Бебешки дневник

Пети месец
Как лети времето...

Някъде по това време съм започнала да водя график на храненията – колко пъти и по колко. Някъде тук се появиха и първите ми сблъсъци с ужасът на всяка майка, кошмарът наречен ЗАХРАНВАНЕ. Но за това по-нататък.
В началото на петия месец живеех все още в блажено неведение какво ще ме сполети, какъв необхватен обем от информация, въпроси, дискусии и спорове може да причини нещо на пръв поглед толкова елементарно като захранването на детето.
По това време бебето е вече безкрайно любопитно, гледа, разглежда и не може да се насити. На разходките не само спи, а иска и да си играе и да го поносваме на ръце. Много ме радва, че винаги се буди с усмивка. Сутрин явно се буди преди мен, защото когато отворя очи го чувам от другата стая как си бърбори нещо. Обикновено го намирам с вирнати крака и с двете ръце в устата. Щом ме види, грейва целият и започва да „пърха“. Ще ми се да мисля, че е от радост да ме види, но подозирам, че повече се вълнува, че ще яде. Лигави се като едно от онези малки, не особено симпатични породи кученца. Има цели два нови номера:
- Когато е доволен, си плези езичето, пуска балончета и вика „Бу-у“.
- Когато се сърди, стиска очите, издува устнички и отново вика „Бу-у“, но явно влага друг смисъл.
Трудно е да се опише и е безумно смешно. Всеки ден се радваме на смеха на нашето дете, вече с глас. А да, има гъдел на крачетата и по телцето, от което се възползваме, за да го караме още да се смее.

Часът на Сръдльото – така наричаме времето от 19:30 нататък. Явно вече преуморен, започва да хленчи и да не иска нищо. И така всеки ден.
Приспивната песничка – сам си я пее, звучи като тихичко скимтене, мъркане, когато му се доспи много.
Жабчо – викаме му така, когато издава силни крякащи звуци. Това е, когато е доволен или заинтригуван от нещо.
Лукчо – ами просро по прическата много прилича на него.

А сега както обещах ще се върна на захранването. Толкова се страхувах от него, че се чудех докога мога да го отложа и дали е възможно да го пропусна изобщо. За щастие притесненията ми се оказаха неоснователни, защото имах късмета да храня непретенциозно и ящно дете. Но докато още не знаех, въпросът „Зеленчуково пюре или оризова каша“ добиваше за мен Хамлетовско значение и тегнеше в ума ми денонощно. Едновременно се наслушах на майки, баби, сестри, педиатри и се начетох на сайтове, блогове и статии по въпроса. Търсех един правилен отговор, а него го нямаше. И сега осъзнавам, че няма как да го има, защото няма две еднакви деца. Има някои основни принципи, които бих спазвала. Постепенно мнението ми по въпроса се оформи и дойде Големият ден, в който с внимателно подбрана и стерилизирана лъжичка, с доволно скъпо миниатюрно бурканче пюре от моркови и въоръжена с огромен лигав, аз дадох първата хапка на моето дете.

Ретро усещане

Прекарах един уикенд, изпълнен с както по-късно ги определих, ретро усещания. Ретро не в смисъла на старомодно и скучно, а приятно, носталгично и детско. Ретро като звученето на песен на Крийдънс...
Започвам директно с първия ретро избор, а именно избора да прекарам уикенда на село, в семейната къща, вместо на брега на морето, съгласно изискванията на сезона. На село, където децата прекарват ваканцията при баба и дядо. Но този уикенд и аз бях в ролята на детето. Заедно с моето собствено дете. И въпреки множеството промени, това е същата къща, в която преди повече от 20 години съм правила прически на куклата си Барби. Сега нямам кукли, но все още имам фантазии и големи планове за бъдещето, както тогава.
И закуската беше ретро, любимата ми откакто се помня, пържени филийки и питки. Нищо, че в ежедневието хапвам полезни мюсли и нискомаслени млека. За два дни ми беше позволено.
Поиграхме и на "Не се сърди човече", не на компютъра подчертавам, а добрата стара игра със зарче и пионки. И аз отново се сърдих, както винаги.
Ретро беше да чета два дни книга, напълно погълната от историята. Както правех едно време. Без грижа за чистене, пране и други присъщи на възрастните дейности през почивните дни. Само четене за удоволствие, четене заради самото четене.
И за да е пълно ретро усещането на връщане покарах малко с отворен прозорец. Не ми е хрумвало от години, че може и така да се кара. Въпреки климатика. Да влезе малко въздух, да разроши косата ми, да чувам профучаването на колите. Оказа се, че няма нищо страшно. Просто е ретро.

Почивка?

