкажа историята си, която мисля че е вдъхновяваща, позитивна като послание и може да послужи като пример на други. Но истината е, че докато човек сам не съзрее до идеята, че иска да откаже цигарите, едва ли има доводи, които да го убедят. Радвам се, че го направих, не защото се разболях или поради някакъв друг външен натиск, а защото аз самата исках.

Моят разказ

Пушене в минало време

От всички пушачи, които познавам, няма нито един, на когото да му се е усладила първата в живота цигара. И това би могло да е краят на настоящата история.
Тук винаги се намира някой да изтъкне, че и със секса нещата стоят по същия начин – рядко ти харесва от първия път, но продължаваш да опитваш. Само дето сексът (практикуван безопасно по взаимно съгласие между пълнолетни индивиди) обикновено няма сериозни последствия за здравето, което не може да се твърди за пушенето. Точка по въпроса.
Преди време с няколко приятелки, пушачки, разнищвахме за пореден път любимата тема „За и против пушенето”, и за пореден път се сблъскахме с този парадокс. Защо изобщо има пушачи? Възможно ли е здравомислещи, възрастни хора да си причиняват умишлено нещо доказано вредно. Очевидно – да. Познавам, т.е. познавах пушач, за съжаление той вече не е между живите, който почина от рак на белите дробове, но до последно с цигара в уста, се опитваше да убеди себе си, че не се е разболял от тютюнопушене, тъй като дядо му, който е пушил по две кутии на ден, е доживял до деветдесет години. Е, въпросният дядо явно не е изключение, защото почти всеки пушач има по един такъв роднина, или приятел, или приятел на приятел. Явно тези, които наистина се разболяват или умират вследствие на употребата на никотинови изделия, нямат приятели или роднини да разказват историите им.
Иначе личната ми пушаческа история не е особено вълнуваща и нямам илюзията, че с нещо се различава от тези на милионите други пушачи. Странно, нали, точно това, което си мислиш, че те отличава от другите, всъщност те уеднаквява с тях. Започнах тайно от родителите си в невръстна възраст, защото беше забранено и вълнуващо, след това продължих, защото беше готино, а и вече бях пълнолетна и беше позволено. За разлика от повечето пушачи, никога не съм искала да откажа цигарите. Дори сега, пишейки това, в мен отново се прокрадва порочната мисъл, че мога отново да пропуша някой ден. Явно хората се раждат пушачи или непушачи, и аз просто съм от първите. В ДНК-то ми е заложено да пуша. А това е най-жалкото извинение и оправдание на света.
Ако трябва сега да си направя равносметка, пушила съм цигари през по-голямата част от съзнателния си живот, което до момента е около половината от целия ми живот. Не ми се смята в цигари, колко е това. В старанието си да избягвам определението „бивш” – бивш приятел, бивше гадже, бивш навик, на въпроса дали пуша, отговарям „Сега не пуша”.
Това състояние на „сега” ми се е случвало вече три пъти, и силно стискам въображаеми палци, като в приказките, третият път да е последен.

Аз вече не пуша – I сезон
Защото мога

На двадесет и няколко години съм. Все още няма забрана за пушене на обществени места. Препълнен пепелник на работното място редом до клавиатурата е обичайна гледка, която не смущава никого, и пушачите са видимо по-голямата част от човечеството.
Един ден в магазина просто нямат от моите цигари. Решавам да изчакам да заредят. Няма и на следващия ден. Колегите започват да ме подкачат, че няма да издържа, предлагат ми от техните цигари и това ме мотивира. На тази възраст все още кипя от пост-тийнейджърско негодувание и голяма доза пасивна агресивност и никой не може да ми казва какво мога или не мога да направя. След като изминават четири дни без да запаля, решавам, че е дошъл моментът да ги откажа. Първите две седмици са най-тежки. Броя дните и се гордея с всеки един, прекаран без тютюнев дим.
Досаждам на пушачите с пропаганда на здравословния начин на живот и повтарям безброй пъти историята си как съм отказала цигарите, защото имам силна воля. Превръщам се в клише, в най-ужасния бивш пушач – този, който получава просветление и държи да го сподели с всички, за да спаси душите на горките огнедишащи.
Този първи сезон на не-пушене продължи две години и мина под мотото „Аз мога”.

