Предразсъдъци

Обичам да мисля за себе си като за човек, лишен от предразсъдъци, с широко скроени представи, толерантност и уважение към различността на другите. Има неща обаче, които не знам дали са предразсъдък, резултат от някой изтласкан спомен от миналото, или идват от възпитанието в семейството, които не мога да приема.
Едното са изгризаните нокти на ръцете. Изглежда отвратително от естетическа гледна точка и това е най-малкото. Винаги се чудя какво е това, което кара човек да се „самоизяжда” по този начин. И в крайна сметка „изяжда“ ли ги наистина или ги изплюва някъде. И в двата случая звучи ужасно.
Гризането на ноктите не е козметичен проблем. Обикновено е само симптом за нещо друго, което „яде” човека отвътре. И заради това друго нещо ми е трудно да се доверя на някой, който си гризе ноктите. Имам едно наум. А и не може да се скрие, за разлика от други вредни навици.
Грешката е, че в повечето случаи хора с такъв проблем, се фокусират върху отказването от конкретното действие, а не търсят корените му. По-важното е да обърне внимание кога се проявява действието, какво се преживява в този момент, насаме ли се случва и да се работи в тази насока. Или „защо“ нещото се случва, а не „какво“ точно се случва.
Другото, касаещо по-скоро ръцете на дамите, е, че не мога да приема саморасли неоформени маникюри, изпочупени тук таме или с изтъркан лак. По-добре равно изрязани, чисти, нелакирани нокти, отколкото дълги, но недобре поддържани. Всичко останало изглежда ужасно нечистоплътно.
Друго предубеждение - обувките. В какво състояние са, почистени, боядисани, с поддържани токове или напротив. Всички сме чували, че по състоянието на обувките на човек, може да се съди за това какъв е в живота и работата си. (Сещам се за реплика, ако не се лъжа на Саманта от „Сексът и градът”, че видът на интимната „прическа” на една жена говори за нея също толкова, колкото и състоянието на обувките й.) Дали е немарлива или обръща внимание на детайлите. Особено не ми се вързва, когато видя нагласена на пръв поглед мадама с кофти обувки. Сякаш ми казва: „Днес нямам време да взема душ, но затова пък ще се гримирам.”

Може би има и други, но като за човек, възприемащ себе си за непредубеден, доста предубеждения си диагностицирах, затова стига.

Мотивирай ме!

Много е казано и писано по отношение на мотивацията. Как да мотивираме хората си да работят по добре и повече, с какво да ги мотивираме, финансов или друг стимул да използваме. Темата е неизчерпаема, за който има време и желание да се занимава. Аз мисля да съм кратка. За мен мотивацията може да се раздели на два вида. И не, това не са морковът или тоягата, въпреки забавната картинка по-горе.
Мотивацията може да е вътрешна или външна. Или да идва вътре от човека, от негови лични убеждения, разбирания и философия за живота, или да я чака да дойде отвън.
За себе си знам, че не бих чакала мотивацията да ми дойде отвън. Както не бих оставила на някой друг да взема важните за мен решения или да завися от нечие благоволение. Въпрос на мироглед. Някои хора изнасят целия контрол извън себе си търсят причините за всичко отвъд своите действия.
Други са ... просто други.
Пази боже, някой ден да осъмна като една от първия вид.

Как да кръшкате от работа

Нещо петъчно, весело и изкушаващо. Източникът е този, а преводът е на Vava.

Болничен

Спешно имах нужда от няколко почивни дни, но знаех че шефът няма да ме пусне в отпуск. Помислих си, че ако се държа „странно”, той сам може да ми предложи да си взема няколко дни почивка. Та, провесих се с главата надолу от тавана и започнах да издавам смешни звуци. Когато колежката ме попита какво правя, й отговорих, че се преструвам на крушка, за да реши шефът, че съм „луд” и да ме пусне в почивка за няколко дни. След няколко минути влиза шефът и пита:
- Какво правиш?!
Отвръщам му:
- Аз съм електрическа крушка.
- Явно си под много стрес. Отивай си вкъщи да се възстановиш за няколко дни.
Скочих долу и си тръгнах.
Когато колежката ме последва, шефът я попита:
- А ти къде си мислиш, че отиваш?
Тя отвърна:
- И аз си отивам вкъщи. Нали не очаквате да работя на тъмно.

Пролет на перваза в офиса

Като изключим качеството на снимката, моите "фотографски" заложби, както и фонът отзад... накратко - на живо изглежда по-свежо от тук.

Време за себе си

Любимите ми моменти от деня са няколко, тогава сякаш времето спира и се чувствам пълноценно и себе си.

