Царството на спомените

Имам едно чекмедже у дома, което е вълшебно. То е нещо като машина на времето, може да ме отведе във всеки един момент до различни периоди от миналото ми, с цялата наситеност на усещанията, които съм имала тогава. Рядко посягам към него и никога не знам на какво ще се натъкна.
Понякога ми е трудно да повярвам, че съм писала и получавала толкова много писма. Истински писма в пликове, с марки, състоящи се от множество гъсто изписани листи. Какво толкова сме имали да си кажем?! Жалко, че отдавна съм загубила връзка с Рада и Мариета, които са били толкова близки до сърцето ми тогава.
И снимки, пълно е със снимки. Не са подредени в албуми, стоят в пликовете, както сме ги вземали от фотото. Има ме на черно-бяла снимка с беззъба усмивка. Помня много добре деня. Баща ми отишъл да се снима за документи и ме снимал просто така. Дори не ми сресал косата преди това, за което майка много му се смя.
Ето ме в ранна тиийнейджърска възраст с лъскава, дълга коса и червено червило (!). Истинска малка фръцла.
После е дошла голямата промяна, бунтът в последните години на гимназията, където вече съм в хипарския си период с кожени сандали, неизгладена риза и чорлава прическа.
Има ме как ставам на 18, с цигара в устата и нахакан, сърдит поглед. Незабравим ден.
И сякаш след цяла вечност, отново аз, с бременен корем, сияеща и щастлива.
Изпада някакъв билет от концерт, не помня защо съм решила да го запазя, но и сега не го изхвърлям. Явно е имало причина.
А, програмата ми за първия семестър от първи курс.
Някаква бележчица, не мога да разпозная почерка, пише … всъщност не мога и да го разчета. Прибирам я на мястото й.
Това пък какво е?! Прилича на част от някакво дървено украшение. Не помня да съм го носила, но кой знае.
Ама как се напраших цялата да ровя в това чекмедже. Отивам да се изтупам и измия.