Резултати vs. дейност

Наистина ми се иска работодателите в тази страна най-после да узреят за идеята работата на хората, както и оценката и възнаграждението, което получават за нея да е за постигнати резултати, а не за развиване на дейност, понякога хаотична, дори безсмислена. Разбира се и от служителите се очаква достигането на определена зрялост, за да приемат, че работата, за която им се плаща не е „от 9 до 5“, а показатели, отчети, цифри, доказателсва за реално свършена работа. Или плаща се не за времето, прекарано на работа, а за продуктите, ползите, произлезли от това време.

Има компании, в които спазването на работното време се следи фанатично до секундата. Въвеждат се системи за отчитане на работното време, почасово заплащане, присъствени форми, които в крайна сметка не водят до нищо положително и от другата страна. Служителите си тръгват на минутата, когато изтече работният ден, без значение докъде са стигнали със задачите и за всяка допълнително прекарана минута очакват да бъдат подобаващо възнаградени.

За какво всъщност плащаме и ни се плаща на работното място? Отдавна отмина времето, когато щатът в предприятията беше безобразно раздут и на разни хора се е плащало да престояват на работа. Сега всеки собственик и работодател иска резултати. Иска, когато накрая тегли чертата, балансът да е положителен. Ако не е така, то има нещо сбъркано.

Постоянно чувам от колеги и познати, че се чувстват несправедливо заплатени, сравнявайки се с други, които не работят колкото тях. Този проблем винаги ще съществува, ние всички влагаме различни усилия в работата си и не се раздаваме по равно. Някои винаги ще са по-мотивирани и по-работещи, а други ще се скатават. Но колкото и да се бунтуват срещу тази изконна несправедливост, повечето хора всъщност не искат и не са готови да бъдат възнаграждавани за резултатите си. Това би означавало наистина на максимум да се отдадат на работата си и да поемат отговорността за нея. Колко от нас наистина са готови да чуят истината за това как работят и накрая на месеца да приемат фиша си с мисълта „за толкова работа – толкова“.

Повечето хора по принцип са много чувствителни за професионалното си представяне. Едва ли има някой, който се възприема като мързелив, некомпетентен и неефективен, или поне едва ли би си го признал пред друг. И смятат, че работят много. Въпросът е дали това „много“ е достатъчно и дали изобщо от нас се очаква да работим много, или просто да работим умно.

В един идеален свят моят шеф не си гледа часовника, когато идвам и си отивам от работа. Той изисква от мен резултати, без значение кога и как съм ги постигнала. Разбира се, това е утопия. Ако управлява компания от 100 човека и всеки прави каквото, когато и където си иска, нещата лесно биха излязли от контрол и залитнали в друга крайност. Затова още в началото казах, че постигането на резулати изисква зрялост и отговорност и от двете страни.

Мръсната дума „овъртайм“
Извънредният труд по смисъла на Кодекса на труда на България е забранен. Той съществува по изключение и се заплаща допълнително. В реалността не е така. В масовия случай извънредният труд е ежедневие, което обаче не се овъзмездява. В компаниите, в които се заплаща, съм виждала практиката да се злоупотребява с него от страна на служителите, т.е. умишлено да се полага, за да се вземат допълнително средства. Моето мнение е че, ако в една организация системно се налага овъртайм за определени позиции и това е ежедневие, то има няколко възможни обяснителни причини: хората не са достатъчно квалифицирани и подготвени, хората не са достатъчно, има нещо сбъркано в процесите и организацията на работа.

Друга причина да се злоупотребява с „оставането след работа“ е че в повечето компании шефовете и собствениците се впечатляват от това. Харесва им хората да работят много, приемат ги за всеотдайни, надеждни и мотивирани. Аз пък си мисля само „За бога, нямат ли личен живот!“. Като човек, ръководещ други хора, бих искала моите служители да си тръгнат щастливи и удовлетворени от работа и да отидат там, където е истинският им, важен живот. И да работят умно, а не много.