Сутрин рано, когато е сумрачно и тихо, всички у дома спят, а аз, увита в халат на дивана, отпивам първата глътка кафе и съм сама с мислите си за първи и последен път през деня. Не бих го заменила за нищо.

В колата на път за работа. Слушам радио, пея с радиото, споря с радиото, ядосвам се на радио-слушателите, ядосвам се на радио-водещите, смея се.

Вечер у дома, когато масата е сложена, всеки иска нещо от мен – за ядене, за гледане по ТВ, за пиене. Уморително и много, много хубаво да сме всички заедно.

Още по-късно вечер, с книга в ръка, в леглото. Приказката за лека нощ е прочетена, денят почти е свършил, има само още няколко мига за размисъл и почивка преди да загасим лампите.

И утре отново...
Моите мигове, моето време за себе си - не бих го заменила за нищо.

На колегите с любов

Как би звучал един имейл за сбогом, ако казвахме онова, което мислим, на последния си работен ден. Дано да не е така...

"Уважаеми колеги,

Както повечето от вас може би знаят, днес е последният ми работен ден. Но преди да си тръгна, бих искал да използвам възможността да споделя какво огромно и изключително удоволствие беше да напиша „днес е последният ми ден.”

Почти през цялото време, докато работех тук, съм се надявал, че един ден ще напусна компанията. И сега, когато мечтата се превръща в действителност, искам да знаете, че не бих постигнал целта си без вашата безкрайна липса на подкрепа. Думите не могат да изразят признателността ми към вашата липса на признателност.

Специално искам да благодаря на моите мениджъри: във времена, когато неразбирателството е често срещано, вие непрестанно изразявахте и ме вдъхновявахте с очевидните мащаби на вашата неинформираност. Изисква се сила, за да признаеш грешката си и още по-голяма сила, за да я припишеш на някой друг.

През последните 3 години ме научихте на повече, отколкото някога съм искал, а в повечето случаи и на повече, отколкото изобщо съм се надявал. Имах късмета да работя с няколко напълно неразличими един от друг ръководители над множество на пръв поглед сходни проекти – безценен урок по завладяваща ежедневна досада, завладяваща ежедневна досада, завладяваща ежедневна досада, завладяваща ежедневна досада.

Изискванията ви бяха големи, а търпението – малко, но ми остава утехата да знам, че според годишните атестации, работата ми е била „предимно задоволителна”. Това е награда, която след 12 часов работен ден, човек отнася у дома, за да я преглътне с усмивка и с половин бутилка „предимно задоволително” уиски.

На онези колеги, с които реално контактувах, ето и моите лични думи за сбогом:
Към Руди: Винаги ще помня как споделях обяда си с теб, въпреки че съвсем ясно му поставях бележка с името си.
Към Стивън: Ще ми липсват газовете, които изпускаше, минавайки край офиса ми, както сигурно и на теб ще ти липсва да го правиш.
Към Айлийн: Успехи в популяризирането на онези мейли „препрати на 10 човека”. Искрено се надявам да изживееш онзи прословут уикенд, изпълнен с щастие.
Към Феликс: Оставих нов ръчен часовник на бюрото ти, за да можеш винаги да знаеш колко е часът, дори без да ми звъниш на всеки кръгъл час, за да ме уведомиш, че копирната машина не работи.
И накрая към Кат: Беше права. Тестът ми е положителен. Ще говорим по-късно.

И на раздяла, ако мога да се обърна с един съвет към човека, който ще заеме мястото ми, то той ще е да приеме този опит и да го преглътне като горчив хап, защото такава възможност идва веднъж в живота.
С други думи: ако ми се наложи да работя отново тук, по-скоро бих се самоубил.

Сърдечно,
К.С. – Мениджър ЧР"

Ето и източникът на това забавно четиво, преводът е мой:
http://www.citehr.com/74191-farewell-mail-funny-non-hr.html

The help

Преди да прочета книгата „Слугинята”, не знаех, че думата „help” на английски означава освен помощ и прислуга. (Ето затова обожавам английския!)
В смисъла на съдържанието, заглавието може да се приеме и тълкува по двата начина. Грабна ме корицата и описанието.
Книгата се продава с мека и твърда корица и е дебютният роман на Катрин Стокет. Силно биографична. Както може би първият роман на всеки автор. Действието се развива в Джаксън, Мисисипи около средата на миналия век. Малко градче, в което обществото е силно разделено на бели и черни, господари и слуги, привилегирована раса и второкласна раса.
На фона на големи исторически събития и личности, убийството на Кенеди, движението за равни права, Куклукс клан, Мартин Лутър Кинг, три необикновени жени правят своята малка революция, за да променят статуквото. И успяват.