Животът е...

Кратък.
Многообразен.
А за вас какъв е?
Приключи анкетата "Какъв е животът за вас", която бе публикувана в блога "Светът на Вава". Благодаря на всички, които дадоха гласа си.
Резултатите:
С 46% най-популярният отговор е "Какъвто си го направиш". Да си призная, това беше и моят отговор, както и мое дълбоко убеждение. Но вместо да се радвам, като човек доказал правотата си, всъщност малко се изненадвам. Ако е така и толкова много от нас го мислят, защо не спираме да се оплакваме и мрънкаме от живота, изнасяйки отговорността и контрола на събитията далече от нас. Защото е по-лесно. Това е моето обяснение. Имам и други хипотези - народопсихология, страх от поемане на отговорност, липса на инициативност. Позицията на жертвата и примирението с нея е много удобно състояние на духа, извиняващо всяко бездействие. Всичко е предначертано, няма смисъл да се опитваме да го променим. Съдба. И аз съм се поставяла в това положение и после мислено съм се самобичувала, че сама си го причинявам. Животът е какъвто си го направиш.
Почти равномерно гласовете са разпределени, по 24 % и 18 %, за отговорите "Животът е прекрасен" и "Труден, но това му е хубавото". Много се радвам на такива оптимисти, като го казвам в най-положителния смисъл, без ирония. Ще ми се и аз да го кажа, и още повече да го мисля, без онова "въпреки", които ми се ще да добавя след "прекрасен". Работя в тази посока.
Има и един черногледец, за когото "Животът е гаден и после умираш". Повярвай, на всички ни се е случвало да го мислим.
И един, който не се е замислял по въпроса, а просто си живее живота. Това не го вярвам, най-малкото не би отговорил на анкетата, или това е един наистина много щастлив човек. Всъщност този отговор беше сложен само на шега.

Благодаря отново на всички участвали. И както казваше един мой бивш шеф, учейки се да говори български: "Това е дзивотът".

Особеностите на българското национално шофиране

Шофирането е от онези житейски умения, за които вечно се водят спорове дали са дадени по рождение или се придобиват с практиката. Истината, както обикновено е някъде по средата. Има шофьори, които и след 20 години стаж и под смъртна заплаха, не могат да паркират успоредно. Има и други, които сядат зад волана на което и да е превозно средство, и си го карат сякаш цял живот това са правили. Тук по-скоро ще засегна социалния характер на шофирането, или шофирането като начин на взаимодействие с другите хора на пътя.
За онзи представител на силния пол, които в момента доволно потрива ръце и си мисли: „Ей сега ще им натрият носовете на жените шофьорки!” – е, няма да стане. Хайде с ръка на сърцето, си признай, че познаваш достатъчно изключения от правилото „жена ≠ шофьор”.
Описаните по-долу характеристики не разграничават хората по полов признак. Те за съжаление се ширят по родните пътища и всеки от нас волю неволю прихваща по някои. Затова чети, а дали ще се разпознаеш и ще си признаеш, че и ти правиш някои от изброените неща, си е твой проблем. Прави си изводите.

Правото на десния (в случая ляво и дясно не обозначават сексуалната ориентация) отдавна е забравено, даже вече не се преподава по време на шофьорските курсове. Тук важи правилото на по-големият, познато още като Mr. Big или правото на Тузара, разбирай на този, който кара по-голямата или по-скъпата кола. Хубавото на това правило е, че е лесно за запомняне и водачите някак от само себе си го разбират и схващат. Малкото, които го поставят под съмнение и се позовават на други разпоредби, биват обучени и тренирани чрез множество псувни, та дори и наплясквания, докато го проумеят.

Мигачите, предназначени да уведомяват останалите участници в движението за вашите намерения, са свързани посредством сложна електронна система с базите данни на ЕОН, ЧЕЗ и други електро снабдяващи дружества. Затова използването им не се препоръчва, поради набъбващите сметки за ток.

