Разбрах, че е крайно време да прочета нещо от Айн Ранд, когато първо попаднах на биографичен филм за нея по телевизията, а след това в много кратък срок прочетох рецензия на „Изворът” в списание. Пишеше нещо от рода, че това е книгата, която стои на бюрото на всеки архитект. Не се интересувам от архитектура чак толкова, но просто нещо ме грабна в заглавието, в корицата, във внушителния обем от над 800 страници.
Това е от книгите, чието съдържание не можеш да предадеш с две думи. Ако някой ме попита за какво се разказва, сигурно бих отговорила: за всичко. За любовта, за страстта към работата, за призванието, за принципите, за мотивацията, за живота, такъв, какъвто го познаваме. Съжалявам, че не съм я прочела по-рано, и едновременно съжалявам, че вече съм я прочела и няма да имам повторна възможност да преживея книгата пръв път.
Преди години сигурно бих се влюбила безнадеждно в рижавия Хауърд Роурк, гениалният архитект, надрастнал своето време, който не живее според правилата на другите. Той е „най-мълчаливият” персонаж в целия роман и въпреки това образът му е жив и правдоподобен. Образът на Хауърд представлява съвършеният егоцентрик, който знае какво иска, и не прави компромиси с разбиранията си дори заради жената, която обича. В едно общество, където властва безличността и всичко, включително душата, се купува и продава в името на престижа, Хауърд показва, че може да се живее и по друг начин. Така е било през 1954, когато е писана книгата, така е и днес.
Съдържанието е разделено на 4 части с имената на четирима от главните герои, чиито пътища постоянно се преплитат и животът им се променя от действието или бездействието на другите.
Градът е петият главен участник, съпътстващ неизменно останалите, в унисон с техните чувства и преживявания. Той е ту студен и безчувствен с остри ръбове, локви и сиви цветове, ту красив и приласкаващ с нежни, меки тонове. Той е в спомените на Хауърд, Питър, Гейл и Елсуърт, той е зад прозорците на домовете им, той е в мислите им.
Да си призная очаквах най-лошото за финал. Не Хауърд да се „пречупи” или промени, а масата да надделее над Аз-а и да го накаже, като не му остави друг избор освен смъртта. Изненада ме, ако мога да го нарека „happy end” –а, който в никакъв случай не е сладникав и не размива съдържанието на книгата.
Знам, че с времето впечатлението ще избледнява и ще забравям детайлите, но със сигурност някои от посланията ще ми останат завинаги.
Задължително влиза в моите топ 50 на книги, които да прочета преди да умра.
Няма коментари:
Публикуване на коментар