Модерните „таргети“
Поставянето на определени цели, най-вече за търговските позиции, стана особено популярно последните години. Т.нар. таргети се подмятат във всеки втори служебен разговор. Което е похвално, ако се прави както трябва. Винаги ме е изненадвало, че масово таргетите са обвързани с постигане на определен оборот, обеми продажби. На практика аз мога да реализирам много оборот или дейност, но печалбата накрая или резултатът да не е благоприятен, но това е друга тема.
Целеполагането може да се опорочи по много начини. Но нека не мислим ,че нашите служители са глупави и не го разбират. Ако таргетът е непостижим и нереален, едва ли за някого ще е мотивиращо да се мъчи да го постигне.

Работещият човек
Непонятно ми е защо все още позитивният облик на трудещият се човек се свързва със затрупан до ушите с книжа човек, с долепен до ухото телефон, който вечно бърза и върши сто неща накуп. Колко време може да издържи така, докато нещо не се обърка. И изобщо външните, очевидни белези ли са това, по което се преценява колко и как един човек работи. Тежко тогава на подредените и добре организирани хора. Защото мен нищо, ама нищо не би могло да ме убеди, че някой знае или помни какво точно се крие в третата отляво надясно, десет сантиметра висока и заплашваща всеки момент да се срути, купчина документи на бюрото.

Препоръчай ме

Препоръка
На вниманието на отдел ЧР
(първи имейл)

Джо Смит, моят асистент програмист, може винаги да бъде намерен
работещ усърдно в офиса си. Джо работи самостоятелно, без
да губи работно време в разговори с колегите си. Джо никога не
се замисля и е на разположение, когато колега се нуждае от помощ, и винаги
довършва задачите си навреме. Често Джо предприема продължителни
действия за завършване на работа, понякога пропускайки
кафе паузи. Джо е човек, който няма абсолютно никакви
съмнения по отношение на своите постижения и
познания в своята област. Аз съм напълно убеден, че Джо може
да бъде квалифициран като ценен служител, който не може
да бъде заменен. Накрая, препоръчвам Джо да бъде
промотиран веднага като мениджър и
освободен от настоящата му позиция.
Поздрави,
Ръководител проекти

------------------------------------------------------------------

На вниманието на отдел ЧР
(втори имейл)
Джо Смит четеше над рамото ми, докато пишех доклада, който ви изпратих по-рано днес. Моля да четете само редовете с нечетни номера (1, 3, 5 и т.н.), за да добиете представа за моята реална оценка на пригодността му.

Поздрави,
Ръководител проекти


Първоизточник на текста на английски

Лек за бялата стена

Не обичам бели стени, особено ако са празни. Не обичам и бели чаршафи. Е, може би само по хотелите ми харесват, където са колосани и перфектно изгладени.
Ето как реших въпроса у дома с една такава стена. Мястото е едновременно голямо, но тясно, така че голяма картина нямаше да е подходяща. Става въпрос за вътрешно стълбище.
От магазин за художници купих различни по големина и цвят картонени рамки (може би се казват по друг начин), всяка на стойност между 1,20 и 2 лв.
Чудесно би се получило и със семейни фотографии в черно-бяло, но това за друга стена.