Жените, вече споменати по-горе, не са пълноправни участници в движението, което непрекъснато следва да им се напомня с подвиквания и подканяния да действат по-бързо или да слизат от колата. Подходящи фрази: „Кой ти даде книжка на тебе, ма?!”. По-мъдрите и философски настроени мъже-шофьори ги подминават с пренебрежително поклащане на глава и сумтене „Ха, жена!”.

Пътните знаци, всички до един, влизат в графата препоръчителни и тълкуването им е въпрос на лична интерпретация. Ако се съмняваш, виж точка едно.

Паркирането е това умение, с което българските шофьори се гордеят изключително много. Типични в това отношение са паркирането тип запушване, т.е. едно или няколко други МПС-та не могат да тръгнат без благоволението на въпросния водач (много прилича на играта Тапа), или паркирането пред нечий гараж, който се явява частна собственост, но тя в България не е особено ценена.

Българският национален шофьор е по-способен от колегите си по света, затова му се отдават няколко действия едновременно, например да държи волана с лявата ръка, дясната да е заета с цигара, а телефона да се придържа между рамото и ухото. Тук някои жени могат да възроптаят, че само те са надарени от природата с такава мултифункционалност, но действителността ги опровергава – мъжете се справят не по-зле.

Светофарите се славят с най-висок авторитет и общо взето водачите се съобразяват със сигнализацията им. Разбира се трите цвята си имат своите нюанси. Зеленото се изчаква докато достигне определена зрялост, на особено тъмно зелено, и чак тогава се тръгва. Жълтото, ако клони към оранжево, означава тръгни, но ако е бледо лимоново жълто, се стои на място. Червеното има тенденцията да се задържа изключително дълго и продължително, в следствие на което някои по-нервни водачи не издържат и решават да потеглят. На червено освен това не се спира, ако се кара със скорост над 80 км.ч, което е средната градска скорост, тъй като рязкото спиране може да има сериозни последствия за водача и спътниците му.


NB!!! Българското национално шофиране има силно регионален характер, затова съветвам да се кара с повишено внимание в областите Добрич и Перник. С особено мнение оставам и към водачите на определени МПС-та, а именно VW Golf и Opel Astra. Моля, жителите на споменатите области, както и собствениците на споменатите автомобили, да не го приемат лично и да не се обиждат. Както също беше споменато в началото на статията – от всяко правило си има изключения.

Бисери от CV-та

Едно от най-тежките задължения на хората, занимаващи се с човешки ресурси и в частност с подбор, е четенето на стотици автобиографии и селектирането сред тях на потенциално подходящи кандидати за определена позиция.
Хубавото е, че сред стотиците им автори има такива майстори на перото и краткия разказ, че смехът е неизбежен.
Аз лично не мога да свикна и все още се потрисам, когато човек, обикновено роден след осемдесет и някоя година, пише "s4etovoditel" или "menidgar" в официален документ. Други популярни професии са "инжинер", среща се и като "injener", "Uprawitel" и подобни.
На родния български език нещата са дори още по-плашещи, защото лъсват пропуските в образованието и белите полета в граматиката.
Като стана въпрос за образование, то най-често се изписва "образувание", същото не рядко е "више".
Сред фаворитите ми в семейното положение са: "семеен без брак", каквото и да означава това, и "напусната с 2 деца".
Мотивационното писмо се подвизава като "мотивиращо" писмо, но единствената мотивация, която получавам от него е да загубя желание за живот.
Скоро прочетох следната дълбокомислена реплика в едно "Защото всяко значение има голямо значение". Седях, гледах и не проумявах.
След такова изречение може само да се мълчи.
Пазя си такива бисери за особено тежките моменти в работата, когато имаме нужда от спешно разведряване на обстановката. Въпреки че е някак отчайващо и тъжно, след няколко такива CV-та просто няма как да не се засмееш.