От утре вече няма да чистя. Заричам се. Няма и да готвя. (То пък кога ли съм го правила?) Е, не е и сега моментът да започвам. Няма също да пера, пера, пера всеки ден. Нямаше край и това пране, ама много цапат тези мъже! Няма да ставам в 6:00 сутринта. Заклевам се! Това поне е сигурно. Но затова пък ще спя на обяд. Мъничко, само 2 - 3 часа. Ще се храня добре. НО тъй като вече обещах, че няма да готвя, малко противоречие се получава, ще трябва по ресторанти значи.
NB: да не забравя да набележа заведения с вкусна храна и ниски цени!!!
Тържествено обещавам от утре да не се ядосвам. Дано да стане. Малко невъзможно ми звучи всъщност. Малкият сигурно ще ме ядосва поне по веднъж на ден. Добре, тогава да не се ядосвам много. Или, ако се ядосам, бързо да ми минава. Трябва първо обаче да спра да мисля за работа. За да не се ядосвам. Трудна работа. Не мога просто да се изключа. Ще пробвам с няколко питиета.
Значи без мисли за работа. Това означава да не чета имейли. И без това няма да имам компютър. Те пък пристигат и на телефона. Оф, трябва някакъв компромис да измисля. Да речем - мейли максимум 2 пъти седмично! Записвам си го в графика. Не, не искам да правя график, просто ще го запомня. Може би 3 пъти поне... Ще видим. Ако е толкова спешно, ще ме потърсят по телефона, нали?
Ето го другият проблем - телефонът. Трябва ли и сега да го мъкна навсякъде. Мислех небрежно да го оставям, уж го забравям, на нощното шкафче и въз да ме няма. Но така ще се притеснявам да не ме потърси някой. Големи пожари стават, когато го няма телефонът. Винаги е така, закономерност някаква. Добре, по-добре да го нося, съгласих се. Обаче няма да го проверявам на всеки 10 минути. Такааа, горе-долу се подредиха нещата.
Сега остава да планирам пътуването. Трябва ми списък с нещата за вземане, за да не забравя нещо. Маршрутът, него мъжът ще го направи. Куфари, чанти, УЖАС! Усещам как се напрягам вече. Не, стига, нали трябва да е почивка. Само че няма време за подготовката. И така, цветята е решено кой ще ги полива, рибката - ще я занеса у нашите. Друго, друго... бойлера да изключа. Готово. Едно по-малко за мислене. Да, ама утре ще ми трябва топла вода последно сутринта. Пак го включих. Утре дано да не забравя да го спра. Залепих за всеки случай бележка на хладилника.
Добре, че го направих, за да се подсетя, че и хладилника трябва да разчистя. Не искам като се върнем да открия разни изгнили неща. Като тази ябълка забравена от не знам кога. Вече е в коша. И боклука да кажа на мъжа ми да изхвърли, да не се размирише.
Оф, трябваше да си взема почивен ден преди отпуската, за да свърша всичко.
СТОП! За следващите десет дни графикът ми изглежда така:

Баба ти едно време...

Ако има нещо, което ме дразни и е способно почти винаги да ме извади от равновесие, то е една специфична нагласа и отношение към нещата от живота.
Сигурно ви се е случвало да чувате репликата:"Тя баба ти едно време все..." и тук се добавя какво точно е или не е правила хипотетичната баба. Съществува и разновидността:"То ти едно време...".
Много често въпросната фраза се употребява по отношение на различни придобивки за дома, уреди, техника и всевъзможни улеснения, съпътстващи съвременния начин на живот.
Почти винаги се коментира от хора, които нямат пряко отношение към конкретната ситуация, но затова пък имат непоклатима философия за това кое е правилно и кое -не.
По отношение отглеждането на децата, както винаги, мненията са най-крайни. Сигурна съм, че на всяка майка й се е налагало нееднократно да слуша истории за пране на пелени и редене по опашки за кисело мляко, и да се чувства едва ли не виновна за удобствата, на които се радва днес.
Въпреки че самата аз, като майка, никога не съм била достатъчно в крак с информацията и вечно имам чувството, че последна научавам за разни чудеса на индустрията. Така и не се сдобих с биберон против колики, не видях що е това шезлонг за къпане и ако не ми бяха подарили въпросната "активна гимнастика" и до днес щях да се чудя що за нещо е.
Има все пак няколко неща, в чиято полезност се убедих с времето и не съжалявам за притежаването им ни най-малко. Да не говорим, че ежедневно благославям създателите на мокрите кърпички и пелените за еднократна употреба. Амин!