Аз вече не пуша – II сезон
Защото трябва

Пропуших бавно, почти неусетно. Днес една цигара с питието, утре – с кафето. Ама нали не е редовно, значи няма нищо страшно, всичко е под контрол. Старите навици се завърнаха много лесно и доброто прекарване отново вървеше ръка за ръка с пушенето. Цигара за почивка след добре свършена работа, цигара докато чакам нещо, за да запълня времето, цигара за успокоение, когато съм под стрес, след вечеря, след секс.
Избягвах умишлено да споменавам периода, в който не съм пушила „Кой, аз ли?!”. Той вече не ми се струваше толкова значим, затова предпочитах да се преструвам, че не го е имало. Стигаше ми наказанието, че всяка цигара ми горчи от неприятното усещане за провал.
След това забременях и пушенето просто отпадна от дневния ред. Спрях да пуша, защото трябваше, със спокойствието и убедеността, че когато родя и спра да кърмя, ще мога да пропуша отново.

Аз вече не пуша – III (последен) сезон
Защото искам

Завиждам на непушачите. Не на тези, които са отказали цигарите, а на истинските, девствени по отношение на цигарите хора. Всички пушачи си приличат. Всеки непушач е различен.
Периодите, в които не пуша стават все по-кратки, за сметка на другите и това ме притеснява, защото ме вкарва в друго клише, това на вечния пушач, който постоянно отказва цигарите – неуспешно.
Случвало се е да държа детето с едната си ръка и да пуша с другата, внимавайки димът да не отива към него, въпреки че ненавиждам гледката на други майки, които го правят. После то порасна и навлезе в периода на любопитството и подражанието. Един ден видях как ме имитира, че пуша. Не бе никак забавно. Стана ми тъжно, че това за него е образът на мама. И това беше достатъчно, за да кажа „Стига”. Направих го за себе си.
Сега вече наистина не пуша. Събуждам се със свежа глава и не се задъхвам на петото стъпало. Не съм зависима и това ме кара да се гордея със себе си, не държа да го споделям с някого и не очаквам поздравления. Чувствам, че владея положението (поне що се отнася до цигарите). Харесвам се повече отпреди. Най-малкото не се притеснявам, че дъхът ми „ухае” на пепелник. Не ме интересуват повишаващите се цени на цигарите, нито тоталната забрана за пушене на обществени места от 2010 г.
И това вече е краят на историята.

За детските рождени дни и други природни бедствия

Сутринта около 09:00 ч. - разбуждам се доволно наспана. Снощи малкият не се е будил, така че се чувствам отпочинала и свежа. Днес моето малко момче има рожден ден! Дивя се как неусетно лети времето! Излежавам се известно време, наслаждавайки се на радостното очакване на празника. Решавам все пак да стана и да направя кафе и закуска.

09:30 - рожденикът още спи. Отивам да го събудя, защото нямам търпение да го нацелувам. А и ако не стане сега, после няма да иска да си легне на обяд и съответно ще бъде кисел, когато дойдат гостите.

10:00 - пием кафе с таткото и обсъждаме организацията на тържеството. Трябва да се купят балони и свещи. Рожденикът междувременно се занимава с новите си играчки, раздадени умишлено в аванс, но бързо му омръзват и ме задърпва да ходим в другата стая.

10:15 - от разпределението на задълженията на мен отново се пада да бавя детето, а таткото отива на пазар.

10:30 - все още по пижама опитвам да хвана малкото човече, за да му измия зъбите. Аз също още не съм си измила зъбите. Междувременно приемам поздравления по телефона.

10:45 - играем с количките, като едновременно успявам да се облека. Оставям сресването за по-късно.

11:00 - оставям малкия да гледа филмчета (празник е все пак), за да мога да изчистя. Чудя се дали не трябваше да поканя приятелки с деца, за да си играят, вместо семейството.

12:00 - таткото още го няма. Звъни, за да ми каже, че не може да намери балони. Радвам се, че съм направила тортата вчера и ми остава само да я украся.