Бебешки дневник

Четвърти месец
Смехории и бърборисване

Този месец беше много натоварен за нашето дете. Много неща му се случиха за пръв път. Едно от тях беше спането за две вечери извън вкъщи. Няма да влизам в подробности за приготвянето на багажа, когато пътуваш с малко дете. Събитието наподобява голямото преселение на народите. Повечето от притесненията ни, за радост, се оказаха неоснователни. Убедихме се, веднъж и завинаги, че въпреки появата на новия член на семейството, това не означава да престанем да правим нещата, които харесваме. Пътуването е едно от тях. Сега, ако трябва да тръгнем нанякъде, мога да стегна багажа на цялото семейство за отрицателно време. Редно е да направя малката уговорка, че вече много по-внимателно избираме местата, където ще почиваме и проучваме условията там. Но от позицията на изминалото време мога да кажа, че няма нищо по-лесно от пътуването с малко дете, значително по-трудно става, когато проходи.
Този месец може да мине и под надслова "Големите географски открития". Първа беше дясната ръка. След като откри нейното съществуване, бебето обстойно я проучваше и изследваше съсредоточено. Последвах останалите крайници. Интересът не се изчерпваше единствено с оглеждане и опипване, разбира се, имаше и опитване на вкус. На моменти съм си мислела, че детето ми има склонност към самоизяждане.
Започна да проявява и някакъв интерес към играчките, като някои ги мислеше за живи и дълго си общуваше с тях. Вече можеше да държи и дрънкалките.
Нямаше как да не забележим прогресивното оплешивяване на нашето дете, косичката му беше просто навсякъде - по дрешките, в количката, по чаршафите.
Каквото докопа го тикаше в устата си, което ме докарваше до ужас. Разбрах, че мокрите кърпички са най-добрият приятел на майката, след памперсите, и до днес благославям човека, който ги е измислил. Още повече се потрисах как майки на вече попораснали дечица свободно им разрешават да взимат играчките си от земята и да се ровят в градинките. Само след няколко месеца и аз нямах нищо против моето дете да го прави, стига да имам малко мира.
Дразнех се само, когато се е налагало да правя забележки на големи хора, да не пипат и целуват ръчичките на бебето, тъй като постоянно ги лапа, но така и не се преборих. Много хора го приемат като обида за личната им хигиена, но това е една друга тема.
Този месец затвърдихме и любовта си към банята - практикувахме свободен стил всяка вечер в коритото.
Нов номер, който намирахме за очарователен, беше, че когато му се доспи, започваше да си търка лицето в креватчето.

Ще пуша, няма да пуша

Пак пуша.
По принцип не бих ви занимавала с тези си терзания, ако само преди около месец не бях се похвалила как съм отказала цигарите. Това беше едно от постиженията ми за 2009г., за което получих много поздравления и подкрепа. Затова сега се чувствам длъжна да бъда честна и да си призная.
Ако все пак съм успяла да повлияя положително на някого да откаже цигарите, ще се радвам. Като си помисля, че дори гостувах в местна телевизия, като част от кампанията... Срааам!
И не, не започнах отново, защото не се класирах в конкурса за разказ от бивш пушач, това никога не е бил основният стимул.
Просто има моменти, когато трябва да се пуши. Наложително е. Никой непушач не би ме разбрал. Всеки пушач, бивш или настоящ, сигурна съм, знае за какво става въпрос.
Това е положението към днешна дата, да не драматизирам излишно нещата.
И тъй като всяко нещо си има причина и обяснение, да споделя моето. Нека това не звучи като оправдание за слабостта ми или молба за извинение, просто нещата са взаимно свързани.
Имам нова работа.
Пушенето има много общо с това. Както и оставането на "Светът на Вава" на заден план. Надявам се скоро да настъпи промяна в поне едно от тези обстоятелства, да намеря баланса и новото начало да внесе промяна, без завръщането на старите пороци.
Хайде, приемам поздравления, това със сигурност ще е едно от събитията в моя живот за 2010г.

Ти си запалянко, ако...

Вдъхновена от прекрасната поредица на списание MAXIM (да, чета и такива списания, заради страхотните изпълнени с чувство за хумор статии в тях), съдържаща:
Ти си българин, ако...
Ти си форумец, ако...
Ти си тийнейджър, ако...
може да има и други, но тези лично съм чела,
написах следното:

Ти си запалянко, ако...

