Има дни, в които просто не върви, както се пееше в една песен. Когато си лягах вечерта, се опитвах да се убедя, че това е просто един от тези дни. Нищо повече. Просто кофти ден, на който не трябва да се отдава повече от дължимото внимание, не трябва да се търси скрит смисъл или да се правят опити за вадене на поуки.
Всичко си вървеше привидно добре, освен може би мънички колебания в настроението, които са си съвсем в реда на нещата. Нали съм жена все пак.
После всичко се срина. Как стана ли? Ами тъкмо белех краставица, като едновременно придържах мобилния между рамото и ухото си и говорех с приятелка. Посегнах да отворя един шкаф и дръжката остана в ръката ми. Нищо особено естествено, но дразнещо.
Зарязах дръжката, довърших каквото правех и пуснах телевизора. Появи се картина, но не и звук. Опитах с усилване - не стана. Включих и изключих приемника няколко пъти, както би ме посъветвал всеки IT специалист. Пак нищо. Поразбутах кабелите - всичко си изглеждаше на мястото, но кой знае в тази джунгла от букси, изходи и всевъзможни други джаджи.
В следващия момент направих това, което всяка нормална, здравомислеща жена би направила в моята ситуация. Обадих се за мъжка помощ.
Получих следните съвети: включи/изключи, провери кабелите и т.н. Повторих малоумно всичко, което вече бях направила. Нищичко.
Бавно предъвках мисълта, че ще остана без компанията на телевизията за неизвестен период от време и ми се дорева. И тук вече си казах: СТОП! Това няма да е нещото, което ще ме накара да рева като ученичка. Справяла съм се сама с къде по-големи препятствия и неприятности. Аз съм голям човек, силна жена и мога да си завинтя дръжката на шкафа. За телевизията не съм толкова сигурна, но затова има техници, нали така.
Не знам защо подобни дреболии са способни винаги да ме извадят от равновесие. Битовите проблеми са нещо, което не заслужава моето внимание, и според мен следва да ме отминават или да са грижа на някой друг. Има толкова по-важни и интересни неща, с които да се занимавам все пак.
Странното е, че когато такива неща се случват на някой друг, ни изглеждат маловажни и забавни.
А когато ми се случват на мен лично, се чувствам наказана и онеправдана.
Защо когато проблема е наистина сериозен се мобилизираш и търсиш решение, а разни дребни неща са в състояние да ти съсипят нервите? И това дали важи само за жените? Аз днес останах без кола: подкарах я,взе да издава разни странни звуци,отидох при познат майстор и той каза направо да я оставя при него. Първата ми мисъл беше:Боже,нямам кола! И то за неопределено време. Ами сега? Как ще ходя на работа, как ще водя детето на училище? Паника! Сякаш без кола ще се свърши света. За една-две седмици няма да ми се счупят краката ако походя пеш,даже ще ми се отрази добре на фигурата. А детето смята,че возенето в автобус е приключение. В момента продължавам да си внушавам подобни позитивни мисли. Има ефект. А мъжа ми като се прибере да се оправя с колата:)
ОтговорИзтриванеХахаха! Мерси за споделеното. Наистина, когато става въпрос за друг, е забавно :)
ОтговорИзтриванеИ, слава богу, затова на този свят има и мъже! Е, не само заради това, но основно :)