Миналата година участвах в конкурс с гореупоменатото претенциозно заглавие. Става въпрос за една инициатива на Министерството на здравеопазването за ограничаване на тютюнопушенето. Участието изискваше попълване на формуляр, изпращане на актуална снимка, както и кратък разказ как сте отказали цигарите. А, разбира се, основното изискване е да сте отказали цигарите. Мен лично ме привлече идеята за разказа. Е, хайде да не си кривя душата, и възможността за печелене на награда и пътуване в чужбина. Написах си историята, попълних надлежно и изпратих документите. Поканиха ме и в сутрешния блок на местна телевизия като допълнително популяризиране на кампанията.
Днес разбрах, че не печеля нищо, дори поощрителна награда, но все пак бих искала да споделя с вас, читателите на Светът на Вава, моята история на спиране на цигарите. Дано е вдъхновяваща и мотивираща поне за един.
Наградените разкази можете да прочетете
тук. На участничката, която ще представлява България на международния конкурс, пожелавам от сърце успех.
Моите отговори във формуляра:
1. Защо пушихте?
Едва ли мога да дам отговор на този въпрос, който да звучи смислено на моята възраст. Все едно да питате някого „Защо на света има цигари?”. Най-вече защото ми харесваше, защото пушенето, като ритуал, като навик, става част от личността ти и ти носи удоволствие.
2. Кога спряхте тютюнопушенето? Опитите Ви за отказване бяха ли повече от един?
Спрях цигарите в началото на 2009 година. Преди това съм ги отказвала още два пъти. Винаги «успешно» от първия опит, т. е. днес решавам, че повече няма да пуша, без да ме интересува кой ден от седмицата е, имам ли в себе си цигари или не. Казвам край и съм дотам. Месеци наред носих полу-празната кутия цигари в себе си без да се изкуша. Сега даже не броя вече дните и седмиците без пушене.
3. Защо спряхте да пушите?
Това е малко като втория въпрос. Ами просто си зададох въпроса „Защо изобщо пуша?” и не намерих задоволителен отговор. Просто имаше повече „против”, отколкото „за”. А и защото вече имах опит като бивш пушач и сравнението беше в полза на живота без цигари.
4. Какви методи използвахте, за да си помогнете да откажете тютюнопушенето?
(например, консултиране / никотинозаместваща терапия / силата на волята / Tabex / Zyban / Champix / Националната телефонна линия за отказ)
Единствено т.нар. сила на волята.
5. Ако сте използвали никотинозаместваща терапия, кой тип използвахте? (например, лепенки / инхалатори / дъвка / таблетки / спрей за носа)
Не съм използвала нищо от гореизброените.
6. Мислите ли, че животът Ви се промени, след като спряхте да пушите? Как?
Промени се моето усещане за себе си, но не мога да говоря за коренна промяна в живота. Това е едно от постиженията, с които винаги ще се гордея. Въпреки че не мога да се гордея с това, че изобщо някога съм пушила. Харесвам се повече като непушач. Мисля, че това ме отличава от останалите и ме прави по-добър човек.
7. В не повече от 200 думи ни разкажете защо смятате, че Вие заслужавате да спечелите наградата „Европейският бивш пушач на 2009 година”?
(моля, използвайте допълнителни листи, ако е необходимо)
Това е любимият въпрос на кандидатите по време на интервю за работа, за който задължително се подготвят и изброяват общоприети позитивни качества в професионално отношение. В случая не знам с кого се състезавам.Всеки бивш пушач получава награда, която е неговото лично удовлетворение и по-добро здраве. Аз просто умея да разкажа историята си, която мисля че е вдъхновяваща, позитивна като послание и може да послужи като пример на други. Но истината е, че докато човек сам не съзрее до идеята, че иска да откаже цигарите, едва ли има доводи, които да го убедят. Радвам се, че го направих, не защото се разболях или поради някакъв друг външен натиск, а защото аз самата исках.
Моят разказ
Пушене в минало време
От всички пушачи, които познавам, няма нито един, на когото да му се е усладила първата в живота цигара. И това би могло да е краят на настоящата история.
Тук винаги се намира някой да изтъкне, че и със секса нещата стоят по същия начин – рядко ти харесва от първия път, но продължаваш да опитваш. Само дето сексът (практикуван безопасно по взаимно съгласие между пълнолетни индивиди) обикновено няма сериозни последствия за здравето, което не може да се твърди за пушенето. Точка по въпроса.
Преди време с няколко приятелки, пушачки, разнищвахме за пореден път любимата тема „За и против пушенето”, и за пореден път се сблъскахме с този парадокс. Защо изобщо има пушачи? Възможно ли е здравомислещи, възрастни хора да си причиняват умишлено нещо доказано вредно. Очевидно – да. Познавам, т.е. познавах пушач, за съжаление той вече не е между живите, който почина от рак на белите дробове, но до последно с цигара в уста, се опитваше да убеди себе си, че не се е разболял от тютюнопушене, тъй като дядо му, който е пушил по две кутии на ден, е доживял до деветдесет години. Е, въпросният дядо явно не е изключение, защото почти всеки пушач има по един такъв роднина, или приятел, или приятел на приятел. Явно тези, които наистина се разболяват или умират вследствие на употребата на никотинови изделия, нямат приятели или роднини да разказват историите им.