12:45 - храня рожденика със задушени картофи (също от вчера) и бързам да го сложа в леглото, защото гостите ще дойдат след около три часа.

13:30 - малкото същество още не е заспало. Затова пък се налага да му сменя памперса.

14:00 - възнамерявам да направя малко гимнастика, да взема душ и да подредя масата. Най-накрая ще направя украсата на тортата, за да са свежи плодовете.

14:30 - още не спи. Сядам в стаята при него, за да се успокои, и чета книга.

15:30 - още отваря и затваря очи и не смея да изляза, за да не го разсъня. Прочитам половината книга и се притеснявам, че нямам време да си измия косата.

15:40 - не издържам и влизам да се къпя, ако ще да спи.

16:00 - добре, че гостите закъсняват. Ще успея да подредя масата и просто ще ги посрещна с кърпа на главата. Междувременно отговарям на пропуснатите обаждания по телефона.

16:15 - няма за кога да се спи. Пращам таткото да го облича, докато декорирам произведението си с доста по-проста от първоначално замислената украса.

16:25 - идват първите гости. Правя кафе и питам кой какво ще пие.

16:35 - идват още гости. Аз си сипвам едно питие.

16:40 - идват последните гости и мога да поднеса тортата. Рожденика се пресяга и разваля украсата, като същевременно си размазва крем по дрехите. Духва свещичката успешно два пъти.

17:00 - голямото ми момче не хареса тортата, затова пък яде бисквита и рони трохи из цялата стая. Май не трябваше да чистя сутринта. Благодаря се, че няма и други деца на неговата възраст.

17:30 - от уредбата се носят детски песнички, всички музикални играчки работят, а ние възрастните се опитваме да ги надвикаме и да водим разговор. Забелязвам, че чашите на някои от гостите са празни, но не се впечатлявам особено. Ако искат нещо, ще се обадят.

17:45 - рожденикът поиска да гледа филмче и напълно пренебрегна гостите.

18:00 - първата "сцена" с тръшкане и опит за налагане, с която изпращаме първите гости.

18:15 - изпращаме останалите гости и разчистваме погрома у дома.

18:30 - пускам филмчето и си наливам второ питие. Не си представях този ден така. Напомням си, че не става въпрос за мен.

19:00 - рожденикът вечеря, бива измит и преоблечен в пижама.

20:00 - радвам се, че този ден свърши.

През нощта - не спим особено много. Рожденикът е превъзбуден, нервен, буди се често и плаче.

Онова чекмедже

Сигурна съм, че във всеки офис има поне едно чекмедже, чието съдържание може да бъде определено като лично. Нормално, все пак поне 8 часа дневно прекарваме там. Това чекмедже крие нещата, които не бихме изложили на показ по бюрата си, но имаме нужда от присъствието им. За жените това чекмедже (ако е само едно) е нещо като статичен еквивалент на дамската чанта. Всички, вярвам, знаят какво се говори за това женско пособие. Почти толкова силно съм убедена, че няма жена, която на 100 % да познава съдържанието на чантата си. Тези дни реших да се разровя из моето офис чекмедже, последното отгоре-надолу от лявата ми страна, и ето какво е неговото съкровено съдържание, класифицирано и инвентаризирано надлежно в следните няколко категории артикули:

Първа помощ

В тази категория влизат на първо място всички женски принадлежности. Практиката е доказала, че никога не може да се презапасиш с тях. Тук слагам и болкоуспокояващите за главоболие и стомах, както и таблетките за смучене (в един период държах и сироп с мента, глог и валериан за критични моменти, но явно съм го изпила и не съм подновила наличността, т.е. не е от първа необходимост). Мокрите кърпички са просто задължителни, а мултифункционалността им пословична. Освен за бърсане на ръце, могат да се използват за почистване на работното пространство от микроби, за освежаване на лицето, както и за бързо предпране на случайно накапани дрехи. Почти всеки ден благодаря безмълвно на човека, изобретил мокрите кърпички.