Предразсъдъци

Обичам да мисля за себе си като за човек, лишен от предразсъдъци, с широко скроени представи, толерантност и уважение към различността на другите. Има неща обаче, които не знам дали са предразсъдък, резултат от някой изтласкан спомен от миналото, или идват от възпитанието в семейството, които не мога да приема.
Едното са изгризаните нокти на ръцете. Изглежда отвратително от естетическа гледна точка и това е най-малкото. Винаги се чудя какво е това, което кара човек да се „самоизяжда” по този начин. И в крайна сметка „изяжда“ ли ги наистина или ги изплюва някъде. И в двата случая звучи ужасно.
Гризането на ноктите не е козметичен проблем. Обикновено е само симптом за нещо друго, което „яде” човека отвътре. И заради това друго нещо ми е трудно да се доверя на някой, който си гризе ноктите. Имам едно наум. А и не може да се скрие, за разлика от други вредни навици.
Грешката е, че в повечето случаи хора с такъв проблем, се фокусират върху отказването от конкретното действие, а не търсят корените му. По-важното е да обърне внимание кога се проявява действието, какво се преживява в този момент, насаме ли се случва и да се работи в тази насока. Или „защо“ нещото се случва, а не „какво“ точно се случва.
Другото, касаещо по-скоро ръцете на дамите, е, че не мога да приема саморасли неоформени маникюри, изпочупени тук таме или с изтъркан лак. По-добре равно изрязани, чисти, нелакирани нокти, отколкото дълги, но недобре поддържани. Всичко останало изглежда ужасно нечистоплътно.
Друго предубеждение - обувките. В какво състояние са, почистени, боядисани, с поддържани токове или напротив. Всички сме чували, че по състоянието на обувките на човек, може да се съди за това какъв е в живота и работата си. (Сещам се за реплика, ако не се лъжа на Саманта от „Сексът и градът”, че видът на интимната „прическа” на една жена говори за нея също толкова, колкото и състоянието на обувките й.) Дали е немарлива или обръща внимание на детайлите. Особено не ми се вързва, когато видя нагласена на пръв поглед мадама с кофти обувки. Сякаш ми казва: „Днес нямам време да взема душ, но затова пък ще се гримирам.”

Може би има и други, но като за човек, възприемащ себе си за непредубеден, доста предубеждения си диагностицирах, затова стига.

Мотивирай ме!

Много е казано и писано по отношение на мотивацията. Как да мотивираме хората си да работят по добре и повече, с какво да ги мотивираме, финансов или друг стимул да използваме. Темата е неизчерпаема, за който има време и желание да се занимава. Аз мисля да съм кратка. За мен мотивацията може да се раздели на два вида. И не, това не са морковът или тоягата, въпреки забавната картинка по-горе.
Мотивацията може да е вътрешна или външна. Или да идва вътре от човека, от негови лични убеждения, разбирания и философия за живота, или да я чака да дойде отвън.
За себе си знам, че не бих чакала мотивацията да ми дойде отвън. Както не бих оставила на някой друг да взема важните за мен решения или да завися от нечие благоволение. Въпрос на мироглед. Някои хора изнасят целия контрол извън себе си търсят причините за всичко отвъд своите действия.
Други са ... просто други.
Пази боже, някой ден да осъмна като една от първия вид.

Как да кръшкате от работа

Нещо петъчно, весело и изкушаващо. Източникът е този, а преводът е на Vava.

Болничен

Спешно имах нужда от няколко почивни дни, но знаех че шефът няма да ме пусне в отпуск. Помислих си, че ако се държа „странно”, той сам може да ми предложи да си взема няколко дни почивка. Та, провесих се с главата надолу от тавана и започнах да издавам смешни звуци. Когато колежката ме попита какво правя, й отговорих, че се преструвам на крушка, за да реши шефът, че съм „луд” и да ме пусне в почивка за няколко дни. След няколко минути влиза шефът и пита:
- Какво правиш?!
Отвръщам му:
- Аз съм електрическа крушка.
- Явно си под много стрес. Отивай си вкъщи да се възстановиш за няколко дни.
Скочих долу и си тръгнах.
Когато колежката ме последва, шефът я попита:
- А ти къде си мислиш, че отиваш?
Тя отвърна:
- И аз си отивам вкъщи. Нали не очаквате да работя на тъмно.

Пролет на перваза в офиса

Като изключим качеството на снимката, моите "фотографски" заложби, както и фонът отзад... накратко - на живо изглежда по-свежо от тук.