Иначе личната ми пушаческа история не е особено вълнуваща и нямам илюзията, че с нещо се различава от тези на милионите други пушачи. Странно, нали, точно това, което си мислиш, че те отличава от другите, всъщност те уеднаквява с тях. Започнах тайно от родителите си в невръстна възраст, защото беше забранено и вълнуващо, след това продължих, защото беше готино, а и вече бях пълнолетна и беше позволено. За разлика от повечето пушачи, никога не съм искала да откажа цигарите. Дори сега, пишейки това, в мен отново се прокрадва порочната мисъл, че мога отново да пропуша някой ден. Явно хората се раждат пушачи или непушачи, и аз просто съм от първите. В ДНК-то ми е заложено да пуша. А това е най-жалкото извинение и оправдание на света.
Ако трябва сега да си направя равносметка, пушила съм цигари през по-голямата част от съзнателния си живот, което до момента е около половината от целия ми живот. Не ми се смята в цигари, колко е това. В старанието си да избягвам определението „бивш” – бивш приятел, бивше гадже, бивш навик, на въпроса дали пуша, отговарям „Сега не пуша”.
Това състояние на „сега” ми се е случвало вече три пъти, и силно стискам въображаеми палци, като в приказките, третият път да е последен.
Аз вече не пуша – I сезон
Защото мога
На двадесет и няколко години съм. Все още няма забрана за пушене на обществени места. Препълнен пепелник на работното място редом до клавиатурата е обичайна гледка, която не смущава никого, и пушачите са видимо по-голямата част от човечеството.
Един ден в магазина просто нямат от моите цигари. Решавам да изчакам да заредят. Няма и на следващия ден. Колегите започват да ме подкачат, че няма да издържа, предлагат ми от техните цигари и това ме мотивира. На тази възраст все още кипя от пост-тийнейджърско негодувание и голяма доза пасивна агресивност и никой не може да ми казва какво мога или не мога да направя. След като изминават четири дни без да запаля, решавам, че е дошъл моментът да ги откажа. Първите две седмици са най-тежки. Броя дните и се гордея с всеки един, прекаран без тютюнев дим.
Досаждам на пушачите с пропаганда на здравословния начин на живот и повтарям безброй пъти историята си как съм отказала цигарите, защото имам силна воля. Превръщам се в клише, в най-ужасния бивш пушач – този, който получава просветление и държи да го сподели с всички, за да спаси душите на горките огнедишащи.
Този първи сезон на не-пушене продължи две години и мина под мотото „Аз мога”.
Аз вече не пуша – II сезон
Защото трябва
Пропуших бавно, почти неусетно. Днес една цигара с питието, утре – с кафето. Ама нали не е редовно, значи няма нищо страшно, всичко е под контрол. Старите навици се завърнаха много лесно и доброто прекарване отново вървеше ръка за ръка с пушенето. Цигара за почивка след добре свършена работа, цигара докато чакам нещо, за да запълня времето, цигара за успокоение, когато съм под стрес, след вечеря, след секс.
Избягвах умишлено да споменавам периода, в който не съм пушила „Кой, аз ли?!”. Той вече не ми се струваше толкова значим, затова предпочитах да се преструвам, че не го е имало. Стигаше ми наказанието, че всяка цигара ми горчи от неприятното усещане за провал.
След това забременях и пушенето просто отпадна от дневния ред. Спрях да пуша, защото трябваше, със спокойствието и убедеността, че когато родя и спра да кърмя, ще мога да пропуша отново.
Аз вече не пуша – III (последен) сезон
Защото искам
Завиждам на непушачите. Не на тези, които са отказали цигарите, а на истинските, девствени по отношение на цигарите хора. Всички пушачи си приличат. Всеки непушач е различен.
Периодите, в които не пуша стават все по-кратки, за сметка на другите и това ме притеснява, защото ме вкарва в друго клише, това на вечния пушач, който постоянно отказва цигарите – неуспешно.
Случвало се е да държа детето с едната си ръка и да пуша с другата, внимавайки димът да не отива към него, въпреки че ненавиждам гледката на други майки, които го правят. После то порасна и навлезе в периода на любопитството и подражанието. Един ден видях как ме имитира, че пуша. Не бе никак забавно. Стана ми тъжно, че това за него е образът на мама. И това беше достатъчно, за да кажа „Стига”. Направих го за себе си.
Сега вече наистина не пуша. Събуждам се със свежа глава и не се задъхвам на петото стъпало. Не съм зависима и това ме кара да се гордея със себе си, не държа да го споделям с някого и не очаквам поздравления. Чувствам, че владея положението (поне що се отнася до цигарите). Харесвам се повече отпреди. Най-малкото не се притеснявам, че дъхът ми „ухае” на пепелник. Не ме интересуват повишаващите се цени на цигарите, нито тоталната забрана за пушене на обществени места от 2010 г.
И това вече е краят на историята.