Мотото на живота ти е „И да паднем, и да бием – пак ще се напием”.

Вярваш, че ако гледаш мача облечен с клубната фланелка и с увит шал около врата, това реално покачва шансовете на „твоите” за победа.

Настроението ти зависи от представянето на любимия ти отбор на поредното първенство.

Когато твоят отбор пада, мачът винаги е продаден, а съдията подкупен. Когато печели – това се дължи само и единствено на блестящите качества на играчите.

Викаш като варварин по стадионите и пееш химна на отбора, ако има такъв, с насълзени очи.

Суеверен си.

Мразиш напълно непознати хора, които са фенове на други отбори.

Играеш Еврофутбол и всеки път голямата печалба ти се изплъзва за еей толкова малко.

Мислиш, че когато вашата агитка се сбие с противниковата, е въпрос на чест, отстояване на човешките права и голяма крачка за народа и човечеството като цяло.

Забравяш, че за играчите мачът е просто работа, а спортът като цяло е начин за печелене на пари.

Твоят отбор или поне някой от играчите му има изключителна, драматична, достойна за възхищение история.

Гледането на мач без поглъщането на голямо количество спиртни напитки е немислимо.

Когато имаш избор между гледане на мач в компанията на потни, пияни индивиди от мъжки пол и няколко часов секс маратон с гаджето, се замисляш?!...

Харесваш рекламата на Каменица „Да спасим мъжа”.

Надяваш се, че както футболистите са обградени с красиви жени, това се прехвърля автоматично и върху феновете им.

Всъщност не искаш „вечното дерби” да приключи, защото това в голяма степен ще обезсмисли живота ти.

След победа се прибираш пиян, горд като завоевател и достоен наследник на Юлий Цезар, и оправяш жената.

След загуба се прибираш пиян, с подвита опашка, и решаваш да се докажеш като мъж пред жената.

Европейски бивш пушач на 2009 г.

Миналата година участвах в конкурс с гореупоменатото претенциозно заглавие. Става въпрос за една инициатива на Министерството на здравеопазването за ограничаване на тютюнопушенето. Участието изискваше попълване на формуляр, изпращане на актуална снимка, както и кратък разказ как сте отказали цигарите. А, разбира се, основното изискване е да сте отказали цигарите. Мен лично ме привлече идеята за разказа. Е, хайде да не си кривя душата, и възможността за печелене на награда и пътуване в чужбина. Написах си историята, попълних надлежно и изпратих документите. Поканиха ме и в сутрешния блок на местна телевизия като допълнително популяризиране на кампанията.

Днес разбрах, че не печеля нищо, дори поощрителна награда, но все пак бих искала да споделя с вас, читателите на Светът на Вава, моята история на спиране на цигарите. Дано е вдъхновяваща и мотивираща поне за един.

Наградените разкази можете да прочетете тук. На участничката, която ще представлява България на международния конкурс, пожелавам от сърце успех.

Моите отговори във формуляра:

1. Защо пушихте?
Едва ли мога да дам отговор на този въпрос, който да звучи смислено на моята възраст. Все едно да питате някого „Защо на света има цигари?”. Най-вече защото ми харесваше, защото пушенето, като ритуал, като навик, става част от личността ти и ти носи удоволствие.
2. Кога спряхте тютюнопушенето? Опитите Ви за отказване бяха ли повече от един?
Спрях цигарите в началото на 2009 година. Преди това съм ги отказвала още два пъти. Винаги «успешно» от първия опит, т. е. днес решавам, че повече няма да пуша, без да ме интересува кой ден от седмицата е, имам ли в себе си цигари или не. Казвам край и съм дотам. Месеци наред носих полу-празната кутия цигари в себе си без да се изкуша. Сега даже не броя вече дните и седмиците без пушене.
3. Защо спряхте да пушите?
Това е малко като втория въпрос. Ами просто си зададох въпроса „Защо изобщо пуша?” и не намерих задоволителен отговор. Просто имаше повече „против”, отколкото „за”. А и защото вече имах опит като бивш пушач и сравнението беше в полза на живота без цигари.
4. Какви методи използвахте, за да си помогнете да откажете тютюнопушенето?
(например, консултиране / никотинозаместваща терапия / силата на волята / Tabex / Zyban / Champix / Националната телефонна линия за отказ)
Единствено т.нар. сила на волята.
5. Ако сте използвали никотинозаместваща терапия, кой тип използвахте? (например, лепенки / инхалатори / дъвка / таблетки / спрей за носа)
Не съм използвала нищо от гореизброените.
6. Мислите ли, че животът Ви се промени, след като спряхте да пушите? Как?
Промени се моето усещане за себе си, но не мога да говоря за коренна промяна в живота. Това е едно от постиженията, с които винаги ще се гордея. Въпреки че не мога да се гордея с това, че изобщо някога съм пушила. Харесвам се повече като непушач. Мисля, че това ме отличава от останалите и ме прави по-добър човек.
7. В не повече от 200 думи ни разкажете защо смятате, че Вие заслужавате да спечелите наградата „Европейският бивш пушач на 2009 година”?
(моля, използвайте допълнителни листи, ако е необходимо)
Това е любимият въпрос на кандидатите по време на интервю за работа, за който задължително се подготвят и изброяват общоприети позитивни качества в професионално отношение. В случая не знам с кого се състезавам.Всеки бивш пушач получава награда, която е неговото лично удовлетворение и по-добро здраве. Аз просто умея да разкажа историята си, която мисля че е вдъхновяваща, позитивна като послание и може да послужи като пример на други. Но истината е, че докато човек сам не съзрее до идеята, че иска да откаже цигарите, едва ли има доводи, които да го убедят. Радвам се, че го направих, не защото се разболях или поради някакъв друг външен натиск, а защото аз самата исках.

Моят разказ

Пушене в минало време

От всички пушачи, които познавам, няма нито един, на когото да му се е усладила първата в живота цигара. И това би могло да е краят на настоящата история.
Тук винаги се намира някой да изтъкне, че и със секса нещата стоят по същия начин – рядко ти харесва от първия път, но продължаваш да опитваш. Само дето сексът (практикуван безопасно по взаимно съгласие между пълнолетни индивиди) обикновено няма сериозни последствия за здравето, което не може да се твърди за пушенето. Точка по въпроса.
Преди време с няколко приятелки, пушачки, разнищвахме за пореден път любимата тема „За и против пушенето”, и за пореден път се сблъскахме с този парадокс. Защо изобщо има пушачи? Възможно ли е здравомислещи, възрастни хора да си причиняват умишлено нещо доказано вредно. Очевидно – да. Познавам, т.е. познавах пушач, за съжаление той вече не е между живите, който почина от рак на белите дробове, но до последно с цигара в уста, се опитваше да убеди себе си, че не се е разболял от тютюнопушене, тъй като дядо му, който е пушил по две кутии на ден, е доживял до деветдесет години. Е, въпросният дядо явно не е изключение, защото почти всеки пушач има по един такъв роднина, или приятел, или приятел на приятел. Явно тези, които наистина се разболяват или умират вследствие на употребата на никотинови изделия, нямат приятели или роднини да разказват историите им.
Иначе личната ми пушаческа история не е особено вълнуваща и нямам илюзията, че с нещо се различава от тези на милионите други пушачи. Странно, нали, точно това, което си мислиш, че те отличава от другите, всъщност те уеднаквява с тях. Започнах тайно от родителите си в невръстна възраст, защото беше забранено и вълнуващо, след това продължих, защото беше готино, а и вече бях пълнолетна и беше позволено. За разлика от повечето пушачи, никога не съм искала да откажа цигарите. Дори сега, пишейки това, в мен отново се прокрадва порочната мисъл, че мога отново да пропуша някой ден. Явно хората се раждат пушачи или непушачи, и аз просто съм от първите. В ДНК-то ми е заложено да пуша. А това е най-жалкото извинение и оправдание на света.
Ако трябва сега да си направя равносметка, пушила съм цигари през по-голямата част от съзнателния си живот, което до момента е около половината от целия ми живот. Не ми се смята в цигари, колко е това. В старанието си да избягвам определението „бивш” – бивш приятел, бивше гадже, бивш навик, на въпроса дали пуша, отговарям „Сега не пуша”.
Това състояние на „сега” ми се е случвало вече три пъти, и силно стискам въображаеми палци, като в приказките, третият път да е последен.