Люлеещият се стол
Имах щастието да го "заема" от нашите. В кавички, защото така и не го върнах.
Предимства: идеален за кърмене, денем и нощем. Успокояващ и удобен. Подлагах една възглавничка под ръката, с която държа малкото и една на кръста си. Разполагах го до ниска масичка, оборудвана с вода или чай за мен, както и с вода, кърпички, лигави и всичко останало за бебо. Там стояха и телефоните ми, книги и изобщо всичко, което може да обезпечи едно дълго и необезпокоявано кърмене. Понякога така се унасях, че след около 40 минути четене, поглеждам, детето спи, а аз съм забравила за всичко. Пълна идилия.
Недостатъци: обемен и заема място. Скъпичък. Не съм виждала такъв под 100 лв.

Кош за играчки
Съществуват във всевъзможни видове и форми. Този ми е подарък и фаворит, заради свежия цвят, големината, колелцата и лесната поддръжка. Пластмасов и може да се мие.
Предимства: бързо и лесно прибиране на всичко, разпиляно из стаята. Нисък е и детето може и само да си вади и прибира играчките. Може и да влиза вътре и да се вози (поне ние го правихме).
Недостатъци: не се сещам за такива. Дори, когато вече няма да има играчки за прибиране, слава богу този период е още много далеч, може да се ползва за хиляда други неща. Супер идея за подарък на семейство с деца.

Шкаф за повиване
Тази спорна вещ, бях твърдо решена да имам. И я ползвах повече от 2 години. Комбинира плот за повиване и преобличане, ваничка и рафтчета за бебешки принадлежности. Незаменимо удобство. Всичко ми беше под ръка: мазила, памперси и т.н. Както се вижда от снимката по-долу, аз си бях направила цяла композиция, съчетаваща закачалка за хавлийките, кош с капак за мръсните памперси и кош за дрехите за пране.
Предимства: стабилно и удобно за ползване. Щадящо за кръста. Струваше ми около 120 лв., които се оправдаха от гледна точка на дългата експлоатация.
Недостатъци: също заема доста място, което е проблем, ако го нямаш.

И не позволявайте на никого, ама на никого да ви казва, какво е правила баба му едно време, освен ако не ви е интересно по сантиментални или други причини. Живеем в 21 в. все пак и можем както да се оплакваме от недостатъците на съвремието, така и спокойно да се ползваме от редицата преимущества, създадени за наше удобство.

Резултати vs. дейност

Наистина ми се иска работодателите в тази страна най-после да узреят за идеята работата на хората, както и оценката и възнаграждението, което получават за нея да е за постигнати резултати, а не за развиване на дейност, понякога хаотична, дори безсмислена. Разбира се и от служителите се очаква достигането на определена зрялост, за да приемат, че работата, за която им се плаща не е „от 9 до 5“, а показатели, отчети, цифри, доказателсва за реално свършена работа. Или плаща се не за времето, прекарано на работа, а за продуктите, ползите, произлезли от това време.

Има компании, в които спазването на работното време се следи фанатично до секундата. Въвеждат се системи за отчитане на работното време, почасово заплащане, присъствени форми, които в крайна сметка не водят до нищо положително и от другата страна. Служителите си тръгват на минутата, когато изтече работният ден, без значение докъде са стигнали със задачите и за всяка допълнително прекарана минута очакват да бъдат подобаващо възнаградени.

За какво всъщност плащаме и ни се плаща на работното място? Отдавна отмина времето, когато щатът в предприятията беше безобразно раздут и на разни хора се е плащало да престояват на работа. Сега всеки собственик и работодател иска резултати. Иска, когато накрая тегли чертата, балансът да е положителен. Ако не е така, то има нещо сбъркано.

Постоянно чувам от колеги и познати, че се чувстват несправедливо заплатени, сравнявайки се с други, които не работят колкото тях. Този проблем винаги ще съществува, ние всички влагаме различни усилия в работата си и не се раздаваме по равно. Някои винаги ще са по-мотивирани и по-работещи, а други ще се скатават. Но колкото и да се бунтуват срещу тази изконна несправедливост, повечето хора всъщност не искат и не са готови да бъдат възнаграждавани за резултатите си. Това би означавало наистина на максимум да се отдадат на работата си и да поемат отговорността за нея. Колко от нас наистина са готови да чуят истината за това как работят и накрая на месеца да приемат фиша си с мисълта „за толкова работа – толкова“.

Повечето хора по принцип са много чувствителни за професионалното си представяне. Едва ли има някой, който се възприема като мързелив, некомпетентен и неефективен, или поне едва ли би си го признал пред друг. И смятат, че работят много. Въпросът е дали това „много“ е достатъчно и дали изобщо от нас се очаква да работим много, или просто да работим умно.