Полезни

Тук класифицирам вещите, които също са важни, но може би една идея по-малко от предходните. Като например малък комплект за шиене, съдържащ поне една игла, конци и безопасна - откривам два такива, носещи рекламните лога на различни хотели. Скъсаното копче може да се преживее, но ми се е случвало да ми се скъса панталона...отдолу по шева. Имам също гъбичка за почистване на обувките и чорапогащник в телесен цвят. В интерес на истината, откакто го сложих в чекмеджето, не съм късала чорапогащник, което само ме убеждава допълнително, че той има място в офис чекмеджето. Намирам няколко USB-та, но нямам никаква представа какво има на тях.

Разкрасяващи

В това число е кремът ми за ръце, най-малкото което мога да направя за кожата си през деня, предвид честотата на миене и изсушаването, което причинява. Безцветен лак за нокти - не помня да съм се лакирала, но върши прекрасна работа, ако ти се скъса чорапогащника, а нямаш резервен. Друго няма, на работа съм все пак!

Сантиментални

Ех, аз съм си романтична душа. Пазя си картичките надписани от колегите за рождени дни, разни дреболийки, донесени от командировки, такива неща. А, ето го и списъка с местата, които съм проучвала за лятната отпуска. Защо ли го пазя? Хубава отпуска беше...

Разни

За тези артикули няма логично извинение да са в чекмеджето. Ще трябва да се лиша от тях при евентуално следващото разчистване, а именно: CD-та с музика, които не слушам, защото ме разсейват, запалка (Ура, вече не ми трябва!), списъци за пазаруване, хм, забелязали ли сте как винаги остават актуални, независимо колко често пазарувате? Просто има неща, които винаги са ти необходими.

Като "онова" чекмедже в офиса.

Бебешки дневник

Трети месец

История с продължение

Очаквах заветния трети месец като манна небесна. Както обещаваха повечето четива за отглеждане на деца, а и разказите на преминалите по този път, след навършването на месец номер 3 нещата рязко ще се подобрят.

Изненадващо за мен, така и стана. Сякаш през една нощ някой беше подменил нашето сърдито бебе с едно ококорено, засмяно сладурче, което спи нощем и будува спокойно през деня. Бавно започнахме да навлизаме в радостите на това да имаш дете. Разбира се правопропорционално на радостите се увеличават и трудностите, за да има баланс, но това никой не ти го казва. Разбрахме, че колкото и дразнещо да звучи бебешкия плач, толкова няма нищо по-очарователно от неговия смях. Да, през този месец бебето вече се смее с глас и това е най-прекрасният звук за родителските уши.

На този етап нашето дете беше почти два пъти по-голямо от момента на раждането си и ни се струваше, че вече е готово за детска градина. Изобщо темповете му на растеж и развитие изпреварваха многократно нашите способности да ги възприемаме и винаги бяхме една крачка назад. Сега ми се иска да бях правила повече снимки и да си бях водила по-подробни записки, защото уви паметта ми се оказа силно надценена. За щастие избирателната й пропускливост е също много добра, защото след време се оказа, че са останали само хубавите спомени и всичко сякаш е било само цветя и рози.

През този месец се събужда и интереса на детето към играчките - дрънкалки, висящи и пеещи въртележки или както бе в нашия случай, всичко с личице. Любимата играчка - дрънкалка котенце с гумени израстъци за дъвкане. Голямо гукане и аукане падаше с това котенце. Мисля, че го възприемаше като живо.

Накратко за третия месец - глътка въздух за мама и тати. Преоткриване на малките удоволствия като ходене на гости, кратко пътуване с преспиване, сядане на заведение на открито.

HR речник

Служителите никога не напускат компанията, те решават да продължат професионалното си развитие другаде

Компанията не съкращава и не уволнява, тя оптимизира организацията и разходите

Пари е мръсна дума, затова никога не се споменава, вместо това се употребява термина "мотивиране на персонала"

Тиймбилдинг - добре забравения от социализма спортен полуден

Тренинги - същото като обучения, ама не съвсем

Екип - вместо колектив (по-модерно звучи някак)

Мениджър - най-желаната позиция (и образование). Няма значение на какво, може и на себе си. Срещат се различни изписвания: менаджър, менеджър, менажер

Подбор на кадри се е правел едно време, сега се практикува рикрутмънт, а практикуващите се наричат рикрутъри

HR специалиста борави умело с термини като креативен, иновативен и други, но никога не употребява българските еквиваленти като творчески и новаторски

