Бебешки дневник

Пети месец
Как лети времето...

Някъде по това време съм започнала да водя график на храненията – колко пъти и по колко. Някъде тук се появиха и първите ми сблъсъци с ужасът на всяка майка, кошмарът наречен ЗАХРАНВАНЕ. Но за това по-нататък.
В началото на петия месец живеех все още в блажено неведение какво ще ме сполети, какъв необхватен обем от информация, въпроси, дискусии и спорове може да причини нещо на пръв поглед толкова елементарно като захранването на детето.
По това време бебето е вече безкрайно любопитно, гледа, разглежда и не може да се насити. На разходките не само спи, а иска и да си играе и да го поносваме на ръце. Много ме радва, че винаги се буди с усмивка. Сутрин явно се буди преди мен, защото когато отворя очи го чувам от другата стая как си бърбори нещо. Обикновено го намирам с вирнати крака и с двете ръце в устата. Щом ме види, грейва целият и започва да „пърха“. Ще ми се да мисля, че е от радост да ме види, но подозирам, че повече се вълнува, че ще яде. Лигави се като едно от онези малки, не особено симпатични породи кученца. Има цели два нови номера:
- Когато е доволен, си плези езичето, пуска балончета и вика „Бу-у“.
- Когато се сърди, стиска очите, издува устнички и отново вика „Бу-у“, но явно влага друг смисъл.
Трудно е да се опише и е безумно смешно. Всеки ден се радваме на смеха на нашето дете, вече с глас. А да, има гъдел на крачетата и по телцето, от което се възползваме, за да го караме още да се смее.

Часът на Сръдльото – така наричаме времето от 19:30 нататък. Явно вече преуморен, започва да хленчи и да не иска нищо. И така всеки ден.
Приспивната песничка – сам си я пее, звучи като тихичко скимтене, мъркане, когато му се доспи много.
Жабчо – викаме му така, когато издава силни крякащи звуци. Това е, когато е доволен или заинтригуван от нещо.
Лукчо – ами просро по прическата много прилича на него.

А сега както обещах ще се върна на захранването. Толкова се страхувах от него, че се чудех докога мога да го отложа и дали е възможно да го пропусна изобщо. За щастие притесненията ми се оказаха неоснователни, защото имах късмета да храня непретенциозно и ящно дете. Но докато още не знаех, въпросът „Зеленчуково пюре или оризова каша“ добиваше за мен Хамлетовско значение и тегнеше в ума ми денонощно. Едновременно се наслушах на майки, баби, сестри, педиатри и се начетох на сайтове, блогове и статии по въпроса. Търсех един правилен отговор, а него го нямаше. И сега осъзнавам, че няма как да го има, защото няма две еднакви деца. Има някои основни принципи, които бих спазвала. Постепенно мнението ми по въпроса се оформи и дойде Големият ден, в който с внимателно подбрана и стерилизирана лъжичка, с доволно скъпо миниатюрно бурканче пюре от моркови и въоръжена с огромен лигав, аз дадох първата хапка на моето дете.