В един идеален свят моят шеф не си гледа часовника, когато идвам и си отивам от работа. Той изисква от мен резултати, без значение кога и как съм ги постигнала. Разбира се, това е утопия. Ако управлява компания от 100 човека и всеки прави каквото, когато и където си иска, нещата лесно биха излязли от контрол и залитнали в друга крайност. Затова още в началото казах, че постигането на резулати изисква зрялост и отговорност и от двете страни.

Мръсната дума „овъртайм“
Извънредният труд по смисъла на Кодекса на труда на България е забранен. Той съществува по изключение и се заплаща допълнително. В реалността не е така. В масовия случай извънредният труд е ежедневие, което обаче не се овъзмездява. В компаниите, в които се заплаща, съм виждала практиката да се злоупотребява с него от страна на служителите, т.е. умишлено да се полага, за да се вземат допълнително средства. Моето мнение е че, ако в една организация системно се налага овъртайм за определени позиции и това е ежедневие, то има няколко възможни обяснителни причини: хората не са достатъчно квалифицирани и подготвени, хората не са достатъчно, има нещо сбъркано в процесите и организацията на работа.

Друга причина да се злоупотребява с „оставането след работа“ е че в повечето компании шефовете и собствениците се впечатляват от това. Харесва им хората да работят много, приемат ги за всеотдайни, надеждни и мотивирани. Аз пък си мисля само „За бога, нямат ли личен живот!“. Като човек, ръководещ други хора, бих искала моите служители да си тръгнат щастливи и удовлетворени от работа и да отидат там, където е истинският им, важен живот. И да работят умно, а не много.

Модерните „таргети“
Поставянето на определени цели, най-вече за търговските позиции, стана особено популярно последните години. Т.нар. таргети се подмятат във всеки втори служебен разговор. Което е похвално, ако се прави както трябва. Винаги ме е изненадвало, че масово таргетите са обвързани с постигане на определен оборот, обеми продажби. На практика аз мога да реализирам много оборот или дейност, но печалбата накрая или резултатът да не е благоприятен, но това е друга тема.
Целеполагането може да се опорочи по много начини. Но нека не мислим ,че нашите служители са глупави и не го разбират. Ако таргетът е непостижим и нереален, едва ли за някого ще е мотивиращо да се мъчи да го постигне.

Работещият човек
Непонятно ми е защо все още позитивният облик на трудещият се човек се свързва със затрупан до ушите с книжа човек, с долепен до ухото телефон, който вечно бърза и върши сто неща накуп. Колко време може да издържи така, докато нещо не се обърка. И изобщо външните, очевидни белези ли са това, по което се преценява колко и как един човек работи. Тежко тогава на подредените и добре организирани хора. Защото мен нищо, ама нищо не би могло да ме убеди, че някой знае или помни какво точно се крие в третата отляво надясно, десет сантиметра висока и заплашваща всеки момент да се срути, купчина документи на бюрото.

Препоръчай ме

Препоръка
На вниманието на отдел ЧР
(първи имейл)

Джо Смит, моят асистент програмист, може винаги да бъде намерен
работещ усърдно в офиса си. Джо работи самостоятелно, без
да губи работно време в разговори с колегите си. Джо никога не
се замисля и е на разположение, когато колега се нуждае от помощ, и винаги
довършва задачите си навреме. Често Джо предприема продължителни
действия за завършване на работа, понякога пропускайки
кафе паузи. Джо е човек, който няма абсолютно никакви
съмнения по отношение на своите постижения и
познания в своята област. Аз съм напълно убеден, че Джо може
да бъде квалифициран като ценен служител, който не може
да бъде заменен. Накрая, препоръчвам Джо да бъде
промотиран веднага като мениджър и
освободен от настоящата му позиция.
Поздрави,
Ръководител проекти

------------------------------------------------------------------

На вниманието на отдел ЧР
(втори имейл)
Джо Смит четеше над рамото ми, докато пишех доклада, който ви изпратих по-рано днес. Моля да четете само редовете с нечетни номера (1, 3, 5 и т.н.), за да добиете представа за моята реална оценка на пригодността му.

Поздрави,
Ръководител проекти


Първоизточник на текста на английски

Лек за бялата стена

Не обичам бели стени, особено ако са празни. Не обичам и бели чаршафи. Е, може би само по хотелите ми харесват, където са колосани и перфектно изгладени.
Ето как реших въпроса у дома с една такава стена. Мястото е едновременно голямо, но тясно, така че голяма картина нямаше да е подходяща. Става въпрос за вътрешно стълбище.
От магазин за художници купих различни по големина и цвят картонени рамки (може би се казват по друг начин), всяка на стойност между 1,20 и 2 лв.
Чудесно би се получило и със семейни фотографии в черно-бяло, но това за друга стена.