Какво все пак означава HR (човешки ресурси)? Отговорът се получава като приложите следната формула ТРЗ+КК+АО+каквото още се сетите

ТРЗ = труд и работна заплата
КК = кадри и квалификация
АО = административно обслужване
каквото още се сетите = каквото каже шефа

Който търси, намира

Повечето хора, с които съм работила, са в постоянно състояние на търсене на работа, или поне така разправят наляво и надясно по коридорите. Това, че хвърлят по едно око на обявите в http://www.jobs.bg/ не се брои. Те не са доволни от мястото, което заемат и искат да напуснат, но от страх или поради ред други причини, не го правят. Има и такива, които го правят, но те обикновено не говорят за това.

За тези, които наистина си търсят нова работа, призвание, реализация, тази статия ще се опита да разгледа различни възможни начини на търсене. Всеки един би могъл да бъде повече или по-малко ефективен в зависимост от позицията, която се търси.

Преди всичко и най-важно в началото е да се изясни какво точно се търси и да се направи критичен анализ на две неща: "какво мога" и "какво искам". "Не е задължително тези неща да се покриват и за съжаление много често се разминават. На този предварителен етап е съществено да се набележат и очакванията от новата работа като задължения, условия и т.н. Това са наистина ключови моменти в търсенето и донякъде предопределят крайния резултат, а именно да си намерим "хубава работа", такава за която имаме капацитета и уменията и която да ни носи удовлетворение (освен насъщния).

1. Обяви в интернет

Започвам с тях като най-предпочитаният и от работодателите и от търсещите работа канал. Бързо, лесно достъпно, евтино или направо безплатно. Вече има много специализирани сайтове, достатъчно е да напишете "работа" в Гугъл и готово. Обявите са много, както и "талашът", който трябва да се отсее. Забелязват се тип "дежурни" обяви, от едни и същи работодатели, които се повтарят и въртят безспир. Има неграмотно написани и направо невероятни текстове, но нека сега това не ни занимава. Кандидатстването обикновено също е лесно - попълвате си данните директно на сайта или изпращате CV като прикачен файл.

2. Печатни издания

Преди време, който си търсеше работа, четеше вестник "Позвънете". Сега това едва ли е достатъчно. От гледна точка на работодателя публикуването в пресата е доста по-скъп в сравнение с предходния вариант, но търсенето на определени позиции изисква инвестиции от самото начало. Ефективното търсене би включило регионалните издания (и национални, ако сте склонни на преместване), както и специализираните издания в сферата, в която работите. Повечето печатни медии публикуват и своите обяви за работа на страниците си, така че ако си търсите работа като журналист, графичен дизайнер или друго в сферата, си набележете желаните работодатели.

3. Търсене по компании

Става въпрос за следното: някоя компания е привлякла вниманието ви, имате добри отзиви за нея като работодател и не търсите спешно работа. Тогава може да проверите по сайтовете им, повечето големи фирми имат секция "кариери" или нещо подобно, предоставяща възможност за подаване на документи. Дори да няма свободни позиции, със сигурност ще намерите контакти, където можете да изпратите документите си. Вариант е, разбира се и оставяне на документи на място в компанията, като това може да стане в деловодство или, ако е възможно, директно в отдела отговарящ за подбора.

4. Агенции за подбор

Съберете колкото е възможно повече информация от интернет и от познати за различни агенции относно надеждността им. Повечето агенции вече не искат такса, за да ви включат в базата си данни, но и едва ли ще ви търсят работа особено ефективно. Ако решите да ползвате агенция, съветът ми е това да не е единственият метод, който ползвате. Иначе един от плюсовете е, че агенцията може да ви предложи и допълнително консултиране, тестове за професионална ориентация и други, които да са ви полезни в бъдещи търсения или ако не сте напълно наясно къде и как можете да се реализирате, или търсите промяна в кариерата.

5. Кариерни центрове

Създадеди през последните години към университетите, кариерните центрове са много полезни на хората, които тепърва стартират професионалната си реализация. Мога само да съжалявам, че едно време ги е нямало. Освен полезната информация, която предоставят относно подготвяне на документи, явяване на интервюта и други, кариерните центрове служат и като връзка между работодателите и потенциалните служители. Организират форуми, срещи с компании от региона и от съответния бранш, помагат при търсенето на стажове.

