Наскоро една позната, с която имаме служебни контакти и ме познава най-вече в професионалното ми поприще, реагира много интересно, когато ме видя в по-неформална среда. Нещо като: "Я, аз не съм те познавала. Ти все едно си друг човек извън работа". Ами не, всъщност това съм си аз.
Случвало ми се е и преди. Някак си работната маска надделява и ме кара да се държа и говоря в съответствие с начина, по който искам да ме възприемат на работа. Сериозна, делова, сдържана, премерена. Това се отнася с пълна сила и за външния вид, който поддържам на работа - един вид имидж на "отличничката". Бели ризки, поли до коляното, лек грим и дискретни бижута. Така ли бих се носила, ако не следваше да се съобразявам с изискванията на работната среда. Едва ли.
Отне ми доста време, няколко работни места и няколко натрупани години зрялост, за да осмисля следните неща:
1. Работата си е работа, нещо което върша, а не това, което съм.
2. Това, че на работното място се съобразявам с определени условности и внимавам какво и на кого казвам, не ме прави по-малко себе си.
3. Което не означава да се страхувам да изказвам мнение и да отстоявам позицията си.
4. Когато все пак се отпусна и се забавлявам с колеги, това не накърнява професионалния ми имидж.
5. И не ме прави двулична.
6. Ако все пак имам прекалено голяма вътрешна съпротива и не се чувствам на мястото си, може би това не е моята работа.
7. Когато работя за някого, продавам труда си, не принципите и убежденията си.
8. А ако полезното от работата се съчетава с приятно общуване, е повече от добре (и рядко срещано).
9. Щом затворя вратата на офиса, проблемите трябва да си останат там до следващия работен ден.
10. Както и тези вкъщи, трябва да си стоят там.
Списъкът може да стане много дълъг, но най-ценният урок за мен е, да нямам конфликт между моята идентичност и себевъзприятие и работната ми маска.
Няма коментари:
Публикуване на коментар