Аз вече не пуша – I сезон
Защото мога

На двадесет и няколко години съм. Все още няма забрана за пушене на обществени места. Препълнен пепелник на работното място редом до клавиатурата е обичайна гледка, която не смущава никого, и пушачите са видимо по-голямата част от човечеството.
Един ден в магазина просто нямат от моите цигари. Решавам да изчакам да заредят. Няма и на следващия ден. Колегите започват да ме подкачат, че няма да издържа, предлагат ми от техните цигари и това ме мотивира. На тази възраст все още кипя от пост-тийнейджърско негодувание и голяма доза пасивна агресивност и никой не може да ми казва какво мога или не мога да направя. След като изминават четири дни без да запаля, решавам, че е дошъл моментът да ги откажа. Първите две седмици са най-тежки. Броя дните и се гордея с всеки един, прекаран без тютюнев дим.
Досаждам на пушачите с пропаганда на здравословния начин на живот и повтарям безброй пъти историята си как съм отказала цигарите, защото имам силна воля. Превръщам се в клише, в най-ужасния бивш пушач – този, който получава просветление и държи да го сподели с всички, за да спаси душите на горките огнедишащи.
Този първи сезон на не-пушене продължи две години и мина под мотото „Аз мога”.

Аз вече не пуша – II сезон
Защото трябва

Пропуших бавно, почти неусетно. Днес една цигара с питието, утре – с кафето. Ама нали не е редовно, значи няма нищо страшно, всичко е под контрол. Старите навици се завърнаха много лесно и доброто прекарване отново вървеше ръка за ръка с пушенето. Цигара за почивка след добре свършена работа, цигара докато чакам нещо, за да запълня времето, цигара за успокоение, когато съм под стрес, след вечеря, след секс.
Избягвах умишлено да споменавам периода, в който не съм пушила „Кой, аз ли?!”. Той вече не ми се струваше толкова значим, затова предпочитах да се преструвам, че не го е имало. Стигаше ми наказанието, че всяка цигара ми горчи от неприятното усещане за провал.
След това забременях и пушенето просто отпадна от дневния ред. Спрях да пуша, защото трябваше, със спокойствието и убедеността, че когато родя и спра да кърмя, ще мога да пропуша отново.

Аз вече не пуша – III (последен) сезон
Защото искам

Завиждам на непушачите. Не на тези, които са отказали цигарите, а на истинските, девствени по отношение на цигарите хора. Всички пушачи си приличат. Всеки непушач е различен.
Периодите, в които не пуша стават все по-кратки, за сметка на другите и това ме притеснява, защото ме вкарва в друго клише, това на вечния пушач, който постоянно отказва цигарите – неуспешно.
Случвало се е да държа детето с едната си ръка и да пуша с другата, внимавайки димът да не отива към него, въпреки че ненавиждам гледката на други майки, които го правят. После то порасна и навлезе в периода на любопитството и подражанието. Един ден видях как ме имитира, че пуша. Не бе никак забавно. Стана ми тъжно, че това за него е образът на мама. И това беше достатъчно, за да кажа „Стига”. Направих го за себе си.
Сега вече наистина не пуша. Събуждам се със свежа глава и не се задъхвам на петото стъпало. Не съм зависима и това ме кара да се гордея със себе си, не държа да го споделям с някого и не очаквам поздравления. Чувствам, че владея положението (поне що се отнася до цигарите). Харесвам се повече отпреди. Най-малкото не се притеснявам, че дъхът ми „ухае” на пепелник. Не ме интересуват повишаващите се цени на цигарите, нито тоталната забрана за пушене на обществени места от 2010 г.
И това вече е краят на историята.