6. Социални мрежи, блогове и други подобни

Да, могат да бъдат полезни и в търсенето на работа. Професионално ориентираната мрежа http://www.linkedin.com/ свързва хора от цял свят, работещи в една и съща сфера или със сходни интереси. Принципа на свързване е на базата на завършеното образование и предишни местоработи, т.е. контактите ви са бивши и настоящи съученици и колеги, като мрежата ви се разраства и чрез техните връзки. Можете да дадете или поискате препоръка за работата си от някого, както и да търсите хора по различни критерии. Мрежата поддържа английски, немски, френски и испански езици. Другите социални мрежи, естествено, също могат да послужат в търсенето на работа, зависи как ги ползвате. Могат и да навредят. Най-полезното според мен в този метод е това, че отваряте една вратичка и работата може и сама да ви намери.

7. Хобито като работа

Повечето хора си мислят, че биха били безкрайно щастливи, ако могат да практикуват хобито си и едновременно да им плащат за това. Не съм сигурна дали няма да има обратен ефект, т.е. да намразят хобито си, но ако искате да се преориентирате и харесвате или умеете нещо, за което не е задължително да имате образование или опит, то хобито ви може да стане вашата нова работа. Спорт, търговия, компютърни умения? Сигурна съм, че в нещо ви бива.

8. Препоръки

Можете да помолите близки и приятели да ви препоръчат на техния работодател или на други техни познати. Не е срамно, стига да си имате взаимно доверие и да се познавате достатъчно добре, защото препоръчването е сериозен ангажимент и за двете страни. Дълго време в България този метод бе известен като "шуробаджанащина" и натоварен с много негативизъм. Но истината е, че много работодатели разчитат на препоръката като вид гаранция при подбора. Особено, ако се търсят специалисти от определена област, в която трудно се намират или със специфичен опит.

Търсете, търсете и не спирайте докато не се убедите, че сте направили и постигнали всичко, за което сте мечтали. Успех в търсенето и намирането на работа.

Малки неща - голямо настроение

След многото празнични идеи през декември, последвани от не толкова радостното завръщане в офиса, реших да споделя и няколко делнични идеи. Тези малки неща успяват в голяма степен да ме подкрепят през петте работни дни всяка седмица и да ми дават сили да доживея до петък вечер.

1. Снимките - държа си две на бюрото, като от време на време ги актуализирам. На никого не пречат (стига да не подредите цяла галерия, тогава вече е дразнещо). Първоначално малко се притеснявах да ги сложа поради простата причина, че ревностно пазя личния си живот именно такъв и не харесвам смесването му с професионалния. Сега свикнах с "присъствието" на семейството ми на бюрото. Поглеждайки ги, винаги си припомням кое все пак е важното (помага в особено изнервени и прединфаркни ситуации).

NO IMAGE AVAILABLE (разбирай: сложете си ваши снимки)

2. Цветето - теменужката ми е подарък от сестра ми за един имен ден, ако не ме лъже паметта, преди около 4-5 години. Вкъщи няма достатъчно светлина за нея, за това пък на бюрото ми "си намери мястото", както казват цветарите. Е, не винаги е в цветущо състояние, но се старая да се грижа за нея, доколкото мога. Проблемът е, когато съм в отпуск, все някой трябва да ме замести в отглеждането на офис любимеца.

3. Гледката през прозореца - казват, че за работещите на компютър е задължително на всеки час да зарейват поглед далеч в пространството, за да си отпочинат очите. Само внимавайте някой от ръководството да не ви свари как безгрижно зяпате през прозореца. Едва ли ще го убедите, че просто си отмаряте зрението.

4. Картата - задължителен аксесоар за всеки офис. Не върви да окачите картина, но картата придава стил и интелектуалност... Това на шега. Истината е, че аз лично си попълвам празнините по география и "пътувам" виртуално, докато търкам офис стола. Все пак е и полезно да си избирам дестинации и да мечтая за отпуската, например, а и стои красиво, не мога да отрека.