Повече

Чета последната излязла книга на Джоан Харис "Праскови за кюрето" - продължение на "Бонбонени обувки" и "Шоколад". Вече имам чувството, че познавам Виан и нейния свят на ветрове, аромати и другост. Самата история не е толкова важна, важното е как е разказана. А Джоан разказва ярко, в цветове и усещания.

Един цитат от началните страници:"... но все пак понякога, в ден като този, искам нещо повече. Повече. Ех, тази дума! Тази измамна дума, която изяжда живота, тази недоволница. Капката, от която прелива чашата. Изисква... какво точно?"

Защо винаги трябва да има повече? Още несбъднати желания и други места, на които желаем да сме? Защо няма мира. Това е проблемът с желанията, когато се сбъднат, преставаме да ги искаме. А продължаваме да искаме повече. Постижения, утрешни дни, успехи. Суета и измамност. И все пак това повече ни дърпа напред, кара ни да ставаме сутрин и да продължаваме. Да мечтаем. За нещо друго - различно от тук и сега.

What if?

Някъде прочетох, че търсенето на отговора на този въпрос движи човечеството напред. Великите открития стават, защото някой някъде се е запитал: Какво ще стане, ако...? Много писатели, водейки се от същия въпрос, отпускат въображението си и създават цели светове около това какво би могло да бъде.
Ами ако има и друг възможен живот? Какво ще е следствието от едно или друго наше решение.
Понякога ми се ще да спра да се питам "какво" и "ако" и просто да се доверя повече на себе си.
В крайна сметка човек винаги взима най-правилното и единствено решение за себе си във всяка ситуация. Така сме устроени. Няма ако. Има само сега.

Вчера

Вчера за мен е безгрижие.
Време, когато съм била малка, неопитна и целият живот е предстоял. Вчера за мен е преди малко повече от 15 години. Но все още мога да си го припомня.
Тогава следобедите бяха безкрайни и можех цял ден да слушам музика и да мечтая. Сега рядко има време за това. Музиката е само съпровод на други занимания, а мечтите са планове и организация.
Сигурно след още 15 години, когато днес стане вчера, ще остави в спомените ми също толкова вълшебен привкус. Но, не, всъщност не вярвам, че може някога да е същото. На човек само веднъж му е дадено да започне живота си, но може да го променя безкрайно. Днес, а не утре.

Вечният въпрос

Доскоро си мислех, че най-важният от всички въпроси е "защо?". Защо нещо се случва, каква е причината, каква е поуката. Постоянно исках да знам защо, сякаш отговорът на този въпрос щеше да ми донесе някакво съкровено знание и успокоение, че всичко си има причина и нещата не се случват просто така.
В часовете по журналистика, а и след това в работата ни учеха, че важни са няколко основни въпроса: какво, кога, къде, кой. Не ставаше въпрос защо. Важни са фактите, а не тълкуванията и интерпретациите.
Жените особено често биват обвинявани, че не знаят какво искат. Според мен знаят, повечето от тях. Повечето хора изобщо имат доста добра идея както точно искат. Представят си го, визуализират, мечтаят. Но после идва трудната част. Вечният въпрос. Как? Малката думичка, крачката между желанието и осъществяването. Как да превърнем плановете си в реалност? Обикновено няма кой да ни каже.
Сещам се за онези популярни филмчета от типа "Как са го направили". Не защо и какво са направили.
KAK.
Но те не дават отговори на въпросите, които ме вълнуват: как да постигна мечтите си, как да съм сигурна, че постъпвам правилно, как да направя така, че да ме разбират. Твърде много въпроси.

Няма ли да е иронично, ако все пак се окаже, че има отговори на тези въпроси и аз просто не съм знаела къде да ги потърся? Освен вътре в себе си.

Животът трябва да върви с инструкция за употреба. Но съм сигурна, че дори да имаше нямаше да я прочета.

Un amore grande

Италия!
Пастата, виното, пицата, любовта! И още: пролетният дъжд, шарените чадъри, Пинокио, кафето, стилът на италианките, сладоледът, ухажването на италианците, църковните камбани, шумът, непрестанното говорене, червените покриви, романтиката, носталгията, кроасаните, ризотото, глъчката ...
И още: само в две думи...

Ех, тези италианци!

Преследване на щастието

Преди много години няколко умни мъже са записали в т.нар. Декларация за независимостта, че всички хора имат някои изконни, неотменими права, а именно: живот, свобода и стремеж към щастието. Красиви думи, останали в историята, а до мен лично достигнали чрез филма "Преследване на щастието", който е страхотен, освен това по истински случай, но сега няма да става въпрос за него.
А за Щастието. С главна буква.
Харесва ми превода на "pursuit" като "преследване", по-силно звучи, сякаш става въпрос за нещо неуловимо, трудно постижимо.
Преди много години на кандидатстудентския изпит ми се падна да пиша есе на тема "Щастието". Какво ли не бих дала сега да прочета мислите и разсъжденията си по темата. Явно са били оценени подобаващо, защото ме приеха, но не това е най-важното. Интересно ми е различно ли разсъждавам сега? Променила ли се е представата ми за щастие през годините. Защото щастието не е някакво моментно състояние, не е кратка радост, не е бурна емоция. Щастието е пълнота, завършеност, съвършенство.
През втората или третата година следване, не помня точно, не се сещам и по коя дисциплина точно, но обсъждахме класацията на хора, помолени да градират ценностите си. Ние, млади и самонадеяни, започнахме да изброяваме "пари", "любов" и т.н. Никой не се сети за първото, най-важното, а именно здравето. Веднага след него се нареждаше щастието.
А какво са влагали хората в това понятие - знаят само те. Какво влагам аз или някой друг? И на какво сме способни в името на преследването на собственото щастие.
Според мен на всичко. Всичко, което е оправдано морално, не нарушава закона и не пречи на щастието на другите.
Ето това вече е трудно постижимо. Но си заслужава да се стремиш към него.